Поетът Кирил Кадийски е починал тази сутрин, съобщи неговият приятел професорът от Софийския университет Людмил Димитров.

"Обожаван, недолюбван, скандален, прав, крив - не може да се отрече огромният му талант. Едва ли има лична библиотека в българско семейство, което да не притежава поне една негова книга - преводна или оригинална. Без него ще бъде по-тихо, по-скучно, по-празно - не само в литературата. И тази тишина, скука, празнота няма кой да запълни, разведри, разсее", написа Димитров.

Кирил Кадийски е роден през 1947 г. в с. Ябълково, Кюстендилско. Завършва руска филология и посвещава живота си на литературата - като поет, преводач и културен деятел. През 1984 г. специализира френски език в "Алианс Франсез"  в Париж. Работи в Българското радио, издателство "Народна култура" и като свободен преводач. След демократичните промени основава едно от първите частни издателства у нас - "Нов Златорог".

Кирил Кадийски е член-кореспондент на френската академия "Маларме", член на българския ПЕН клуб и на международната академия "Монмартър". Между 2004 и 2009 г. оглавява Българския културен институт в Париж и е съветник към българското посолство във Франция. 

Негови са преводите на Франсоа Вийон, Виктор Юго, Шарл Бодлер, Пол Верлен, Стефан Маларме, Артюр Рембо, Гийом Аполинер, сонетите на Шекспир и цялото творчество на Молиер.

Литературният критик Светлозар Жеков, автор на обемиста анкета с поета, казва за него: „Кирил Кадийски, един голям български творец, без да е получил и до днес подобаващо официално признание за творчеството си в България, още преди години беше приет в лоното на големите световни поети на ХХ век – във френската академия „Маларме“. Нейният председател Жан Оризе пише за Кадийски: „За мен той е най-значимият поет от своето поколение в България. Неслучайно го избрахме за член-кореспондент на нашата академия „Маларме“, нареждайки го до толкова безспорни поети като албанеца Исмаил Кадаре, финландеца Пенти Холапа, румънката Ана Бландиана, руснака Андрей Вознесенски, ирландеца Шеймъс Хийни (Нобелов лауреат), ливано-сириеца Адонис и Йостен Шьостранд от Шведската академия… Кирил Кадийски е в добра компания и ние сме щастливи и горди, че той вече се числи сред нас". По-късно френският критик Стефан Баке добавя: „Подобно на Манделщам или на Бродски, Кадийски предлага свой модел на размисъл върху отминаващия век“.

Поезията на Кирил Кадийски е така самобитна, че трудно се определя мястото му в българската поетическа традиция. От една страна той е продължител на предметното начало в поезията, чийто най-ярък представител е Атанас Далчев. От друга – в поезията му се долавя отчетливо драматизмът на Пейо Яворов, свързан повече със символизма. От трета – се усеща влиянието и на големия лирик Димчо Дебелянов.

Кадийски е носител на десетки български и международни награди за поезия и превод. Между тях са Националната награда "Христо Г. Данов" (1999) за превода на стихотворения от Франсоа Вийон. Тя му е присъдена и през 2023 г. за превода на „Ад“ на Данте. "700 години след смъртта на Данте, 115 години след чудесния, но остарял превод на Константин Величков, безсмъртното произведение отново има достоен български еквивалент, демонстриращ „безпрецедентно версификационно изящество“, „виртуозно транспониране на превъзходните римни секвенции от оригинала“ и „насищане на стиха с вокали, доближаващи го до песенността на италианския език“. Една творба от един език преминава в друг език като ТВОРБА, не като прост текст. Именно в това е майсторството, особено при превода на поезия", коментира тогава Жаклин Вагейнщайн, директор на издателство "Колибри", с чието лого излезе новият превод. 

Поклонението пред големия поет и преводач ще бъде във вторник, 2 септември, от 11.00 часа в столичната църква "Св. Седмочисленици".

"Сега" поднася своите съболезнования на семейството на Кирил Кадийски.

Припомняме ви трите истории, които Кадийски беше разказал пред "Сега" през 2016 г.

1. Без разрешително

Винаги, когато се чудя откъде да започна нещо, стигам до най-мъдрото решение: от началото. Та и сега - от студентските години. Имах редкия шанс още в трети курс да издам книжка с преводи от руския поет Владимир Солоухин; нещо рядко за тогава - той беше пробил и с бели и свободни стихове. Веднъж - колегите ми разказаха - една от нашите преподавателки, И. В., също преводачка на проза, попитала: "Къде е Кадийски, не го виждам напоследък на лекции?". "Той издаде преводна стихосбирка" - отвърнали. "Как така издаде, как така преводна, че аз не съм му дала подпис за предния семестър?". Вероятно тя се е заблуждавала, че преводачът на поезия, а защо не и на проза, си служи само с това, което научава от своите преподаватели в университета.

Десетилетия по-късно в самолета от Париж за София се оказах до общителна дама. Предимно тя задаваше въпросите, аз отговарях, защото ми се струваше, че моята, ако вече не съвсем младежка, то поне по-млада възраст, не ми позволява да любопитствам. Още повече че по начина, по-който беше облечена и водеше беседата, си рекох, че е била на гости я на своя дъщеря, омъжена за французин, я на сина си, отишъл да подсили френския геном, ходила е да види внуците си и се връща. Вече бях изчерпал всичко, които можех да й кажа, и накрая се похвалих: предстои да ми излезе книжка със стихове, и то не къде да е, а в "Белфон" и адаптирани от самия Ален Боске. "Как така! - скочи като ужилена моята любезна допреди миг събеседница. - Че ние нищо не знаем." "Защо трябва да знаете?" - попитах. "Ами защото аз съм културният аташе в нашето посолство и тия работи минават през нас." Беше лятото на 89-а, властта вече беше паднала, макар все още да не подозираше за това, и аз се одързостих: "През вас минават ония работи, а тия - не. Минават книгите, знае се чии, за които държавата плаща, а мен ме чака хонорар."

Мислех си наивно, че това вече е останало в миналото, но се оказва, че миналото е и наше настояще, а може би - о, ужас! - и бъдеще. Какво беше изумлението ми, когато "Колибри" издаде преводите ми на Шекспировите сонети и ако не цялата английска катедра в университета, то поне тия, които смятат, че колят и бесят там, изригнаха: "Защо Кадийски, как така, че той не е англицист!" То, ако трябва да стигнем докрай, аз и френска филология не съм завършил, да не говорим, че не съм и проф. д-р, но трите тома на Молиер - не само три пиеси! - все пак съм ги превел аз. Защото за тая работа не се изисква разрешително, издадено от някои, с които си имал малшанса да живееш по едно и също време, а трябва Майсторско свидетелство с подписа на Друг. Това е въпросът и няма какво да се пита.

2. По-внимателно с езика, най-вече с чуждия

Далчев казва, че на чужд език човек казва не това, което иска, а което може. Но винаги ли може? Като студент припечелвах по някой лев от СБП като преводач и придружител на съветски писатели, гости на съюза. Работата беше приятна - след като обиколяха култови места, творците се заемаха и с някои недотам интелектуални и творчески контакти - да напазаруват от ЦНСМ (център за не помня какво и мода) по-хубави дрешки - за руснаците България си беше чист Запад, имаше и кока-кола - а по-маститите, на които се полагаха също така тлъсти хонорари за стихове, изплатени преди публикуването, до което понякога дори не се стигаше, държаха да бъдат водени във фабриката за кожени изделия - прочутите дубльонки (кожуси, при това модни) там ги правеха. Та в това ми качество попаднах и в българска делегация в Москва. В двора на техния съюз ни посрещна референт, младеещ, но с вече заформено, биещо на очи бирено коремче. В делегацията беше и писателката Ц. Л. също корпулентна, дори много повече, и ако бях някой заядлив зевзек, щях да кажа - обратнопропорционално на мършавото й творчество, но нейсе. Та тя да изкаже възторг от посрещането, а може би подсъзнателно да му се хареса, или най-малкото да покаже, че тя го харесва, се обърна към въпросния млад мъж с думите: "Ах, как на меня нравится ваш советский живот!" ("живот" е руската дума за "корем" ). Човекът пламна и ако знаеше, че това не направи никакво впечатление на останалите българи, едва ли щеше да се притеснява толкова. Аз, който вече бях разбрал, че една от задачите на преводачите е да спасяват положението в подобни случаи, се намесих светкавично: искаше да каже жизнь, на български жизнь е живот. Референтът също беше печен, колко ли съветски глупости е замазвал, та се включи артистично: "Ама, разбира се, българският език е метафоричен, човешкият живот е свързан твърде много с корема и затова сте запазили старинната дума за корем." Следваше малка почерпка. С водка и черен хайвер. Тогава един сандвич с черен хайвер струваше 15 копейки. Същият хайвер - от белуга, - който в Париж в магазина "Петросян" сега струва към 6000 евро за кг.

Случва се, ще кажат някои... И слава богу - иначе за какво ще пишем. Като оная нАучна работничка - разказвал ми го е проф. д-р Людмил Димитров, - която, за да се похвали пред руските си колеги, че е завършила дисертационния си труд, се изцепила: "всю ночь пИсала, пИсала, пИсала... Пусти страх да не я помислят за шопкиня, като каже писАла. Абе човек може и дисертация да напише, ама каква файда, като накрая ще й пикае отгоре...


3. С Гаврош на барикадата

Преди петнайсетина години Франция ни покани на "Хубавите чужденки" - регламентът беше десет писатели, които имат издадени книги на френски и се ползват с някаква известност в света на франкофонията, и двама, които са в началото на творческия си път, с цел да им се издадат книги на френски и да бъдат изведени на по-широк друм. Първите се определяха от организаторите, за вторите отговаряше поканената страна. Така както е с прословутата европейска награда - парите са от ЕС, но кой да е носителят, се решава на място. Не съвсем адекватно на името, но пък адски удобно за европейското чиновничество. България излъчи Емилия Дворянова и Георги Господинов, тогава Калин Терзийски все още го нямаше май на терена...

С три неща съм запомнил това пътуване.

Първи спомен (омерзителен)

Тогавашният посланик Негово превъзходителство г-н Стефан Тафров, когото всички от гилдията знаехме като Стефчо Тафров от "АБВ", беше направил опит за давление върху френския избор - защо тези, а не онези, защо Анжел Вагенщайн (бил кинаджия, а не писател) вместо Богдан Богданов (като че ли той беше писател в смисъла, който е влагал Стефчо, а не университетски преподавател), защо Антон Дончев, след като романът му всявал етническа вражда, а не знам си кой... Тъй като не беше срещнал разбиране от френска страна, Стефчо не рачи да се срещне и с българските писатели, които в продължение на повече от седмица и в Париж, и в цяла Франция работеха за изчистването на образа на България (проститутки, автоджамбази, банкоматни мошеници, просещи цигани), а остави тази своя грижа на някого от посолството. По време на скромния прием стана задушно и помолих да се отворят вратите към двора. Не може, г-н Кадийски - беше отговорът на един от служителите - елате да видите какво е. Ужасих се: дворът беше буренясал като селски имот, в който огражданените собственици не са се връщали с години. Посланикът, вместо да разтвори широко вратите на България към света, беше заковал с дъски и прозорците на посолството.


Втори спомен (патетичен)

Французите бяха организирали нещата перфектно. Ляво ориентираните творци - обяснимо - имаха срещи с читатели в някои по-пролетарски все още райони, други - според интересите им и личните им контакти. Имаше и кръгла маса в Съюза на писателите (всъщност това по-скоро е синдикат, тъй като писателството в нормалните общества е индивидуално и най-вече неприкосновено творчество). Мисля, че присъстваха ако не всички, то повечето от нашата група, да не употребявам думата делегация. Темата беше актуална - творецът в посттоталитарната действителност в страните от Източна Европа. Или нещо подобно - формулировката не е може би точна, но смисълът е същият. Кой какво говори, вече не помня, но най-просторен и най-остър заклеймител на миналото се оказа Георги Господинов. Човекът, поканен да попива, беше започнал да се разлива. Един от френските колеги - може да е бил и левичар - не издържа и го прекъсна: "Вие лично какво правехте в това време, с какво се възпротивихте, за да не са така нещата?". Дали Господинов се обърка от внезапния обрат, или реши да се измъкне с финт, но измънка: "Ами аз тогава бях дете..." Тук Николай Кънчев не издържа, сръга ме в ребрата и се провикна, както само той можеше да го прави, и като че ли бяхме в кафенето на "Ангел Кънчев" 5: "И Гаврош беше дете, но умря на барикадата! Човек като не може да умре на барикадите, няма какво да се прави на герой!"


Трети спомен (умилителен - и умолителен)

С Анжел Вагенщайн сме в град Коняк. Един от директорите на "Хенеси", икономистката му и някакви служители, а може би и местни интелектуалци, дават вечеря в наша чест. Великолепният коняк, известен по цял свят, ни избавя от необходимостта да редим лицемерни похвали и ние не скриваме истинското си възхищение. По едно време Анжел се вторачва в чашите и възкликва: "Я, какви хубави чаши! Откъде ги вземате?". Не вярвам директорът да е чел някога Алеко, но някак непресторено отвърна: "Ами, купуваме ги, господине." "Ще взема утре да си купя" - усети неловката ситуация старият писател, макар за французите едва ли в случая имаше нещо конфузно. Разговорът премина на други теми и изкарахме една прекрасна вечер.

На сутринта, по време на закуската, Анжел сияе: "Това французите са велика работа!" "Сега ли разбра?" - мъча се да го иронизирам, но той не забелязва. "Оставили ми - казва - на рецепцията 12 чаши от тия, дето снощи ги харесах. Мили хора..." "И тука ли политическа пропаганда!" - опитвам се да охладя ентусиазма му. (За по-младите поколения уточнявам: по онова време бесепарите се обръщаха към народа с "мили хора", мисля, че го въведе Стефан Продев.)

По обяд някъде сред гигантските бъчви на "Хенеси" се засичаме със снощната финансистка. "Хареса ли ви подаръкът?" - усмихва ми се мило тя. "Какъв подарък?" - учудвам се искрено. "Как какъв? Сутринта оставихме на рецепцията два комплекта по шест чаши - за г-н възрастния писател и за вас." "А, на рецепцията ли?" - хвърлям се като Матросов да защитя българската чест, - не съм се отбивал, прибера ли се, ще ги взема. Много мило от ваша страна..." След което, разбира се, намирам Вагенщайн и в прав текст му казвам, че чашите са били половината за него, половината за мен. "Добре де - прави се на непукист той, - сега съм си опаковал багажа, но като се върнем в София, ще ти ги дам..." Петнадесет години чакам. Джеки, петнадесет години си пия коняка с войнишко канче само и само да не забравя, че ми дължиш 6 прекрасни френски чаши. Ако някоя междувременно се е счупила, тя е от твоя комплект, мили човече!