България може да се похвали с много неповторими занаяти - грънчарство, бакърджийство, килимарство, гайтанджийство и др. За жалост, доста от тях изчезват, а останалите могат да се видят единствено в музеите. Със задачата да възроди част от тях се е нагърбил Центърът за върхови постижения "Наследство БГ", създаден по оперативна програма "Наука и образование", който неотдавна организира фотоконкурс "Занаятите не се предават! Шапки долу!". Всеки от участниците представи по свой начин някои от старите български занаяти, с които можем да се гордеем. Има ли още килимарки у нас, как се става дърводелец и каква техника е плъстенето на вълна? Отговорите дават героите на следващите разкази.
Килимарство
Родом от град Чипровци, Иван Иванов от малък попива тайните на килимарството, наблюдавайки своята баба да тъче. В момента той е студент по история и археология в Нов български университет и работи в Историческия музей - Чипровци. Занимава се и с фотография от 7 г. Тъкмо тази му страст го отвежда до първата му самостоятелна изложба "Ръцете на килимарката", която представя в музея в Чипровци през 2019 г. по време на фестивала на чипровския килим в града. С част от снимките участва и във фотоконкурса "Занаятите не се предават! Шапки долу!".
"С изложбата целях да се обърне повече внимание на твореца на килима заради огромния труд, който влага, но и защото, за съжаление, килимарката остава в сянката на своето произведение", казва Иван. Принтовете от изложбата той успява да продаде с цел благотворителност, което смята за голям успех. "Даракчийството за мен е познато като един от многото процеси по изработката на един чипровски килим. Моята баба и всички килимарки в Чипровци, преди да започнат килима, трябва да обработят и вълната. Чрез дарака те чепкат вълната, която приготвят за хурката и вретеното. След това се намотават "канури" - нишките, които вече се втъкават във вертикалния стан", разказва той.
Иван напомня, че килимарството се появява като занаят в Чипровци в края на XVII и началото на XVIII век. Тогава основен поминък в града било животновъдството, от което се добива прежда. Жените тъкат килими предимно през зимата. Килимарството има три етапа. Характерни за конструктивния период са килимите с геометрични фигури, основно триъгълници. Най-старите килими били наречени бакамски (от бакам - вид южно дърво, от което се добиват червена и черна боя) или гарибалда (къса връхна дреха) и са в два цвята - червено и черно или червено и бяло. Един от орнаментите се нарича "каракачка", или "булка с черни очи". Смята се, че каракачката е символно изображение на богиня на плодородието, като образците с нея са се появили много по-рано от XVII век и нямат аналози в света.
Декоративният период на чипровските килими е от XIX век до Освобождението - тогава се появява голямо разнообразие на композиции и багри (гамата от жълти, кафяви, сини и зелени тонове се обогатява с бял и виолетов цвят), а килимарките започват да втъкават в килимите си мотиви от природата - цветя, дървета, храсти, небесни тела, птици, животни. От освобождението до днес e т.нар. орнаментален период на чипровските килими, когато и изискванията на търговците си казват думата, въвеждат се химическите бои и чуждите мотиви и т.н. Килимарството преживява бурно развитие през социализма, когато в Чипровци е имало между 800 и 900 килимарки. Те са работили освен в местната кооперация и надомно, изнасяйки по цял свят произведенията си и печелейки награда след награда.
"Материалът, от който се изработват традиционните чипровски килими, е вълна. Обагрянето им става с естествени цветове от природата - билки, треви, кори на някои дървета. В наши дни се използват химически анилинови бои, както и някакъв процент памук. По това се и познава колко стар е килимът", казва Иван. По думите му навремето в местното училище е имало такава специалност, но сега вече почти никой не иска да изучава този занаят - единственият начин е да ти го покаже жена от Чипровци, тъй като техниката на подготовка, както и на ръчно изработване на килима се предава от поколение на поколение. "Занаятът не е толкова сложен, но изисква голям опит. Килимите си имат схема, но най-опитните килимарки работят без схема, те отдавна са я запаметили", посочва той.
У нас има няколко фирми, които правят чипровски килими като едно време - с безброй цветя, багри, планински върхове и сладкопойни птички. За целта те наемат тъкачки, които за няколко месеца изработват един килим. "1 кв. метър се прави за 2-3 седмици. На месец може да се направят 2 кв. м, а един килим е около 6 кв. м", разказва Иван. По думите му за младите не е рентабилно да се занимават с килимарство, тъй като не получават кой знае колко от фирмите, към които работят, въпреки че цената на един килим е доста висока - между 700 и 900 лв. на кв. м. Все още у нас има и автентични килимарки - все възрастни жени, на които може да се поръча килим директно. Иван познава една от най-възрастните от тях - на 85 г., която все още тъче килими.
Дърводелство
Дърводелството е един от занаятите, запазени в село Лехчево, обл. Монтана, който читалище "Развитие - 1911" опитва да популяризира. Това се случва и чрез снимките на Любен Хрисчев, в които той разказва за дърводелеца Иван и които му спечелват трето място в конкурса на "Наследство БГ". "Моят прадядо е бил дърводелец и мирисът на дърво, мекотата на ситните стърготини са се запечатали дълбоко в съзнанието ми. Когато влязох в работилницата на Иван, сякаш се качих в машина на времето и се пренесох заедно с моя дядо в неговата работилница. Иван е от хората, които са имали късмета още в началото на живота си да открият онова нещо, което ще правят цял живот и то ще им носи удовлетворение и щастие. Още от много малък е обичал да дялка разни фигурки с ножче, впоследствие учи в Берковица и после дърводелството му става професия. Цял живот е отделял по малко, за да може да създаде собствена работилница. Силно се надявам, че ще има кой да наследи работилницата на Иван и да продължи неговия занаят", казва Любен.
"Иван е мой първи братовчед. От малък обича да дялка с ножче разни фигурки. Оттогава е любовта му към дървото и предметите от дърво. На снимката той е изморен и въпреки че денят му минава на крака, не се отказва, защото обича това, което прави, и го прави с любов. А желание у младите да откраднат неговия занаят няма. Повече от 10 г., откакто е тук, никой не е пожелал да дойде и да се учи. И той продължава, защото го търсят и ценят, а не може да откаже, въпреки че му е време да излезе в пенсия, време за почивка няма", разказва Галя Василева. По думите ѝ освен Иван, който прави иконостаси за църкви, в Лехчево са останали още двама дърводелци - единият прави предмети за бита като дървени лъжици, дъски, традиционни за миналото столчета на три крака и др., другият има малка фирма за мебели по поръчка.
"Интересът сега е към придобиването на нещо материално. Това да получиш познания като в миналото, да минеш през чирак и калфа, вече го няма", казва Василева. По думите ѝ дърводелството е труден занаят - всичко се обработва на ръка, трябват познания за различните видове материали, за техниката на обработка. "От не всяко дърво става свирка. Има по-меки и по-твърди материали. За да бъде обработен по-лесно, материалът трябва да отлежи, да е сух, за да не се огъва. Това си е вид наука. Както и призвание - нужни са до голяма степен талант, внимание към детайла, точна ръка, виждане за това как дървото да оживее в ръцете ти и да стане красиво и полезно", казва тя. И добавя: "Едно дърво умира, но оживява в ръцете на истинския дърводелец, какъвто е Иван, и се превръща я в трикрако столче, сения, дъска за рязане, хаванче и всякакви предмети за бита и домакинството, които ежедневно търсим и ползваме".
Василева споделя, че освен в Лесотехническата професионална гимназия в Берковица дърводелство наоколо може да се учи и във Велинград. Гимназии по дървообработване има и в Пловдив, Варна, Хасково, Русе и др. Желаещите да станат дърводелци обаче са все по-малко. Намаляват и баш майсторите, за които да усещат аромата на дървото и да слушат музиката на падащите стърготини е смисълът на живота. Според Василева обаче дърводелството не е изчезващ занаят. Напротив - има малко желаещи да го работят, но голям интерес от хората, които търсят за бита си точилки, лъжици, дъски - все неща, от които имат нужда, но не откриват в магазините.
Кукли от сплъстена вълна
"Плъстенето на вълна е много древна техника - още от преди да бъдат измислени тъкането и плетенето, която обаче се възражда последните години, но по различен начин - като се използва за направата на украса, подаръци, дрехи", казва Диляна Стойчева, която вече 9 г. майстори кукли от вълна. Нейната снимка на обущаря Йордан Сивков, който над 10 г. шие обувки и ботуши, характерни за Античността, Средновековието и Възраждането, също получава награда на конкурса за занятие на "Наследство. БГ".
"Има два вида плъстене на вълна - мокро и сухо. Навремето повече се е ползвала мократа форма на степкване на вълна със сапунена вода - слагат се пластове вълна, след което те почват да се натъркват със сапунена вода, обръщат се, навиват се на рула и т.н., докато се получи по-фина или по-груба материя", разказва Диляна. По думите ѝ по този начин в миналото са се правили килими (каквито има в музеите в Копривщица), а понастоящем - шалове и дрехи. Сухата техника пък е по-подходяща за скулптиране на фигурки, което става все по-популярно по света и у нас. Самата тя се е научила на сухото плъстене, или познато от интернет като фелтинг.
"Използвам жива вълна, боядисана, мината през дарак, както и игла за фелтинг, която има нарези. Тези нарези се забождат във вълната, оплитайки нишките ѝ. Така става сплъстяването. Ако се направят повече бодвания, се получава вдлъбнатина. Накрая от едно голямо парче вълна се получава мъничка фигурка", разказва тя за процеса на изработка на авторски кукли. В началото започва да работи класически фигурки на животни, но веднъж си купува малки кецове, с които обува едно мече. "Кецовете доведоха със себе си малко елече, след това последваха панталонки и полички", споделя за творческото си хоби. "В България техниката вече е доста позната. Различното при мен е, че всеки герой е роден от въображението ми, той няма първообраз, носи своя индивидуалност и характер", допълва Диляна. Повечето образи се раждат по време на процеса на изработката, а крайният резултат понякога се оказва по-различен от този, който е имала като идея.
И при сухото плъстене работата е трудоемка - нужни са милион набождания, за да се получи фигурка. Понякога изработката на една кукла отнема 4-5 дни, понякога над седмица. "За мен правенето на кукли е създаване на изкуство. Те са израз на вътрешния ми порив да създавам нещо красиво и да нося на себе си и другите удоволствие", казва още Диляна, която е запознала с древната техника и родни ученици.
