Постната ни откъм свежест театрална сцена бе разнообразена. Хип хоп артистът Георги Енчев - Гош, постави в школата си The Center представление по Стефан Цвайг - танцов театър, продължение на вариациите на Вапцаров ("Вяра"), Радичков ("Ние, врабчетата"), Ричард Бах ("Джонатан Ливингстън Чайката"), Братя Мормареви ("Войната на таралежите"). В тях млади хора чрез движение и фигури интерпретират класически текстове; добавят се глас, светлини, видео, ефекти. Гош е режисьор, драматург и всичко основно, танцьорите са от школата му, главното изразно средство - хип хопът. Нивото на този синтез е винаги изключително високо. Недостатък е, че се играе единствено във Варна, където живее Гош; заслужава си (не е пресилено) да бъде поставяно в световен културен център.
Така дойде ред и на Стефан Цвайг с новелата "Амок". Какво прави Цвайг в текстовете си? Ами съблича човешката душа, подобно на чашка на цвете - лист по лист. Оголена, душата е беззащитна, пределна, ужасяваща, но без да е отвратителна, без да не ѝ симпатизираш. Както и да се интерпретира това от интелигентни хора, изисква насрещен респект от интелигентна публика.
Творческият процес
При Гош той е особен - тъй като танцьорите по принцип са най-обикновени младежи от школата, те редуват репетициите с училище или университет - което не само бави нещата, ами и ликвидира дългосрочността (ако, например, главен изпълнител замине да учи в чужбина, представлението няма как да продължи). За сметка на това екипът участват равностойно в обогатяването на посланието, на изразяването. Гош чете текстове, интересува се, вълнува, създава концепция от вечните истини, хвърля ги на двойно по-младите танцьори, за да го допишат те по свой начин - това, общо взето, е процесът. Друга особеност е, че технически представленията се създават само за сцената на The Center, не предполагаща чудеса и побираща петдесетина души публика. Добрият резултат на продукта следва да се оценява и през тия две обстоятелства.
При "Амок" обаче нещата са малко по-различни. Танцьорите са четири момичета, хореографи в школата. Това вече е дало възможност за по-стабилна работа, предвидимост. Но е и чисто лично предизвикателство за режисьора - да получи свободата да стигне по-далеч в експеримента, сигурен, че зрелите отсреща хора "ще го завърнат"; съответно и ограничен в чисто женското разбиране за пределен момент, при това на млади жени (четирите са на около 20 години), по повествование основно на мъжка драма.
Фигурите
"Амок"-ът на Цвайг разказва за мъж, който поради самота, комплекси, петънца в душата (или просто защото е човек) хлътва с всичките му първични особености в жена. Това е история за чест и схващане за дълг, появили се след уж обичайни взаимоотношения, но всъщност дълбоко изкривени, завършващи фатално и за двамата човеци. "Амок"-ът на Гош не разказва това, с подбор на емоционални моменти акцентира на пределното състояние, "загубата на ума", в което хората понякога изпадаме. За разлика от друг път, представлението не предлага "уау ефект" от ритъм, аудио-визуална експлозия; обаче достойнството са образите чрез фигури: светлинни - за големи и малки детайли от танца, танц с тях; телесни - динамични или статични, включително изкривени. За да се получи изкривяване на човешката фигура - естествено изкривяване, както естествено е и психическото - в определени моменти танцьорките са качени на нещо като малки кокили.
Като цяло новелата си е мрачна. Въпреки светлините и фигурите, обстановката на сцената удачно също е мрачна. Търкалящи се ябълки по сцената (отхапват се), войсоувърът (Константин Соколов, "Аскеер" за 2024 г.) са част от интересните решения. Също така - много силно и интелигентно поднесена смърт чрез червени лъчи по лицата, кръст в пространството.
От малцина за...
Както се вижда, неголям екип с неголеми финансови възможности, концентриран предимно върху важността на собственото изразяване, а не зрителските трендове, прави немалки неща. Обаче, следва да се признае - нито сега, нито преди публиката е чак толкова многобройна (темата вероятно опира в силно намалялата въобще млада публика на културата във Варна - дължащо се и на растящото чалгализиране сред младите, и на принципната липса на културен продукт специално за тях). В крайна сметка, без да е търсено, спектаклите на The Center наподобяват елитарност: нещо хубаво от малко хора за също малко хора.
Което пък хич не е лошо, буквално е супер. Следващият спектакъл е на 15 юни.
