От утре, 29 октомври, в Storytel можете да чуете "Без име" – документална поредица в седем епизода за насилствената асимилация на мюсюлманите в България и последиците от нея 40 години по-късно. Неин автор е журналистката Емилия Милчева. Първият епизод, който вече е достъпен за слушане в платформата, започва през 1985 г. Милицията сваля бременна студентка от автобуса преди Кърджали, защото мисли, че е туркиня, скрила новия си паспорт... Всъщност това е самата Емилия, която е забравила документа си.
Тази лична среща с репресията я провокира да разкаже историята на над 1 милион души, чиито имена, език, вяра и родова памет са заличени с държавно насилие през 80-те. Миналата есен "Без име" печели конкурс на Балканския документален център, ръководен от филмовата продуцентка Мартичка Божилова, за български документални подкаст проекти в официално партньорство със "Сторител".
В седемте епизода са използвани богат набор материали - автентични свидетелства, разсекретени архиви на Държавна сигурност, исторически анализи на изследователи, добросъвестно цитирани учени и журналисти, публикации в турски медии, лични срещи и спомени. "За мен основният въпрос беше: защо българи и турци не разговаряме и не осмисляме заедно тази тема?", пита се опитната журналистка. "Исках да събера на едно място историите, които разказваме поотделно. Това не е поредица за "тях", а за "нас". Не знам кога най-сетне българи и турци заедно ще говорим за нашата обща история, част от която са травмите, за днешното и бъдещо състояние на нещата."
Етническият национализъм избухва дирижирано в края на 80-те и замъглява до голяма степен основния въпрос - как да се извърши преходът, спомня си авторката. "Заради връщането на имената на "родоотстъпниците", както ги наричат, се получи голямо напрежение и от двете страни. В моя роден град, Кърджали, имаше два митинга: на противниците на връщането на имената и на хората, които искаха обратно своята идентичност."
Целта ми не бяха поредните разкази за унижения, скръб и болка, споделя Емилия Милчева, макар че призракът на Белене, където последните лагеристи са именно няколкостотин турци по време на Възродителния процес, наднича иззад разказите. Но голяма част от включените интервюта са с млади хора - такива, които не са били родени по времето на споменаваните събития. Те продължават да питат: Къде е мястото на турците в България днес? Един от тях споделя преживяването си от училище, когато се преподава историята на България в Османската империя: "И учителката говори за Баташкото клане и гледа към мен, сякаш аз съм заклал хората там!"
"Не искам след последния епизод етническите българи да чувстват вина, а етническите турци - да се усещат жертви. Искам хората да се разгневят на една власт, която може да извърши такова престъпление спрямо собствените си граждани, сякаш са чуждо тяло", заключава Милчева в контекста и на изборите, които правим днес, тази седмица. "Да знаят как са се защитавали гражданските и човешките права и че в началото българи и турци са били заедно в тази съпротива. После политическото ги раздели."
Поредицата, която ще бъде изцяло достъпна в платформата от утре, завършва с разказа на талантливата млада писателка Емине Садкъ (р. 1996 в Дулово, автор на романа "Керван за гарвани"). Предлагаме ви част от него:
"Има една много впечатляваща история за майка ми и една нейна клиентка. Майка ми я подстригва от 30 години, а жената живее сред турци. Един ден клиентката се връща от екскурзия в Турция. Яла евтин кебап, купила си евтини перилни препарати и казва на майка ми: "Пуф, и аз ходих до Турция и разбрах – вие не сте лоши хора." Майка ми се разплаква. Това е супер нелепо и аз започвам да се смея. Тя ми го разказва и плаче, а аз вече съм се пръснала от смях и я питам: "Защо плачеш?" После разбрах. На тях толкова дълго им е внушавано, че са лоши, че са престъпници, че колят и бесят - "Време разделно" и всички тези глупости - че вече носят тази вина в себе си.
Хората не могат да направят разлика между онези, които живеят в Турция, и турската общност в България... Тази жена живее сред турци цял живот. Майка ми я подстригва от 30 години и нито веднъж не ѝ е забила ножицата в главата. Ако беше толкова лош човек, все щеше да го е направила. Цял живот живее сред тези хора и не може да намери начин да разговаря с тях. Трябва да отиде до Турция, да си купи евтин перилен препарат, да се върне и да каже тази безумица на майка ми. А майка ми, след цял живот пропаганда, си казва: "Ето, аз получих своето признание."
