Уловиха наш жандармерист, че си докарвал доходи над заплатата, като разкарвал с колата си контрабанден марков тютюн. По два лева му плащали на кило. Като се има предвид, че го хванаха с около половин тон, са си пари. 

По същото време научих, че руският опозиционен журналист от "Медуза" Иван Голунов, когото арестуваха за ужким намерени у него наркотици, не само плака в клетката, ами разказа как го били. А го бил някой си оперативен работник - Максим Уметбаев. И не го бил, понеже му наредил, да речем, лично Путин, а просто "избухнал", както свидетелства самият Голунов. Оказал се оперативник кибритлия. Та избухналият Уметбаев ударил два юмрука на Голунов в слепоочието, а после "ми стъпи с крак на гърдите". Голунов споделя, че не го заболяло много. Но му станало обидно.  

Между тези два случая в различни държави, принадлежащи към различни политически блокове, наглед няма почти нищо общо. Аз обаче се присетих за едни социологически изследвания, които бях мернал наскоро. В тях се анализираше чудатият парадокс за "възпроизвеждането на т. нар. хомо съветикус. За незнаещите да кажем - "хомо съветикус" е публицистичен, но и политоложки, па и философски донякъде термин, обозначаващ по нелицеприятен начин характеропатиите на гражданите на СССР, добити вследствие живота им в система с усилен контрол, дори произвол върху хората. Учените, очакваха, че т. нар. хомо съветикус, възпитан в недоверие към властите, но и боязън спрямо тях, в политическа мимикрия и лукавство, в неуважение към индивидуалните си права, ще изчезне бързо с поколенията, които си отиват. За зла врага статистиките в Русия не говорят точно това. И то не е свързано само с внезапно порасналия рейтинг на управници като Сталин, за когото младите не само почти нищо не знаят, но дори не могат да си представят обществения климат тогава. Изглежда, е свързано и 

с някакви по-дълбоки, архетипни съставки,

които впрочем ги има и у нас, може би по-умерено. 

Хомо съветикус е продукт на система, която патернализира отношенията държава - гражданин. Държавата е баща и майка, при това баща и майка от миналите времена, когато боят е бил общоприето педагогическо средство. (Достатъчно е да прочетете Любен Каравелов, за да видите, че боят и в училищата е бил съвсем в реда на нещата много преди СССР.) Та държавата - баща и майка в отношението си с чедата граждани, има пълни права. Тя дава легитимност, дава "лейбъла" на идентичността; вие принадлежите примерно на великото семейство Патриотови. Но за сметка на това му дължите пълно подчинение. Държавата може да ви влезе в четири часа през нощта вкъщи, да ви раздърпа и прати на заточение или затвор, ако реши. Може да ви набие във всеки един момент и никой няма да ви съчувства, напротив - ще ви се присмее. Защото е нормално баща да бие непослушното си чедо, ако е сгазило лука. Па и да не го е сгазило, пак е нормално. Държавата обаче има задачата да ви учи и храни. Няма защо да се грижите за това. Тя ще мисли вместо вас и ще изисква да платите за спестеното усилие с пълно подчинение. Срещу което, разбира се, ще ви прати да работите. Каквото тя каже. 

Да ви кажа ли

защо тъкмо органите на репресията

са между кадрите, които най-силно възпроизвеждат хомо съветикус? А не примерно производителите на матрьошки или мартеници, предприемачите или фермерите?

Защото в органите "родителското" в отношението държава - индивид е най-силно. Като казвам "родителско", имам предвид, че родителят не е само ласка и закрила. Родителят може да е пияница или насилник. Това не променя усещането за генетична свързаност и зависимост. Принципът, който следва индивидуалният хомо съветикус в такива случаи, е на физическо оцеляване. Това е принцип, изключващ вече колективното и другарското, а фиксиращ се върху биологическото. Той намира завършен вид в разпространената из съветския ГУЛАГ лагерна максима: 

"ти умри днес, а аз - утре"

Патернализмът в другите, по-"благи" сфери на обществото се характеризира с други качества - държавно толериран инфантилизъм например. Децата граждани в спортните организации, децата граждани в училищата, децата граждани в учрежденията, в репресивните органи са на "обща котлова храна", казано фигуративно. Която е напълно гарантирана. Освободени са от стрес за утрешния ден. Те обаче се подчиняват на ред ограничения във възможните степени на статуквото си. Битието им е гарантирано, но не се толерира безконтролен ръст на благосъстоянието. А се наказва. 

Тъкмо това прави възпроизводството на хомо съветикус най-силно там, където държавата днес обезпечава социална сигурност, макар и на относително ограничено равнище на заплащането - в органите и в администрацията. И когато там попадне садист или далавераджия, той гледа на службата като на място, което му дава закрила, но и възможност да си урежда работите по свое усмотрение. Тъкмо така е гледал младият ни жандармерист на държавната служба. Мисълта, че свободни граждани си отделят от приходите, за да му дават заплата, та да им пази законите, едва ли му е минавала. Аз съм назначен тук от държавата бащица, тя ме варди и дава папо, а каквото изчукам отгоре благодарение на униформата, си е чист кяр - така мислят такива млади хора.

Те възпроизвеждат минали, но неотминаващи модели на мислене.

С това далеч не искам да кажа, че садисти или мошеници няма в полицията или администрацията и при най-развитите демокрации. Има, но нямат превес. Инак мисленето от типа хомо съветикус е силно, защото копнежът по държава патер е силен. У мнозина, по цял свят.