Христо Буковски е завършил журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски” и има 42-годишен стаж като редактор в редица централни издания. Автор е на стотици публикации по теми от българската история и на 28 издадени книги, сред които са „Кивотът на папа Никита”, „Жив да си, Марко Тотев”, „Хванеш ли самовила“, „Опасният архив на богомилите”, „Скритият поход на българските кръстоносци”, „Похитеното съкровище на богомилите”, „Страховитото прераждане на богомилите”, „Отключените пътища на богомилите“, „Разчетени послания“, „В захвата на прикритата цивилизация“, „Воинската харизма на българите”, „Ритуали и древни тайнства в Българския обреден календар”...
1. ЗАЛМОКСИСОВО ЛЕЧИТЕЛСТВО ПО БАСНЯТАРСКИ
През 80-те години на миналия век Рада Бальова от село Зверино в Искърския пролом беше най-свидната ми от „баснятарките”, които обичах да навестявам като герои за моите публикации в сп. „Отечество”. Тя умееше да лекува по залмоксисовски (с магично слово!), но басенките не и́ били дадени от веща родна баба, какъвто е обичаят:
- Че как се научих да бая? От нужда! Като бебе детето ми простина и заболя от пневмония. Три години току посиняваше и падаше – комай умираше. Казаха ми да му давам вода от котела, ама от гдето тя се въртеше. От дупчицата във въртопа! И при баячка в Очиндол я водих... Ей, да не ми се смеете – аз съм от чудо отишла! И тя не ме е учила, ами аз гледам и внимавам нищичко да не изпусна. Тя шепне бързо и заваля думите да не ги разбера, ама аз попивам всичко! Щото си нарекох: „Сама макя родила, сама лек дирила”! На чист четвъртък меря ръста на щерката със свилени конци от различни вéри (цветове) – 3 или 9 – и ги свивам на топка с кичурчета от косата и́, отрязани от 4 места на кръст с ножле нерязало, па заедно с нокти от краката и ръцете и́ ги слагам в топка восък от напушен кошер, турям и яйце, набодено с игла небодена, в която е вдянат единият от свилените конци, та ги заравям в земята и 20 дни всяка заран преди изгрев ходя да поливам мястото с вряла вода, като редя: „ Кога се върне косата на главата, кога се върнат нофтите на ръцете и краката, кога се върне т`ва яйце у кокошката, дек го е снесла, тогива таа болес да се върне на детето ми!”. После сварявам вратига, бяла комунига, синьогорска тинтява, риган, еленьо, страшник, оманя и самодивска въжица, оставям ги с котлето да пренощуват под звездите и поливам с чая момичето си – я над Искъра, я на кръстопът... Па хванах една сутрин лястовица и накарах детето да плювне в устата и́. Литна лястовицата, а с нея – и болестта!
„Познанието е у нас самите – казваше проф. Александър Фол. – Ние се раждаме с духовно познание, но то трябва да бъде пробудено.” „Хората, които не изживяват темите, откривани в свръхменталния интелект, се наричат интелектуалци, а не интелигентни“, установил е от опит проф. Амит Госвами. А начетените са научили, че поливките с вода са старинна обредна практика с очистваща роля, която – освен лечебното въздействие на билките, сварени в нея, – привежда капилярната мрежа на кожата в режим на саморегулация. Бáсенките са функционално необходими, защото с емоционално въздействащите си слова пренасят увереността на лечителката в изцелението. То преминава у болния като на създалото се възбудно огнище в мозъка му противопоставят ново, което потиска първото и му носи успокоение.
2. ЗАВРЪЩАНЕ В МОНСЕГЮР
На 25 септември 2015 г. потеглихме за Монсегюр. Седях на първата седалка в автобуса, та бях загърбил другите от Пътуващия семинар на фондация „Виделей” по богомилските места в Южна Франция. Усещах, че ме втрисаше. Нямах представа как ме прихвана лудото усещане, че вече бях в замъка крепост, но... денят е 16 март 1244-а. Отдавна не сме възлизали по високите каменни стени на твърдината, която като щъркелово гнездо стърчи на един куповиден връх из Пиренеите. Рицарите бяха обещали да пуснат по живо, по здраво останалите ни към 400 бранители заедно с оръжието, багажа и парите им, щом получат нас - „еретиците”. Още преди 35 години бяха започнали да завземат градовете на катарите в Лангедок, които нашите съвършени богомили са въвели в българското учение. С дадените ни от граф Фоа воини издържахме десетмесечна обсада, но сме последната катарска твърдина, та постигнахме уговорката кръстоносците да ни оставят тук на мира тъкмо до този ден.
Слънцето влизаше в пролетната си фаза и този свещен по космически дадености ден ни бе нужен за обреда, с който приемаме Утешението. Страшно е, а и велико, след като бяхме ги водили до тук с вярата, че ще ги спасим, да го сторим, без да ги съкрушим. Трудно е, но е и шеметно да се прощаваш с вярното си тяло и спомените от живота, но ако заключената в него душа вече разгръща ангелските си криле и виждаш как се отварят пространствата на Всевремието, мястото за страданието се свива и капсулира в Земя, която си надживял, и затова смирено я изоставяш...
Стреснах се, като осъзнах, че се тресях на автобусната седалка. Ужасен, опитах скришом да видя дали Силвия, която седеше до мене откъм прозореца, не я напушва смях от вълненията на „старика” (какъвто навярно и́ изглеждах). А тя... плачеше. Тежки сълзи се завиря́ваха в ручейчета по брадичката над вратлето и́, но тя – скована – дори машинално не посягаше да ги изтрие...
Нагоре към крепостта извървяхме пътя, по който рицарите яростно са смъкнали пленените катари да ги отведат до огромен навес за дърва. Вече бях преживял защо, когато го запалили, никой от чистите християни не е опитал да избяга, а заедно са влезли в пламъците за огненото си кръщение, та нагоре набирах само простор...
Не останах в широкия двор на замъка, където моите спътници извършиха поминалния обред за предците ни и техните френски другари. Там не беше мястото, в което бях споделил Утешението. Открих го, като обходих крепостната стена и влязох в цитаделата. Кръстоносците бяха съсипали всичко, за което са предполагали, че е от „бугрите”. Изрядно изкъртен е цилиндричният свод над храма, та не е ясно имало ли е купол с формата на октагон над обредният „кладенец” пред олтара, който са затрупали с камъни. Старателно са изкъртили всички стъпала и по спиралната стълба в цилиндричната кула редом – същата като в нашата Поморийска гробница, само че прикрита зад дясната стена на светилището. Но усещането за изконно свое ме облъхваше с мека топлина и се чувствах свободен, благодарен, вдъхновен и... Спасен.
На снимката, която за спомен ни направи с телефона си един от нашите спътници, аз се оказах и с трета длан – на слънчевия сплит. А някои излязоха разполовени и почернени. Дронът, който пуснахме в храма да заснеме отвисоко цитаделата, не „видя” стената откъм кулата и опита да мине през нея... Като нас... на 16 март 1244-а...
3. НАТРАПНИК ИЛИ ПАРЛАМЕНТЬОР?
Бяхме в подземие. В храм, но вкопан в огромна скала. Някога в нея се е влизало като в кладенец до вълчата пещера в дъното, където жреците на траките гети са посвещавали ми́стите в даки (вълци). Сетне адептите християни са разширили и одялали кухината долу до подобие на черква. Той ме чакаше в олтарната ниша вляво. Не видях лицето му в нея, а върху дисплея на фотоапарата си. Снимах бързо, а щом преместих взор към мястото му, лицето го нямаше. Трескаво върнах заснетия кадър и… Да, бях успял да прихвана образа му! Насочих пак обектива натам и на екранчето той отново се появи. Отново заседна и като светлопис в паметта на камерата ми.
Бях там с цял автобус пътешественици от фондация „Виделей“ по местата, свързани с древните тайнства на предците ни, та помолих няколко души наоколо да снимат същата ниша. На светкавица тя излизаше ясно, но без него, а без осветлението в техните телефони и фотокамери останаха просто черни кадри.
При мене и се появяваше, и оставаше. А аз съм оптик по първа специалност и знам не само кога един обектив дава дефект, но и какъв може да бъде той. Определено не ставаше дума за ефектни изкривявания на образа, а за дивно взаимодействие на силиция в скалата със силициевите пластинки в чиповете на електронното устройство...
Това се случи на 27 юни 2015 г. По справочниците пише, че някои наричали подземието Храм на пришълците и той бил построен преди повече от 7000 години край Стинка Века в Трансилвания – на над 200 км северно от Букурещ.
През следващата година бях там с нов Пътуващ семинар на „Виделей“ и на 18 юни пак заснех оня, който продължаваше да ми се натрапва от лявата ниша на олтара.
Очакваше ме там и на 3 юли 2017- а. Този път образи останаха и в няколко чужди телефона. Но след като упорито уговарях „почетените” да изпратят тези снимки на моята електронна поща, само трима откликнаха. Някои ми писаха, че го изтрили от своите апарати, защото надзъртащият от там ги ужасил със зловещото си изражение – нямало нищо общо с угрижено-страдално лице в моята фотокамера...
Със злокобна мутра влезе и в телефона на моя приятелка, която заведох за свидетел.
- Избирай: или мене, или него! – отсече ядно тя. – Нарочно ти се прави на миловиден!
Не можах да го изоставя. А докато търсех да разбера какво може да има зад неговото проявление, видях още много подобни, та като ги „изслушах” и заснех онова, което „ме научиха” да виждам, разбрах какво трябваше да осмисля и отвърнах на подканата им с книгата „В захвата на прикритата цивилизация”...
4. СТАРОТО ТАЙНСТВО ДЕЙСТВА
- Такива са били светилищата на нашите прапрадядовци... – забавлявах моите момчета срещу водния стълб на Боянския водопад, докато газехме покрай езерцето в котела под отвесните скали: – ... падаща вода отпред, тайнствена пещера в свещената скала до нея и басейн със загадъчна вода, пред която е застанал жрецът...
- И какво са правили там? – прекъсна ме Добри.
- Ами... – чудех се как да бъда и честен, и ясен за тях – те са извиквали Бога си...
Тук няма да споделя как тогава им обясних какво е Бог, но когато Яни на своя ред попита как са го правили, застанах срещу падащата вода и вдигнах ръце сякаш я обгръщах. Ситната влага на повея от нея ме разтърси, та представа нямам какво започнах да редя. Само усещах как ме гледаха и исках да не забравят никога това, което в този миг преживявахме божествено заедно. Сигурно затова, без сам да си давам сметка за доводите ми, явно съм решил да придам прагматична посока на невнятната си служба, защото се чух да нареждам на реката, че искаме да ни дари с нейните дарове...
- Тате, работи! – сепна ме възторженият вик на Добри.
И като бръкна в езерцето, извади пъстървата, изплувала по гръб пред него.
- Хвърли я веднага! – наредих му. – Може да е отровена!
Но той беше чул и видял, че реката ни я дари, и понеже аз също не отстъпвах, се уговорихме: ако пак помоля Бога, а Той не откликне, ще хвърли рибата. Той беше второкласник и не знаеше, че по Теорията на вероятностите да се повтори веднага такова чудо практически беше невъзможно, та обеща.
Знаех, че и двамата щяха много да внимават. Даже когато им разказваш приказка, децата държат да я чуят точно със същите думи и със същата интонация дори, та какво пък остава за изпълнение, което току-що е запечатало в главите им образа на чудото. Затова – сигурен, че няма начин да се появи веднага втора риба, – с все сърце се отдадох на удивителното преживяване да постигна пак онова дивно състояние, в което, бога ми, се чувствах неизказано щастлив. Радостта все така струеше отвсякъде; редом стояха синовете ми и бяхме единни, открити, свободни до самозабрава след проявление на вълшебство и пак се почувствах боговдъхновен да изричам работещите думи...
- Ето още една! – извика този път Яни като вдигна следващата.
И насладата му бе върховна – не го прескочи щастието на батко му.
Когато загръщах рибите в салфетки, кръв от хрилете им издаде, че май са паднали с водата на скалите. Но си взехме урока, че дори някогашните вярващи да са умрели, Богът им продължава да възкръсва и възсиява всеки път, щом някой повярва в Него.
Фигура на жрец и свещената му змия около него е врязана в скалата над пещерата до водопада. Малко трудно се вижда, но не само защото знакът е доста ерозирал...
