Quantcast

Медия без
политическа реклама

Едно пътуване от Истанбул до Тъмния каньон

Човек изтръпва между сребърните скали, стиснали зелено-сивите води на реката Кeрасу

07 Дек. 2023ТАНЯ ПЕТРОВА
Тъмният каньон. Сребърни скали и зелено-сива вода.

Яркото слънце се излива по стръмния склон и воалът му бавно покрива есенните треви. Поглъща стопанските постройки, захапва къщите и потъва надолу, за да изчезне изведнъж в устата на каньона. Кемалие – дървеният град, щръкнал над долината на Кeрасу, се събужда с красотата на мразовито утро, полепнало по сребърни скали. Червените им жилки все по-ярко се пълнят със слънце, а скрежта по райските ябълки в градините омеква и се разтича. Намираме се в източен Анадол, Турция, югозападната част на провинция Ерзинджан. Това място е приказка – и разбира се, до него се стига след дълго пътуване. 

Пристигаме в Кемалие на заник слънце след умопомрачаващо пътуване из гънките на Мунзур планина. Микробусът едва стига до входа на градчето и спирачките отказват да се трудят след часове екстремно извиване по красив и опасен път. Но ние вече сме точно там, където трябва да сме или точно обратното – каним се да почукаме на вратата на свят, който ще ни приеме за мъничко, ще ни се усмихне и ще продължи да си играе на табла. 

Етнографският музей на Кемалие е първата ни спирка. Красивата голяма постройка, която някога е била църква – подпокривното пространство още пази формите на купола, всъщност не прилича много на музей. Първият етаж е кафене – шарено, топло и уютно. В ъгъла му са седнали три млади момичета, усмихнати и потънали в игра на табла. Част от нашата компания не вярва на очите си – момичетата играят отривисто мъжка игра. Има и младежи – седнали малко в страни на диванче – с китара. Тук изпиваме по един чай след дългото пътуване, но не се заседяваме – гледката отвън към долината е невероятна. Свечерява се, става студено, а ни чака разходка из един от най-стръмните градове, в които съм ходила – Кемалие, гордост на Турция, част от световното природно и културно наследство на ЮНЕСКО. 

В тъмнината жълтите светлини по стръмните улички сякаш осветяват тунелчета назад във времето. Природата е много сурова – градът подпира високи непристъпни скали, но носи топлината на дървени къщи с уникални ключалки, в които може да влезеш откъдето си пожелаеш. 

Дървените облицовки на втория етаж на къщите в Кемалие са запазена марка и част от архитектурната особеност на този град – паметник. Масовото им използване е забележително, защото никъде в региона не растат гори. Дървените трупи са превозвани по Ефрат и доставяни отдалече. Дървените палта на къщите са добре подплатени от вътрешната страна – всъщност това са дървени рамки, във вътрешността на които са поставяни тухли от кал, повторно облицовани отвътре с дърво. Първият етаж на къщите е каменен, а градът се слави с уникалните си чукала по входните врати  – различни за мъже и жени. Женските са с игрив глас, мъжките – сериозни и басови. Всички къщи са ориентирани да гледат към река Керасу, приток на Ефрат – през големите си прозорци, високо по хълма. Заради суровата природа къщите са били строени така, че да може да се влиза в тях от всяко едно ниво и етаж. 

На сутрешна светлина Кемалие изглежда като град – сувенир. Трудно ми е да си представя, че той си има свой ритъм с ежедневните тревоги и радости на близо 2500 жители. Изобщо не допускам, че тук може да има филиал на университет, но има- основаното от биолога проф. Али Демирсой училище по приложни науки Хаджи Али Акън. Всъщност същестуването на филиала е напълно естествено – природата в района е уникална. Огромно изобилие от видове – всякакви  пеперуди, птици, неоткривани дотогава видове скакалци и щурчета. Винаги съм завиждала на ботаниците и ентолозите за това, че познават в такива детайли чудото на живота. 

Не се задържаме много в природо-научния музей към университета – чака ни Каранлък каньон. The Dark canyon. Tъмният каньон. 

Има места, които са толкова впечатляващи, че тялото изтръпва и сякаш не усеща самото себе си. Сякаш си там, а те няма – някаква малка прашинка по сакото на времето. Тъмният каньон е такова място. Отвесни високи сребърни скали, стиснали между зъбите си зелено-сива река. На места скалите се доближават до потресаващо тесните два метра, но тези места са затворени за туристи. 

Тъмният каньон при добро време всъщност е много светъл. Светлината се отразява отвсякъде – от отвесните стени, от проблясъците на водата. Но дори не ми се мисли как би изглеждал при буря. В тези далечни земи на много пъти се чувствах като във „Властелина на пръстените“, тук е същото –  тук са стълбите на Кирит Унгол. По стръмните сиви скали са забити подсигурителни въжета. Скалната пътека върви нагоре по отвесния камък, за да изведе дръзналия да се катери до Таш Йол – The stone road. Каменният път. Един от най-опасните пътища за офроуд в света.

132 години. Толкова продължава издълбаването на планината и прокарването на пътя. 7 километра с 38 тунели на огромна височина, по ръба на каньона. Това съм сигурна, че не мога да го издържа на две колела, дори не мога да си го представя. Минаваме съвсем кратък участък от този път, но като кашкавалени туристи, в удобен микробус. 

Тъмният каньон е рай за търсачите на силни усещания. Между зъберите на каньона са опънати метални въжета, по които може да се спуснеш като нинджа. Има пътуване с лодки, скачане с бънджи въжета и потресаващо скачане от скалите – бейз джампинг, с надеждата парашутът да ти се отвори малко преди земята. Ние се качваме само на лодката и на едни бънджи въжета. Мразовито е, красиво е и добре, че има горещ турски чай след това. От толкова скали, красота и гравитация чувствам пространството изкривено и земята – не на мястото си. 

От Кемалие си тръгваме с неохота, но поемаме към друго място със статут на бавен регион – Арапгир, в провинция Малатия. Тук е била една от най-известните спирки по пътя на коприната, градът е бил важен административен център. Усещам това място като много познато – много е южно, тревите и цветята ми напомнят на района на селата около Мелник, сипеите – също. Задължителна спирка в Арапгир е Милет хан –някога търговски център, сега бутиков хотел. Тук виждаме и няколко реставрирани, дарени от собствениците им за ентографски музеи къщи. Най-хубаво ни е обаче в къщата на Асъм Кюла, местен жител с любов към историята, превърнал къщата си в музей. Купища делвички, метални съдове, тежки скринове, броеници във всички оттенъци на кехлибара – къщата е хем музей, жем нещо живо. Сред делвичките и съдинките притичва момиченце с китка магданоз в ръка, а възрастен мъж демонстративно се качва на висока и паянтова стълба, за да го снимаме как бере натежалото от райски ябълки дърво. Този район е наистина бавен, красив, и уви – загубил част от хората си. Има изоставени къщи, времето на много места е захапало сградите. 

В Арапгир ни посрещат отново с уникална кухня. Тук пием и напитка от червен босилек. Аз дори сдъвках няколко от градината - срещу депресия. На това място прекарваме няколко часа – а ми се струват много повече. Нищо не ми тежи, времето пълзи и стига за всичко, че даже остава. 

След красотата на бавните населени места в Малатия – обратно към Елязъ. Подминаваме града, от който ще летим обратно към опиващия ритъм на Истанбул, и се отправяме към лозята на Ескибаалар. 

Лозята и производството на вино винаги са ме впечатлявали. Ритъмът на работа е опиващ – зарязването, връзването, брането. Чистенето и смилането. Виното. В Ескибаалар има от всичко това. Много работа, много любов и голяма инвестиция, която ще зрее във времето, за да се изплати. Из избите ни развежда Фърат Арал, бивш топ мениджър в банка, специалист в областта на киберсигурността. Не мога да повярвам, че Фърат лично е произвел огромната маса, на която се разполагат гостите за дегустации. „Аз мога да правя телефони, вие ме питате за маса, това е лесно“, казва инженерът. Фърат няма никакво свободно време – опитва се да налага винопроизводство в район, в който не всички разбират този бизнес. В избата разработват два местни сорта грозде – Окюзгьозу и Боазкере. Планират да произвеждат и бяло вино, но ще мине време, докато младите лози дадат плод. Мечтата на Фърат е за 10 години винарните в района на долината Хазар да станат 50. Хубава мечта. Започва да отлежава и е в добри ръце. Като тръпчивите вина на Ескибаалар. И аз бях там и ги опитах.

Ключови думи:

пътешествие