Някой да е чувал Волен Сидеров наскоро да призовава България да излезе от Европейския съюз? Да приканва народа - както многократно е правил в миналото - да се отърве от "бюрократичната, олигархична и окултна върхушка" в Брюксел, защото „обезличава нациите и дава предимство на транснационалните корпорации"? Не, а можем да се обзаложим, че скоро няма и да чуем нещо подобно.

Откакто навлезе във властта, националистическият вожд забрави радикалната реторика. Някога искаше референдум за българското членство в ЕС и НАТО, организираше антизападни митинги и шествия. А сега не си позволява нищо повече от неясната прогноза, че европейските държави трябвало да се ориентират към Евразийския съюз (центриран около Москва), тъй като евроатлантическите структури щели сами да се разпаднат. По същата логика би могъл да отложи и Априлското въстание заради прорицанието, че „Туркия ке падне”, и без да я бутат отвътре. Накратко казано, Сидеров продължава да лае от време на време, но много внимава да не хапе.

Въобще родните националисти видимо започнаха да омекват спрямо Брюксел, откакто навлязоха в управлението. Сякаш властта ги усмири, защото

започнаха да се сблъскват с нови реалности,

към които нямаха отношение, докато бяха аутсайдери. Преди гледаха жадно към голямата политическа сцена и драпайки към нея, ругаеха всичко и всички - включително и лошия либерален Запад, който определяха (понякога явно, понякога под сурдинка) като заплаха №1 пред оцеляването на българщината.

Властта промени всичко. Последните 6 месеца патриотите работиха усърдно за успеха на българското европредседателство, помиряваха и обединяваха Европа със Западните Балкани и Турция и слушаха чинно и кротко премиера Бойко Борисов, който обясняваше, че „няма държава, която да е постигнала успехи, подвеждайки се по политиката на националисти и популисти”.

Очевидно нещо се променя в начина, по който българските националисти възприемат Европейския съюз. И тази промяна не е само конюнктурна. Това си пролича неотдавна в едно изказване на евродепутата от ВМРО Ангел Джамбазки, който определи ЕС като новия шанс за „обединение на всички българи в една държава без граници”. „Това може да се случи в рамките на ЕС и ще се случи, когато няма граници между Черно море и Охрид. Това е национален идеал и стратегически външнополитически приоритет – да няма граници между Черно море и Адриатическо море”, заяви Джамбазки в лекция пред консервативно настроени млади хора. Обратът в мисленето, който демонстрират неговите думи, е просто фундаментален. В края на миналия век повечето националисти (и леви, и десни)

щяха да анатемосат подобни разсъждения като антибългарска пропаганда

Щеше да се приеме като своеобразно повторение на някогашния опит България да бъде претопена в огромни федералистки структури, каквито бяха Югославия и Съветският съюз, само че този път под егидата на Запада. А днес това се представя като модерен път за реализация на българската национална идея.

Преломът не се ограничава само в стратегическото мислене на управляващите националисти, но и в текущата им политика. Да видим само наскоро избухналия скандал в редиците на „Обединени патриоти” покрай спорния закон за регулация за пазара на горивата. ВМРО и „Атака” го подкрепиха, а НФСБ го отхвърли с аргумента, че изхвърля от пазара малките търговци. Интересното в случая не беше разнобоят сред националистите, какъвто често наблюдаваме за щяло и нещяло поради сблъсъка между егото и разнопосочните интереси на техните водачи. Любопитното беше заплахата на вицепремиера и лидер на НФСБ Валери Симеонов, че ако законът бъде приет, ще се обърне към Европейската комисия. „Има нарушаване на европейски директиви, на конкурентни права. Смятаме, че ще получим подкрепа там, ако не в парламента”, заяви Симеонов.

И това доживяхме! Български националист да търси подкрепа от (мултикултурния, еврократски) Брюксел не просто за да защити правата на българския дребен и среден бизнес, а и заради неспазването на законодателството на ЕС! Разбира се, заканата на Симеонов беше подплатена с аргументи, че приемането на закона без одобрението на Еврокомисията ще доведе до санкции за нашата държава, които ще бъдат платени от българските данъкоплатци. Самият факт обаче, че политик, който се обявява за националист, е способен на такъв ход, е много симптоматичен.

В крайна сметка всичко това показва, че

националистическите сили у нас могат да бъдат крайно адаптивни

както по отношение на идеологията, така и на конюнктурната политика, стане ли въпрос за трайното им участие в управлението. Реагират бурно само когато бъдат засегнати техните текущи интереси. Пример за това е бруталната словесна атака на НФСБ срещу евродепутата Ска Келер, обявила се срещу застрояването на Пирин отпреди няколко месеца. Или когато набират точки пред електората - като яростната им, почти истерична съпротива срещу т.нар. Истанбулска конвенция, която обаче е рожба на Съвета на Европа, а не на ЕС.

Като цяло обаче нашите националисти отлично се вписват в статуквото. Участват в проевропейско, пронатовско правителство и нямат никакъв проблем с това. И може би тук трябва да се търси отговорът на въпроса защо западните ни партньори - толкова непоколебимо враждебни срещу националпопулистките формации и идеологии в Европа (особено ако са обвързани с Русия), проявяват такава странна толерантност към тяхната разновидност на родна почва. Просто нашите са напълно безопасни, защото не са антисистемни играчи (и може би никога не са били такива). Това трябва да бъде и сигнал за националистически настроения електорат у нас, че прави голяма грешка, като възлага своите надежди на толкова гъвкави политици.