Известни и обикновени хора разказват за спасени животи, пречупени съдби и изпитания, за малки и големи герои 

Вече имам 4 деца  :) 

Борис Станимиров, Фейсбук

"Две украински деца, студенти, момче и момиче на 19. Отишли с "Уизеър" на разходка в азиатска държава. С по една раничка на гърба, както се пътува с нискобюджетните авиолинии. И с летни дрехи, защото там, където отиват, е лято. 
Там ги заварва войната. Нямат къде да се върнат. Няма и как. И остават на улицата. Съвсем сами и съвсем без нищо. 
Отиват в посолството на една много уредена и много-много богата европейска държава и искат помощ. Казват им, че им съчувстват, но нямат бюджет, за да ги превозят до богатата държава. 
За щастие, в съседство с посолството на богатата и уредена държава било посолството на най-загубената и неуредена държава в Европа. То нямало бюджет дори за дребни сладки за прием на националния си празник, какво да говорим за самолетен билет на бежанци, и то двама, и то украинци. 
Само че консулът, който срещнал децата, не им казал това. Прегърнал ги. Прибрал ги при себе си. И започнал българският екзодус с цялата си хаотична красота. Местната българска общност приели децата вкъщи, щипали им бузките, направили им баница, събрали помежду си пари, дали им дрехи, купили им самолетни билети. 
Щафетата на живота. 
Вчера влязох при ректор на малко висше училище, където се преподава специалността, която учат украинчетата. Не довърших изречението. Минути по-късно с човек от студентския съвет намерихме стая в общежитието. 
Благодарен съм, че тази нощ точно аз бях избран да взема децата от летището. Граничните полицаи ме пуснаха почти до самолета. Щафетата на живота сработи и тук. Всеки познава някого, който познава друг, който работи някъде... Държавата ни е пълен хаос, няма нито идея, нито правила какво трябва да се прави. Но хората ни са добри и правят, каквото трябва. 
Имах две деца. Вече имам четири. Сега спят.

Бабата с тояжката

Тя е една от милионите хора, бягащи от войната в Украйна. От Чернобил е.  На 80 години е и е видяла много беди. Преживяла е Втората световна война и аварията в АЕЦ-а през 1986 г. Сега в Украйна пак е война. След дълго пътуване възрастната жена пристига в Словакия. Ходи трудно, помага си с дървена тояжка. Но се усмихва. В безопасност е.  А граничари са се погрижили да й намерят удобен бастун. 

Научихме за нея от Фейсбук страницата на Министерството на вътрешните работи на Словакия. Тамошното МВР започна да публикува на страницата си във Фейсбук разкази и снимки на украински бежанци, които са потърсили закрила в страната. Така светът разбра и за 11-годишния Хасан. 

Пътят на малкия Хасан

11-годишният Хасан влезе в световните новини, след като сам пропътува 1000 км, бягайки от войната. Семейството му живее в гр. Запорожие, където се намира Запорожката АЕЦ - най-голямата в Европа. Когато руски военни части започват да обстрелват централата, майката на Хасан веднага го качва на влака, за да го изпрати в безопасност в Словакия, където учи един от братята му. Тя остава, защото възрастната й майка е трудно подвижна. 

След 4 дни пътуване и прекачвания в претъпкани с бежанци влакове Хасан пристига в Словакия - с паспорт, найлонова торбичка и изписан на ръката телефонен номер (на баткото). На границата му помагат да се обади на брат си и двете момчета скоро се срещат. 

"Бягахме от армията на Путин, когато живеехме в Сирия. Убиха баща ни и се преместихме в Украйна при семейството на майка ни. Сега отново бягаме от армията на Путин“, разказва братът на Хасан – Закария. 

Майката и бабата също успяват да се евакуират. Взимат и кучето. Семейството отново е заедно  - в Словакия. 

"Предай нататък"  

Мария Пеева, Фейсбук

Преди много години Иван отиде да поработи няколко месеца в Русия с българска строителна фирма. В края на престоя му в Тула и аз постоях там. Тръгнахме си за България със служебен автобус. По тъмно влязохме в Украйна, а още в първото градче ни спряха на нещо като КПП. Оказа се, че имало вечерен час, не може да се пътува нощем и трябва да преспим в автобуса. 
По-възрастните се загърнаха с якета и задрямаха, а ние, пет момчета и аз, се кукнахме на тротоара отвън и унило запалихме цигари. Покрай нас мина някакъв мъж, спря се и ни попита на руски откъде сме. Обяснихме му, а той:  Идвате с мен, ще хапнем, ще пийнем чай и водка, ще се наспите.
Нашият домакин живееше с майка си. Сложиха на трапезата каквото имаше в хладилника, направиха ни легла - дивани, столове, дюшеци.  
Човекът се оказа пенсиониран военен. Каза, че никога не е излизал извън Украйна, а това му било мечта. Разказахме му за България, обеща да дойде.
На сутринта ни събуди рано, пихме пак чай, той ни изпрати до автобуса. Нищо не видях от Украйна, минахме транзит. Този добър човек е единственият ми спомен от онова пътуване. 
Оня ден приятелка ми пише за две украинки с три деца, коте и куче, които още не са си намерили квартира и няма къде да спят. Сетих се за украинеца, който ни беше приютил, и веднага реших - ще ги взема у нас, ще разпъна дивани, имаме и надуваеми легла, ще ги нахраня. Обадих им се, те притеснено се съгласиха. 

После звъня на Иван: Ванка, аз малко спонтанно ги поканих, ти нали помниш нашия украинец... А той: Хубаво, но забрави ли нашите хъскита, ако им изядат кучето и котката? Бях забравила... В крайна сметка ги настанихме да пренощуват в хотел, а на следващия ден намерихме квартира. Двете жени се казват Ана, а мъжете им са Саша. Ана и Ана вече са по-спокойни. Имат връзка всяка със своя Саша в Киев, имат покрив, децата са добре. 
Попитах ги защо са избрали точно България. Оказа се, че са идвали и преди и у нас им харесва. Харесват баницата. И таратора. Мисля, че още много неща ще им харесат. А което не им хареса, и на нас не харесва, така че просто ще трябва да го оправим.

Напоследък често се сещам за нашия домакин от Украйна. Какво ли прави сега? Дали е успял да пътува, както мечтаеше?

Наталия, Аня и децата от "Криле на надеждата"

Доротея е българка, която от дълги години живее в САЩ. През 2017 г. със съпруга й осиновяват две момчета от Украйна. По-голямото дете е от дома "Криле на надеждата" в Мариупол - града, в който войната показва най-ужасното си лице. Преди няколко дни Тея започна кампания за набиране на средства. Ето какво разказва тя: 

На 26 февруари директорката на сиропиталището в Мариупол -  Наталия Викторовна, успява да измъкне 60 деца и да ги отведе в град Запорожие. Там ги поверява на дъщеря си Аня и се връща обратно в жестоко обстрелвания Мариупол, защото в "Криле на надеждата" прииждат отчаяни деца, загубили родителите си, и цели семейства, молещи за подслон и помощ. "От дълги дни нямам връзка с Наталия. Знам само, че Мариупол е подложен на тежки атаки. Хората са без ток, топлина, вода. Крият се в мазета и изоставени сгради. Умират от глад и от обезводняване", обяснява Тея. 

Аня, дъщерята на Наталия, има собствено дете, а внезапно се оказва отговорна за още 60 - от дома. С много перипетии тя успява да заведе всички в Полша - с дни пътуват през военни зони, сменят влакове и автобуси, църкви и доброволци им дават подслон и храна. В Полша ги настаняват в хотел. Аня се грижи за децата, но е трудно  - особено в първите дни, децата са ужасно травмирани и изтощени. Имат само дрехите на гърба си. После на помощ идват доброволци. Но вълната от бягащи от войната е огромна. Всяка помощ е  добре дошла, казва Тея. 

А вести от Наталия, директорката на дома "Криле на надеждата", която отказа да замине за Полша и се върна в Мариупол, за да спасява още деца, няма. 

Героите на Арни

Актьорът Арнолд Шварценегер, роден в Австрия, бивш губернатор на Калифорния, направи емоционално видеообръщение към руския народ в Туитър. Ето част от посланията му:   

"През 1961 г., когато бях на 14 години, отидох във Виена, за да гледам Световния шампионат по вдигане на тежести. Бях сред зрителите, когато руснакът Юрий Петрович Власов спечели златния медал и стана първият човек, вдигнал 200 кг над главата си. Мой приятел успя да ни вкара зад сцената. Там най-силният на света стисна ръката ми и ми се усмихна. Никога няма да забравя този ден. 

Върнах се вкъщи и закачих неговата снимка над леглото ми. Започнах да се занимавам с вдигане на тежести. Баща ми все настояваше да сваля лика на Власов и да си намеря някой германски или австрийски герой. Той не обичаше руснаците заради преживяното през Втората световна война. Ранили са го в Ленинград, където нацистката армия, в която беше служил, нанесе ужасяващи щети на великия град и неговите смели хора. Но аз не свалих снимката. За мен нямаше значение под чий флаг се състезава моят идол.

След много време отново срещнах Юрий - в Москва по време на снимките на "Червена топлина". Прекарахме заедно цял ден. Той ми подари синя чашка, с която всяка сутрин оттогава насам пия кафето си.

Когато навремето баща ми влязъл в Ленинград, той бил надъхан от лъжите, които неговото правителство разпространявало. А си е тръгнал пречупен - физически и психически. Преживя целия остатък от живота си в болка - от счупения гръбнак, от шрапнела, но и болка от вината.  

Обръщам се към руските войници: Не искам да бъдете пречупени като моя баща. Това не е отбранителна война на вашите деди. Това е агресия. Жертват вашите животи и вашето бъдеще заради безумна война, която целият свят осъжда. 11 милиона руснаци имат семейни връзки с Украйна. Всеки куршум, който изстреляте, е насочен към брат или сестра. 

Руското правителство казва, че това е война за денацификацията на Украйна. Това не е истина. Украйна е държава с президент от еврейски произход, а тримата братя на баща му са убити от нацистите. Украйна не е започвала тази война. Кремъл започна тази война.  

Руското правителство лъже своите войници. Казва им, че заминават да се бият с нацистите. Че украинският народ ще ги посрещне като герои. Че ги пращат на учения. Че отиват да защитават руснаците в Украйна. Нищо от това не е истина. Руските войници се сблъскаха с яростна съпротива, защото украинците защитават семействата и страната си.  

На всички руснаци, които излязоха и продължават да излизат на протести срещу инвазията в Украйна, казвам: Светът видя вашата смелост. Арестуват ви, вкарват ви в затвора, бият ви. Вие сте моите нови герои. Вие имате силата на Юрий Власов. Вие носите истинското сърце на Русия. Нека Бог да благослови всички руски приятели.