Дани. Легенда. Бог. Боклук?

Политически актуален, но кинематографично непоносим български филм

05 Февр. 2021АНИТА ДИМИТРОВА

снимка: София филм фест
Провинциалният дерибей Дани (Димо Алексиев) с "малкия Пеевски" и Сузанита.

Дебютът с претенциозно заглавие "Дани. Легенда. Бог." бе показан на кино в ранната есен на 2020-а, когато и на "Златна роза", и на "София филм фест" той се случи в компанията на дори по-слаби (доколкото изобщо е възможно) български филми. Отчасти поради това, отчасти поради неговата смелост в посланията и формата той получи едноцифрено число окуражителни рецензии от гилдията, поощряващи радикалния му подход. Това не променя факта, че "Дани. Легенда. Бог." става за гледане само от мазохисти. За дочакалите логичния, но никак неоптимистичен финал трябва да има специална доза кисело мляко.

В този смисъл е разумно, че създателите на филма са решили да го разпространят сред "редова" публика първо в онлайн платформата Gledam.bg (и без това не е ясно колко дълго ще останат отворени кината). Трикът тук е, че премиерата не може да се гледа с месечния абонамент, който осигурява достъп до класическите български филми в нея - трябва да се платят отделно 10 лева за 48-часов достъп до него. Може пък на порции да се гледа по-добре!

Филмът е дебют на Явор Петков като режисьор, сценарист и продуцент. Опитът му се изчерпва с два късометражни филма преди 6 години, а в интервюта той признава, че до 20-годишен почти не е гледал кино - и това си личи, о, как само си личи! Самодейното постоянно надделява в "Дани. Легенда. Бог." - макар да е похвално, че продукцията е финансирана изцяло с частни средства и не е разчитала на държавна субсидия. По концепция филмът e нещо средно между сатирична комедия и лъжедокументалистика (жанрът mockumentary, добре познат и разработен в по-западния киносвят) и е вдъхновен от популярна преди двайсетина години творба, печелила награди в Кан и Торонто - белгийския Man Bites Dog.

Героят Дани е бизнесмен, общински съветник, безскрупулен местен феодал, потънал в чалга, корупция и пълна безнаказаност. Милата родна картинка е представена през погледа на - уж - английски екип документалисти: режисьор, оператор и звукар. В ролята е утвърденият актьор Димо Алексиев, който успява да придаде относителна плътност и виталност на карикатурния образ - доколкото той не е написан от Явор Петков напълно едноизмерно; макар да е далеч по-светъл и грацилен от изискваното за балкански бабаит (а и английският му е твърде добър за тази роля - щеше да е по-убедителен, ако бе останал на ниво "конграчулейшънс").

Фактическата премиера на филма съвпадна с протестите срещу Борисов и Гешев и той се оказа ярко политическо заявление, без да го е планирал - поне по думите на режисьора Петков, който живее във Великобритания и твърди, че навестява родината рядко и не познава добре ситуацията. Това се налага да бъде подложено под съмнение - повествованието е обрамчено от вездесъщия човек на власт, пътуващ в джип и произнасящ себевъзхваляващи монолози. А него в чужбина не го дават по телевизията и вестниците.

За най-силна находка е смятан образът на кръщелника - дебело дете-аутсайдер, целенасочено обучавано да тъпче мръвки, да стреля с незаконно оръжие и да парадира с роднинските си привилегии, в което дори най-непроницателният ще разпознае една по-ранна версия на Корпулентния. Много повече естественост, самоирония и трагизъм обаче се крие в персонажа на Сузанита - малолетната чалга звезда, която играе себе си (а във филмовия разказ - и гадже на малкия Делянчо). Тази сполука е толкова случайна, че увисва като напълно странична за основната сюжетна линия.

Всичко останало във филма е хаотично, повтарящо се, досадно и омерзително. Прекалява, тъпче на едно място, уморява. Апологетите на "Дани. Легенда. Бог." биха казали, че това е реалността, в която живеем, съвсем леко хиперболизирана, и браво на момчето, че я е запечатало на филм. Изкуството обаче, дори документалното, изисква определено ниво на естетика и ако донякъде мога да разбера защо журито на "Златна роза" се е впечатлило от нонстоп друсащата се камера от ръка в продължение на час и половина (оператор Румен Василев), то бруталният подход към разказа и зрителя ме остави напълно неубедена в иначе прогресивните идеи на автора. Ако това е интелектуалният заряд и културата на съпротивата срещу статуквото, то очевидно ще пребъде.