Високи разходи, местна съпротива и технически проблеми застрашават многомилиардната авантюра на ЕС, наречена УСВ - улавяне и съхранение на въглерод.
Европейският съюз залага УСВ проекти, за да декарбонизира тежките промишлени замърсители. Блокът си е поставил амбициозни цели: 50 млн. тона CO2 годишно до 2030 г., а през 2040 г. – до 280 млн. тона. Но това ще изисква огромно увеличаване на капацитета.
УСВ включва улавяне на CO2 от промишлени замърсители или електроцентрали, втечняването му и транспортирането му по тръбопроводи, с камиони или кораби, преди да бъде съхранен под земята в изчерпани нефтени или газови резервоари или солени водоносни пластове.
Днес в Европа има
само пет действащи проекта
за УСВ, които хващат общо 2,7 млн. тона CO2 всяка година. От тях 1,7 млн. тона CO2 (63% от общото количество) са за преработка на природен газ в Норвегия, която е извън ЕС. Сратегията изисква изграждането на сложна инфраструктурна мрежа от нулата със значителни разходи. Според ЕК до 2050 г. Европа може да се нуждае от 19 000 км тръбопроводи за CO2, за да постигне тази цел.
Според Института за енергийна икономика и финансов анализ тези планове могат да струват на данъкоплатците до 140 млрд. евро до 2050 г. Високи разходи и технически засечки вече застрашават три големи проекта за транспортиране и съхранение на CO2, разчитащи на еврофинансиране.
Сянка на съмнения
Доколко е осъществима настоящата стратегия на ЕС за климата, която в голяма степен разчита на УСВ – технология, предпочитана от петролните и газовите компании, но която досега не показала особени успехи?
По данни на Bloomberg до 2023 г. правителствата и корпорациите по света са похарчили над 83 млрд. долара (73 млрд. евро) за проекти за УСВ. През същата година обаче технологията е уловила едва около 0,1% от глобалните емисии. За да може ЕС да постигне целите си, капацитетът ще трябва да се увеличи значително. В последния кръг 40% от приходите от Системата за търговия с емисии (СТЕ) във Фонда за иновации бяха предоставени на проекти за УСВ.
СТЕ е основна програма за финансиране на нисковъглеродни технологии. Според доклад на Световния фонд за дивата природа (WWF) този „еднопосочен“ акцент пречи на други инструменти за декарбонизация - като подобряване на енергийната ефективност.
Пример за това е циментът - безвъзмездните средства от Фонда за иновации във всички случаи (без един) подкрепят УСВ за намаляване на емисиите, вместо да се търсят начини за директно намаляване на CO2 в промишления процес.
Съвместно медийно проучване на IRPI, Follow the Money, L'Humanite и Mondiaal Nieuws разглежда три проекта, подкрепени от ЕК: Northern Lights (Северно сияние) в Норвегия, Pycasso във Франция и Callisto във Франция и Италия. Те са сред 14-те проекта, избрани от Европейската комисия като проекти от общ интерес.
(Не)постижими цели
„Северно сияние“ в Норвегия се очаква да започне работа тази година. Проектът се управлява се от френската Total Energies, британската Shell и Equinor, чийто мажоритарен собственик е норвежката държава. Планира се да съхрани 1,5 млн. тона емисии за няколко години, като започне с емисиите на производителя на торове Yara, датската енергийна компания Orsted и циментовата Heidelberg Materials.
Разследване на Follow the Money, показва, че проектът ще се сблъска с прекалено високи разходи и проблеми с капацитета за превоз. „Северно сияние“ ще разчита на два специално конструирани кораба, които ще събират и транспортират втечнен CO2, уловен от замърсители в Дания, Нидерландия и Норвегия. След това ще бъде превозен до пристанището в Ойгарден западно от град Берген и изпомпван по 100-километров тръбопровод в геоложки резервоари под морското дъно в Северно море, където се предвижда да бъде съхраняван постоянно.
Транспортирането и съхранението на един тон CO2 в рамките на първия етап на „Северно сияние“ ще струва средно 145 долара (128 евро), твърди компанията за анализ на данни Wood Mackenzie. В допълнение към тези разходи има и разходи за улавяне на CO2 на място, които са различни за различните индустрии. Оценките на Международната агенция за енергетика (МАЕ) сочат средни разходи на тон от 30 долара (27 евро) за амоняк, използван основно в производството на торове.
Според тези оценки може да се наложи Yara да плаща между 140 и 202 млн. долара (123-178 млн. евро) всяка година, за да постигне целите си за намаляване само на част от емисиите от един обект. Това е значителна сума за компания, която през миналата година е отчела 229 млн. долара печалба преди лихви, данъци и амортизация в Европа.
„Северно сияние“ е изправен и пред други предизвикателства. Проектът ще разчита на кораби за транспортиране на CO2, но за това са необходими специализирани кораби, а при наличието на само два такива кораба, проектът вероятно трудно ще постигне собствените си цели. Всеки кораб може да превозва само 8000 тона CO2 на курс. По силата на съществуващите договори „Северно сияние“ ще получава 1,63 млн. тона всяка година за съхранение.
„Северно сияние“ вече е поръчало още два кораба за втечнен CO2, които трябва да бъдат завършени през 2026 г., но не е ясно кога ще започнат да транспортират емисии. Дори и четирите кораба да са в експлоатация, скоро ще са необходими още, тъй като проектът се разширява. Всяко забавяне поради лошо време или технически трудности допълнително ще застраши способността на проекта да постигне целите.
Транспортирането на CO2 с кораби или по тръбопроводи повдига допълнителни въпроси. За разлика от природния газ CO2 става корозивен, когато се смеси с вода. Корабните резервоари за съхранение трябва да се почистват специално, за да се избегне замърсяване с влажен въздух, всеки път след разтоварване.
Италианският проект също е
изправен пред непосилни разходи
„Калисто“, който има за цел да транспортира CO2 от промишлени замърсители във Франция до място за съхранение край адриатическото крайбрежие на Италия, е съвместен проект на италианската енергийна мултинационална компания
Eni, инфраструктурната компания Snam и Air Liquide, френска компания, предоставяща услуги в областта на нефта и газа. Има за цел да създаде най-голямата мултимодална мрежа за УСВ в Средиземноморието, както и цялостна верига на доставки за УСВ в Югозападна Европа.
Но докато „Калисто“ планира да транспортира CO2 от промишлени клиенти в Италия по тръбопровод, емисиите от френски компании ще пътуват с кораб от Югоизточна Франция край Италия до Адриатическо море, съобщават от IRPI.
Изграждането и поддръжката на специализирани инфраструктури като тръбопроводи и кораби, както и разходите за транспорт и улавяне, изискват значителни инвестиции. Настоящата цена, плащана от замърсителите в рамките на СТЕ, е около 80 евро на тон, което е твърде ниско, за да бъде икономически целесъобразно компаниите да плащат за
УСВ.
„Дори и при равни разходи за улавяне на единица енергия транспортирането от много отдалечени източници би било прекалено скъпо“, казва пред IRPI Роберто Бенчини, експерт от ЕК.
Цените на СТЕ са не само ниски, но и нестабилни, което означава, че транспортните разходи бързо могат да направят разходите за съхранение непосилни. „Ако цената е нестабилна, никой няма да направи инвестиция за 15 години", казва Едбхард Перно, главен секретар на „Платформа за нулеви емисии“, която включва петролни и газови компании, участващи в европейски проекти за УСВ.
Проектите в действие разчитат на договори за разлики - споразумения, при които правителството сключва договор с компания, за да гарантира определена цена на въглеродните емисии за определено време за проект с ниски въглеродни емисии, обяснява Перно.
Местната опозиция
Френският проект „Пикасо“ изважда наяве друг проблем за инфраструктурата за УСВ. Като съхранява CO2 по-близо до промишлените предприятия, „Пикасо“ прилага стратегия, която би могла да намали разходите. Миналата година обаче проектът бе изоставен заради местна опозиция, която се опасява, че той би застрашил 1700 работни места в съществуващото газово находище в Лак, а създава едва 80 нови.
За привържениците на УСВ икономическите предизвикателства означават, че са нужни повече публични средства. „Опитваме се да пуснем в действие нова технология в търговски мащаб. Има рискове, които частният сектор вероятно няма да поеме, освен ако правителствата не предоставят някакъва подкрепа“, казва Крис Дейвис, ръководител на „УСВ Европа“.
Критиците обаче смятат, че Европа рискува да заложи на УСВ като на "чудодейно" решение. Мнозина се опасяват, че акцентът върху УСВ може да отклони вниманието от смислени действия в областта на климата.
„Най-големият риск е да пропилеем цяло десетилетие и милиарди евро за УСВ, вместо за мерки в областта на климата, за които знаем, че са ефективни“, казва пред Euronews Green Рейчъл Кенърли от Центъра за международно екологично право.
