Quantcast
Траминер | СЕГА
facebook
twitter

Наблюдател

Нерви и утехи

Траминер

5 110
Пристъпих във „Феята”, за да смеля някак разочарованието. Кафето там беше прочуто, но вероятно съм отпил не повече от глътка – нещо ме притегли навън, сякаш ме хвана подръка и ме поведе. Чак отвъд булеварда, в гората, осъзнах – това бе стихотворение. Но друго. „Незабрава”...

Когато обещаният от синоптичките дъжд най-после прокапа, с Жени отворихме красива бутилка златист траминер. Домакинята я извади от тясна тъмносиня кесия с инициалите на Българското национално радио. Историята на напитката се оказа кратка, но и изненадваща. Някога, може би преди десетилетие, в прочутото нощно предаване задавали на слушателите хитроумни задачки и загадки. Жени е нощна птица, безсънства почти до зори и другарува с радиото. И в онази нощ, толкова-толкова отдавна, нашата слушателка първа разкрила гатанката и позвънила в студиото. Наградата бил траминерът, а самото условие на радиото направо ме вкамени: пускат една музика, но отзад напред. Ако я познаеш - печелиш. Жени бе държала бутилката до днес, за да я изпием заедно. Защото песента бе „Незабрава” и тя бе решила, че имам някакъв дял в събитието.

Как може да се пусне една песен от края към началото?

Не на лента и дори не в компютъра, а към истинското Назад, което (нека никой не са заблуждава) не се връща? Онова, което във времето всъщност е Напред, а сега вече е някъде на дъното на паметта и съвсем добре е, че никой не ни позволява да го стигнем, защото може неразумно да го пипнем, променим, съсипем... Изпитах изкушението, което ме е обземало само при силно чувство на вина – да върна „лентата” обратно и всичко да поправя. Но стореното бе сторено преди десетилетия, макар и съвсем наблизо, на една  спирка с тролея, в напуснатата, забравена, а сега и окончателно срината сладкарница „Феята”. Можехме наистина да се пренесем в началото на „Незабрава”, но времето е заличило следата, трева расте там, сякаш за да предотврати всякакво завръщане.

Тирбушонът се справи трудно, уханието се изтръгна от гърлото на бутилката и  мина като полъх през кухнята, сякаш люшна разтворените в гъстия и тежко успокоен есенен въздух образи на Катя и Тончо, на Светлин, на Данчо Kацамунски. Там Някъде, Назад, където те бяха живи и всички бяхме млади, а самата „Незабрава” въобще не беше актуална в съзнанието ни, защото на бъдещето не му се виждаше краят и никой не мислеше да забравя, нито пък подозирахме, че това въобще е възможно. Сега се съгласявам, че тогава сме били прави. В добра песен, както и да се казва тя, винаги остават такива едни... незабравимости. Траминер в чаша тънкостенна и сенките на приятели...

В онази далечна есен „Феята” бе празна, предиобедът едва бе разбудил гората отсреща, бях я прекосил с надежда да започна стихотворението, което ме бе събудило още по съмнало и ме бе запратило в пустия парк, моя софийски  „кабинет”, където се щурах с надежда да се натъкна някъде на първите слова. Нищо не стана в онази сутрин, не идваха словата. Знаех какви точно ми трябват, но не се явяваха. Пристъпих във „Феята”, за да смеля някак разочарованието. Кафето там беше прочуто, но вероятно съм отпил не повече от глътка – нещо ме притегли навън, сякаш ме хвана подръка и ме поведе. Чак отвъд булеварда, в гората, осъзнах – това бе стихотворение. Но друго. „Незабрава”...

Няколко дни „събирах” стихотворението из оголяващата есенна гора

Едва сега, като го разказвам, осъзнавнам, че „Незабрава” просто ме „взе” от „Феята”, за да изпълним предначертанието. През годините, като нямаха с какво да оцапат поезията ми, поръчкови критици се сещаха, че по мои стихове има написани няколко песни  и тогава осъдително го припомняха. „Незабрава” те произнасяха със съскане. Но сега, като си спомням онзи порив, с който тя ме изведе от „Феята”, примирително си казвам: имало е да става...

Отпечатих стихотворението в книжката си „Внезапна възраст” през 1974 г. От тази книжка Тончо Русев го хареса и написа песента.  Катя Филипова отначало се противяла, но после все пак я изпълни и след време я чух да казва: „Ще ви изпея песен, която промени живота ми!” По-късно едно издателство, несъществуващо днес,  ме покани да издам при тях избрана лирика, но с условие заглавието на книгата да бъде „Незабрава”. Светлин Русев нарисува илюстрациите. Книгата бе в добър тираж (5000), бе отпечатана ужасно, но се продаде кажи-речи за часове. Светлин ми подари топчето илюстрации, в моменти на лекомислие и на душевна благост раздадох някои от тях. Сега, ако песента и всичко се върнат назад, картинките ще си дойдат пак при мен. И друго: веднъж разказах тук за двама млади, които отишли в книжарница да си купят „Незабрава”. Запознали се там, защото книгата била само една. Разрешили въпроса по соломоновски: оженили се и оттогава я владеят съвместно. Но ако продължим фантазиите с връщането на лентата, в един момент и те ще се видят млади и непознати и, ех, влюбването ще е още пред тях...

Това връщане в голямото Назад се оказа твърде запленяващо

Реших да приземя преживяването и се обадих в Радиото на Кармен Манукян. Но Кармен не помнеше епизодите с онези полунощни викторини. Обясних й, че съм видял с очите си бутилката траминер, отворил съм я собственоръчно и съм вкусил от съдържанието й в чаша тънкостенна. Досрамя ме да попитам могат ли днес да връщат назад още нещо освен песни. От разговора разбрах, че всъщност това са всевъзможни видове музикални деформации, а не буквално въртене на „лентата” в обратен ред. Впрочем, след това Кармен ми прати една от програмите, които използват за това, както и две мостри. „Хабанера”-та някак разпознах заради известните характерни вокали, но „Незабрава” – отнюд.

И все пак това движение на въображението не угасна, обратното въртене продължи, мярнаха се погребани лица и срещи, душата гребна и възстанови отдавна  зачертани думи, градове, любовни пакости – сякаш  „лентата” скрибуцаше даже в отвъдното и  дори всесилната на този свят Забрава се подчини на щедростта на случая: върна по нещо от онова, което бе заграбила от нас. И именно по заповед на случая  по тротоара на „Раковски” се зададе Косьо Цеков, аранжорът на нашата песен, другият жив от карето. Приех го като знак и потвърждение, че този вчерашен траминер съвсем не е бил случаен и че нищо не изчезва съвсем-съвсем. Разказах му всичко, но той, странно, не се развълнува. Написал е, аранжирал, изпял и изсвирил безброй песни, „Незабрава” е прашинка в неговото музикално дело и аз го разбрах. И разбрах също, че съм сам в тази феерия на паметта и че по-близо днес до мен са мъртвите, отколкото живите. Защото след смъртта поетите, артистите,  музикантите се прютяват в творбите си и докато тези творби се скитат из човечеството, създателите им също се мяркат в нашите изнервени и отчуждени делници. Изпитваме нужда да се сливаме понякога с тях и велик въпрос е кой кого повиква и кой при кого отива в такива мигове.

Въпрос е също кое го предизвиква това. Дали наистина чаша дъхаво вино в чаша тънкостенна или е просто някоя от невинните  случайности на изкуството, в които живите и мъртвите отново се гледаме в очите.

 

 

Ключови думи:

Калин Донков, Незабрава

Още

„И нежна плоча се върти върху железни грамофони...”

26.11.2020

КАЛИН ДОНКОВ

2953
Cito! Горчивото лекарство за нашето здраве

19.11.2020

КАЛИН ДОНКОВ

3896
Ръкостискането в живота и в литературата

12.11.2020

КАЛИН ДОНКОВ

1634