- Предишния път, когато разговаряхме, нямаше избран шеф на Националния филмов център, а вие заедно с още 30 кинаджии искахте спешна и радикална модернизация на принципите за разпределение на средства за кино - 15% от бюджета за култура да е за нови филми. Какво се е променило 3 години по-късно? Още ли у нас фестивалната слава в България пречи, вместо да помага за получаването на субсидия?

- За съжаление нещата не са много по-различни оттогава. Въпреки усилията за промяна на множество работни групи, въпреки дискусиите, предложенията, срещите с министър, обещания от негова страна няма значителна промяна. Ето например проблемът в закона за киното с понятието “дебютен” филм е в застой вече от повече от десет години, от което страдат множество млади автори. 

Едно от малките хубави неща е, че под някаква форма се запазиха нискобюджетните субсидии. На последните няколко сесии изпълнителният директор на НФЦ отпуска подкрепа на три такива проекта на сесия. Убедени сме, че разпределението на държавната субсидия между повече проекти ще бъде предпоставка за създаването на повече стойностни художествени български филми.

На последната сесия бяха подкрепени новите проекти на Милко Лазаров, Стефан Командарев, Илиян Метев. Надяваме се това да се превърне в трайна тенденция, а не както например се случи преди две години с новия проект на Ралица Петрова, който още на ниво развитие беше посечен от художествените комисии. Срамно е автор като Ралица, който спечели едно от най-престижните отличия в историята на българското кино, да бъде мачкан и смазван на местно ниво. В Румъния например тя би получила автоматична подкрепа за следващ проект от държавата, след като е завоювала такъв успех и престиж за националното кино.   

- Преди три години бяхте в началото на работата по сценария на третия филм от трилогията ви, започнала с “Урок” и “Слава”. Защо решихте  да прекъснете и да направите "Бащата"? 

- Много често несъзнателно се забъркваме в няколко проекта едновременно и настъпва лек творчески и продукционен хаос. Всеки път си казваме: “А не, този път искам да довърша този проект и тогава другия!” Но нещо не ни се удава този творчески ред. А третият филм от трилогията е доста сложен и изисква време и осмисляне, затова не бързаме с него.

Идеята за “Бащата” се зароди в края на постпродукцията на “Урок”, проектът се разви бързо, спечелихме субсидия. Бяхме готови творчески и продукционно, така че нямаше какво да отлагаме.          

- Как виждате бъдещето на филма, разпространението му в това време, без или почти без киносалони?

- Този път решихме да работим с друг разпространител на филма в лицето на компанията Purple Rain. В настоящата ситуация те правят всичко по силите си филмът да има успешно разпространение. Филмът е част от "София филм фест - Лято", предстои му и активен кинопоказ от 24 юли в летни кина, автокина и, разбира се, работещите други киносалони. Какъв ще бъде резултатът – ще видим. Подобна ще е ситуацията с показа на филма в Гърция и Испания, докато дистрибуцията за Франция се отложи за зимата. 

- Да се върнем в детските или тийнейджърските ви години, когато сте откривали киното. Гледахте ли много филми? Сериали? Какво ви запали и ви накара да решите и вие да разказвате истории от екрана? 

Петър: Мен ме запали една любителска видеокамера, която баща ми купи, за да се трупат “живи спомени”. Трябваше да отговарям по тая част, да разбера как се отбелязват датата и часът на заснетото. Това така и не разбрах, защото се захласнах да снимам анимационни филми с нея, и нещата прераснаха в една бурна, неустоима страст и желание да се занимавам с кино. Заедно с най- добрия ми приятел Бедо, основен съмишленик в първите ми аудиовизуални експерименти, гледахме всяка седмица поне по два-три филма на кино. Всички тези прекрасни киносалони в Пловдив отдавна са безмислостно унищожени. 

Кристина: В детските си години много обичах филмите на Чарли Чаплин, а по- късно, в тийнейджърския ми период, ме поразяваха филми като “Ах този джаз” и “Кабаре”  на Боб Фос или “Таборът отива към небето” на Емил Лотяну, както и “Мера според мера” на Георги Дюлгеров. Аз тогава дори и не подозирах, че един ден той ще стане мой учител. Да си призная, дори не знаех кой е Георги Дюлгеров по онова време, въпреки че сцени от филма му се запечатаха завинаги в главата ми. 

- Коя беше най-голямата пречка, която сте преодолели, за да стигнете до успеха?

- За нас успех е, когато в съзнанието ти се прокрадне идея, която не те оставя на мира, която издържа на времето и ти усещаш необходимостта да я превърнеш във филм. Успех е и когато на снимки се случи онази магия и дубълът става неповторим и единствен, когато усетиш душата на филма в монтажа. А пречките в творческия процес са много и непредвидими. Нещо уж дребно, което си неглижирал в сценария, може да препъне впоследствие целия филм.        

- Как прекарахте извънредното положение и обявената след него епидемична обстановка?

- Успяхме да се отдадем на усамотение и пълноценна творческа работа. Написахме нов сценарий.  Същевременно се оттеглихме на село и се посветихме и на работата със земята, което много ни зарежда.  

- Възможно ли е у нас да се снимат филми в тази обстановка и какви планове имате, в случай че вирусът не изчезне скоро? 

- Зависи от обстановката, зависи и от продукционните параметри на филмите. Вече има изведен протокол за работа, чиято цел е да се ограничи максимално рискът от разпространение на вируса по време на снимки, но как ще се случват нещата, доколко ще са ефикасни тези мерки, как ще се отразят на творческия процес – тепърва ни предстои да разберем. Снимането на един филм по принцип си е доста стресова ситуация и без вирус. Следващото лято планираме снимки, ако вирусът е тук - ще се съобразим с протокола за работа, но въпреки това има все още много неизвестни, за които трябва да намерим решение, ако искаме да осигурим безопасността на хората в екипа. 

- На какъв етап е сега работата по третия филм от трилогията ви „вдъхновени от вестникарски заглавия“, ако можем да я наречем така? 

- В момента работим по финална версия на сценария. Предстои ни представяне на проекта на финансова комисия. 

- Ще участват ли както в предишните два Маргита Гошева и Стефан Денолюбов? Правите ли кастинги за филмите си, или по-скоро още докато пишете сценария, имате предвид определени актьори? 

- Да, Маргита Гошева ще участва. Кастинг в популярния смисъл на думата не правим. Представяме си определени актьори още докато пишем сценария. Това ни помага. За някои роли обаче сме правили актьорски проби, но по-скоро за да видим как се усещат самите те като партньори пред камерата, има ли “химия” между тях.

- Всичките ви филми досега са за днешна България, а с "Триумф" (работно заглавие - б.р.) за първи път се връщате 30 години назад - почти на границата между предишната и сегашната България, и в нея се разиграват едни абсурдни събития, които днес изглеждат невъзможни. Имате ли интерес към други епохи?

- Много искаме да направим филм по събития от живота на Алфред Фосколо и неговата съпруга. Тяхната история е най-невероятната любовна история, случила се през комунистическия режим у нас.  

- Най-важният въпрос в момента е ще има ли изобщо в скоро време кино, как ще се снима и как ще се гледа?

- По време на снимки и в най-големите трудности се опитваме да видим нови възможности. Така че като едни луди оптимисти, и в настоящата ситуация се опитваме да видим положителните страни в кризата. Вярваме, че хората, които имат вътрешната потребност да се занимават с кино, които имат духовната необходимост да изразяват себе си, ще намерят начин да реализират своите идеи. Може да има известен момент на изчакване и блокиране на процеса, но рано или късно ще се намери начинът и формата, чрез която авторите ще създадат своите филми. В същото време киното ще се отърси от интересчиите, които го възприемат единствено като машина за  печелене на пари, гонейки боксофиси. Те вероятно ще се пренасочат към друг бизнес или поминък, така да се каже.

По същия начин тези, които имат необходимост и вътрешната потребност да гледат кино, ще намерят начин и ще продължават да ходят на кино. В първите дни, след като отвориха малките киносалони, имаше публика, макар и не толкова многобройна, но имаше. Именно българският документален филм “Формулата на Тео“ на режисьора Николай Василев, реализиран от българската продуцентска компания “Скрийнинг имоушънс”, зае второ място в родния боксофис. Така че стремежът към духовност винаги ще съществува и ще намери как да избуи.