Националният дарителски фонд "13 века България" обяви "Под месечината, огромна като тиква" от Боян Йорданов за носител на Националната литературна награда за български роман на годината. Отличието беше връчено в деня на св. св. Кирил и Методий на церемония в Софийската градска художествена галерия.

Номинирани тази година бяха още "Болката идва по-късно" от Антония Апостолова ("Жанет 45"), "И аз слязох" от Владимир Зарев ("Хермес"), "Последният ловец на делфини" от Захари Карабашлиев ("Сиела"), "Пъстървата" от Ирена Форел ("Фама") и "Родиния" от Николай Терзийски ("Жанет 45"). Терзийски, впрочем, е редактор на печелившия роман, който също е издаден от "Жанет 45".

"Не очаквах да се наредя сред такива автори", каза пред присъстващите Боян Йорданов. "След излизането ѝ, около книгата се оформи добра енергия, която като спасителен пояс я понесе в морето на новата българска литература, защото тя можеше съвсем спокойно да потъне". Във връзка с празника 11 май, авторът каза "Историята трябва да продължи и след нас".

Боян Йорданов е роден през 1971 г. в Ботевград, инженер-химик по образование. Към литературата се обръща в късна възраст, а "Под месечината, огромна като тиква" е вторият му роман след "Възлюбените" (2022).

Водещ на събитието бе Милен Миланов, основател на наградите "Аскеер" и фондация "А'Аскеер", който припомни, че 2026 г. е юбилейна за Националния дарителски фонд, който чества 45 години от учредяването си. Според проф. Божидар Манов, председател на журито, което присъжда наградата, написването на роман изисква "обемно мислене, специална житейска оптика и актьорска дарба, за да може авторът да изиграе, да съпреживее своите герои". "Авторът е актьор, той чува техните думи и ги възпроизвежда на хартия“, допълни Манов, който е кинокритик. 

Конкурсът за роман на годината е обявен за първи път през 2009-а, като в началото наградата се присъжда на всеки две години. Отличените автори и книги досега са: Галин Никифоров - "Лятото на неудачниците" (2011); Георги Господинов - "Физика на тъгата" (2013), Васил Георгиев - "Апарат" (2014); Емилия Дворянова - "При входа на морето" (2015); Здравка Евтимова – "Една и съща река" (2016); Момчил Николов - "Последната територия" (2017); Захари Карабашлиев - "Хавра" (2018); Елена Алексиева - "Свети Вълк" (2019); Теодора Димова - "Поразените" (2020); Георги Господинов - "Времеубежище" (2021); Захари Карабашлиев - "Опашката" (2022); Тодор Тодоров - "Хагабула" (2023); Захари Карабашлиев - "Рана" (2024) и Красимир Димовски с "Тезеят в своя лабиринт. Дневникът на една П." през м.г.

Предлагаме ви кратък откъд от романа победител:

24.

– Може да се каже, че е готово! – рече Стою, като закова новата летва. Старата беше изгнила и счупена и там покривът хлътваше. Течеше точно над входника. – Иначе протече ли веднъж от едно место, водата напива по дървенията и си ходи накъдето ù е сгодно. Има една приказка, че щура вода нема, че нали си тече само надолу, не мòри се да качва баири. И е така, ама и не е баш така. Че кога влезе в дървото, дърпа и нагоре – обясни на висок глас поведението на водата, бавно се приближи до ръба на покрива и подвикна: – Полене, айде сега, подавай ми керемидите една по една да ги снаждам.

Жената отдолу взимаше по две керемиди във всяка ръка и се качваше внимателно по стълбата, опряна на покрива. Вдигаше едната керемида, после и другата и ги оставяше на удобно разстояние от Стою.

– Абе, не мъчи се да носиш по две – смъмри я той, като видя, че ръцете ù притреперваха от тежестта. – По една взимай, все ще го покрием тоя покрив. То – колко е! Ето че не остана вече!

Жената свали тъмната си забрадка, избърса лицето си с нея, после приглади светлите си и не мирни коси, наметна я пак на главата си и здраво я пристегна.

– Че защо? Няма да стоиш цял ден на тоя покрив, я!

Стою се почеса по главата. Стана му драго.

– Ами-ами, нищо ми не е!

Първо нареди керемиди с изпъкналата част надолу, като по този начин оформи улеи, по които водата да се оттича и в които вятърът да намира своя път, без да се сърди, а на тях пък двата им ръба застъпи с други, обърнати с изпъкналата част нагоре.

– Е, сега вече е готово! Нов-новеничък покрив си имаш, Полене! – плесна няколко пъти с ръце да отупа прахоляка от тях и заслиза по стълбата.

Трите ù деца, които играеха отстрани, се скупчиха и се вторачиха нагоре. Гледаха да видят новия покрив, но май не откриваха никаква разлика с предишния.

В тази къща доскоро живееше семейството на стария Реджеб. Останал без сили и без желание да напусне двора си, той решително умря ден преди домочадието му да се отправи към новите граници на Турция.

– Измий се – рече жената. – Ела да ядеш. Опекла съм хляб. Сготвила съм и пилешка кашица. 

– Пилешка ли? – От дълбокия пруст Стою огледа празния двор.

– Една жена от селото ми даде пиле, а аз ще ù помогна с градината.

– Завъди си кокошки. Като си завъдиш, друго ще е.

– Ще, ще, ама едно по едно... Ела... 

– Не сега, Полене... Нека има за децата. Аз си... имам си ядене – каза и се загледа в очите ù.

Като че ли за първи път ги виждаше. Разглеждаше ги с интерес. Имаше гостоприемни очи. Не му се искаше да си тръгва, добре му беше така да се оглежда в тях. Пъстри очи, в които зеленината преобладаваше в различни нюанси, достигайки по най-естествен начин и до небесносиньо, и сякаш че цялото това изобилие от цветове се поддържаше от вплетени тънки златни нишки.

– Ела... – повтори жената с глас, в който можеше да се долови молба.

– Полена... – усмихнато промълви Стою. – Какво е това име? Не съм чувал друго такова. 

– Баща ми... той така е искал да се казва щерка му. И аз не зная друго такова.

– Хубаво име... Полена... – повтори Стою – слънчева и зелена...

Жената сведе поглед.

– Ами! – рече срамежливо.

– Ще си тръгвам – каза Стою, като че се отърси от сън, и се затътри надолу по стъпалата.

Жената го сграбчи здраво за ръката, погледна го и тихо промълви:

– Недей...

Тогава най-дребното се вкопчи за крака ù и започна да я тегли нанякъде. Тя дори не го погледна, с едно движение се отърси от него, то падна на земята и се разрева. Без да му обръща внимание, жената притегли към себе си Стою и го поведе към най-външната стая, която се намираше до самите стъпала на входника. Жената залости вратата на стаята и приседна на леглото, без да пуска ръката на Стою. Отвън другите две деца започнаха да блъскат и да викат с цяло гърло: „Мале, мале!“. Тя придърпа Стою до себе си, свали забрадката и разпусна косата си с цвят на липова дървесина. На мъждивата светлина, влизаща през малкото прозорче, изглеждаше неестествена, като от друг свят. Отвън най-малкото дете продължаваше да реве, а другите две – да блъскат по вратата и да викат едно през друго: „Мале, мале!“. Жената притисна главата на Стою към гърдите си и той почувства топлината на тялото ù, долови биенето на силното ù сърце, мерна за миг подскачащата жила на меката ù шия, пое дъх, вдъхна я цялата и нещо го замая като сладко вино. Отвън най-малкото продължаваше да се захласва в рев, а другите две все така блъскаха по вратата и пищяха: „Мале, мале!“. После отпусна глава в скута ù и се разплака.

– Поплачи си, Стою – прошепна жената и започна да го милва по косата, напухана с прах и клечки. Тъничка усмивка беше извила нагоре краищата на устните ù. Лицето ù се наливаше с щастлива руменина. Чувството на пълнота и достатъчност правеха ръцете ù нежни и уверени, а очите ù светлееха в полумрака със светлината на победата. 

Стою започна да идва често. Все имаше какво да прави. Децата посвикнаха с него. Живеещи изцяло в сегашното, те лесно забравиха за баща си. Понякога Стою и Полена се затваряха в онази стая и греховно се наслаждаваха един на друг. Спокойствието, което чувстваше той, искаше да го убеди, че може би пак е намерил своя дом – при чужда жена и чужди деца. Когато оставаше сам, се питаше дали не върши грях, а когато беше с Полена, съмненията изчезваха. Беше се поотърсил дори от покрусата да види Македония разпарчетосана, може би защото неговата лична Македония беше станала цяла и свободна както никога досега. Дали, питаше се той, най-после не беше намерил своя остров, който в представите му беше остров на свобода, красота и вечна любов? Не можа да отведе Ружа там, дали пък...?

И все пак, и все пак един ден, когато беше останал сам в своята най-после изцяло покрита къща, реши, че трябва да отиде в Петрич, в тамошната църква „Света Богородица“, да се изповяда на свещеника и да го пита дали не живее в грях и дали не е възможно все някак да мине с Полена под венчило. Защото имаше съмнения, че злото понякога може да дойде и прикрито като щастие.

Не можа да заспи тази нощ, мускулите му потрепваха в тикове, а мислите му го засипваха като порой; на моменти застиваше в предчувствие, че денят ще му донесе съдбовен отговор, но той наистина не знаеше, ако този отговор не му хареса, дали щеше да има силите да смени осмисления си сегашен живот с предишния, който вече му се струваше празен като напуснато старо кале; и тогава да заживее с двоен грях и лека-полека да свикне с него като безчувствена, груба, покрита с мазоли кожа. Или да почне да се самозалъгва, че все пак попът може да не е вникнал в душата му и да не е успял да разбере колко добър човек е бил този Стою, как се е погрижил за това семейство. През главата му мина дори мисълта да вземе да дари пари, един вид – да омилостиви свещеника, та последният да изговори думите, на които Стою се надяваше. Веднага след това се сепна в почуда докъде може да стигне човек, който всякак иска да задържи щастието си. А то... проклетото, не е най-важното, нали?

Надигна се от леглото си много рано сутринта, още докато изгревът беше далече. Извади вода от герана, наплиска лицето си и тръгна. След няколко часа, макар и съсипан от път, но разведрен, успя да пристигне навреме за неделната литургия.

Черквата изглеждаше оголяла. Повечето икони и скъпа утвар бяха изнесени от гърците и местните гъркомани при напускането им на града, но иначе по време на службите храмът се пълнеше. Това бяха най-вече хора, избягали от предишния си дом. Множество забрадки изпълваха черквата. Светлината от високите прозорци, разпространявана в концентрирани потоци, обливаше някои от тях и тогава можеше да се види как те се въртят насам-натам като врабчови глави, а устите под тях шепотно изповядват една на друга своите патила. От време на време свещеникът се провикваше: „Тихо!“. И тогава всичко притихваше. За малко само. А после стисканата досега мъка пак започваше да се изнизва между сухите и напукани, като че проядени от дървояди, устни.

Стою беше застанал някъде по-отзад, чакаше търпеливо края на службата и си мислеше какво да каже на свещеника. Как да почне, откъде да го подхване, та онзи да се умили и като се умили достатъчно, да му върне една хубава благословия. И докато си мислеше за благословията, незнайно защо, слухът му долови приглушеното говорене на двама мъже, идещо някъде зад него, понеже тия двамата стояха близо до входа. Подскочи като опарен, когато му се счу единият да споменава името Полена. Но може би тоя говореше не за име, а за някаква своя си полена. То сега, като се постопли вече времето, пък и като започнаха да валят начесто тия ми ти дъждове, тревата расте като обезумяла и трябва да се коси навреме, че като прорасне, по-лошо става. Помъчи се да не мисли за разсейващите гласове зад него, обаче установи, че слухът му настойчиво все натам отиваше.

Промъкна се назад, по-близо до разговарящите, така че този път можеше да чува всичко по-добре. Потопени в омаята на кратковременното спокойствие в черквата, гласовете ставаха все по-силни и накрая забучаха в едно с думите на свещеника и тези на четеца. Обаче Стою ясно чу думите: „... жена ми Полена, бре. Че тя така си се казва“.

В тоя момент свещеникът се подаде иззад завесата на царските двери и извика: „Я тихо, бре!“, после прекръсти присъстващите и по службата си продължи с „Мир всем“. Отново изведнъж настана тишина и в тази тишина една мисъл изкрещя в главата на Стою, който се беше извърнал назад. „Няма страшно, Стою. Лесно е. Колко му е да го подмамиш и по пътя да го свършиш с един камък в главата. Малко му трябва. Я го виж – прилича на суха шушулка. Никой не го знае тука и никой няма да се сети да го търси. Имало някакъв – няма го.“ Примъкна се до него и го попита:

– Кой си ти, побратиме?

– Що? – попита на свой ред оня.

– Щото ми се струва, че те познавам.

– Откъде да ме познаваш, брате? Не съм тукашен. От едно драмско село съм. Оставих дом и семейство там. Иначе съм гнил на Трикери няколко месеца. Да не би и ти да си бил там?

– Не, от другаде ще да е.

– На оня дяволски остров все виждах как около мене хората капеха един по един, а аз ги закопвах и си чаках и моя ред. Ама ме остави Господ. И защо ме остави? Вече нямам нищо.

– Тихо, бре! – извика свещеникът отпред и изпя: – С миром изидем.