Сахара – море от пясъци, бродирани от камили. Може би това са образите, които най-често ражда въображението на човек при споменаването на най-голямата пустиня. Аз силно ги свързвам и с цветовете от филма „Фараонът“ на Йежи Кавалерович - все картини, наситени в жълто-кафяво, небесносиньо и зелено. За щастие, червеният цвят, появил се с кръвта във финала на „Фараонът“, при мен отсъства.

„Писта“ №1 към „входа“ на Сахара

Група българи тръгваме да вкусим от мистиката на Сахара. Простряла се върху територията на близо дузина държави, конкурираща по площ Европа, пустинята не може да се разкрие от пръв поглед. А и ние не страдаме от излишни илюзии, търсим части от пъзела й.

Тръгваме от столицата на Алжир в 6.30 ч. при отрупано от едри звезди небе. Само половин час по-късно фаровете на автобуса са загасени, а ние се движим сред средиземноморски пейзаж. Километрите се въртят и постепенно зеленият цвят на дърветата, белите къщи и червените покриви остават зад нас. Дъгата отстъпва място на кафяво-пепеливия цвят на предпустинната зона и туфите от трева алфа - търсена от хартиено-целулозната промишленост суровина.

Архитектурата следва изменението на ландшафта. И тя губи постепенно от цветовете си, почти се слива с пейзажа и слиза ниско до земята. Къщите променят нашите представи и придобиват формата на правоъгълни кутии. „Кутиите“ са компактни, включват двора и само полусферичните и полуцилиндричните издутини подсказват за жилищните помещения. Цялото това пространство има само един вход, а малкото прозорци почти навсякъде са затворени с капаци. Вече сме при високите температури и такова жилище помага за задържане на хладината.

Стигаме и до оазис. Първият, в който влизаме, е малко село с много палми. В случая палмите са високи дървета, по които висят фурми на многокилограмови гроздове. Но те могат да са и храстовидни, а десетки различни видове са и плодовете им.

Разнообразни са и оазисите. Един миниоазис например може да обслужва само едно семейство. Той представлява обърнат пресечен конус, чиито пясъчни стени са укрепени с тръстика. В центъра му задължително има кладенец, до него е къщата, т.е. споменатата вече правоъгълна „кутия“, и няколко палми. Зелените върхове на дърветата стърчат над пясъчния рид и подсказват за човешкото присъствие.

След около 600 км сме в град Ел Уед. По арабски тертип в неговия център са търговските улици, пазарът, джамията. Но за разлика от крайбрежието архитектурата е ниска и отгоре очертава скупчени групи от полусфери и полуцилиндри. Впечатлява и хотелът на туристическата агенция „Алтур“ - ориенталски орнаменти, но и контрастираща на околността пъстрота, плюс басейн с гарантирано чиста вода. Нощта пада изведнъж, типично за пустинята, и небето се обсипва с едри звезди.

След поредните километри на следващия ден погледът ни се запълва от зелено „море“. Пред нас е най-голямата в страната плантация от финикови палми, разпростряла се на близо милион декара. Тя аргументира и избора ни на направление и на град Тугурт за „вход“ в Сахара. В града усмихнат туарег ни предлага услугите си като гид. Приемаме да ни води из стария, приличащ на лабиринт, близо 6-вековен град, в който човек лесно може да се обърка. Влизаме през един от входовете на „лабиринта“ и се движим по тесни улици коридори, почти изцяло покрити отгоре. Светлина влиза тук-там, а това градоустройство помага за задържане на ценената тук хладина. Допустимият транспорт за „коридорите“ е само „таксито“ на пустинята (шегува се гидът ни) - познатото на всички непретенциозно магаре.

Почти на същото разстояние от столицата, но малко по на югозапад е град Гардая. Споменавам го, защото туристическите справочници го сочат за класическия „вход“ на Алжирска Сахара. Освен това е център на вилая (област), център на долината М’Заб и на берберското племе мозабити. Те се считат за берберските евреи и представителите му се различават доста от кабилците и туарегите, другите два основни клона на берберите в Алжир. Архитектурата, близка до тази на Тугурт, към 10-вековната история и уникалната култура с право са спечелили място на Гардая в списъка на ЮНЕСКО със световното наследство.

„Писта“ №2 към „лунен“ пейзаж

Вече не до „входа“, а до сърцето на Сахара пътувам с колеги. Това е крайният юг на Алжир, над 2000 км южно от столицата. Където може да си спомните за „Аполо“ и лунния пейзаж – зъбери и черно небе. Е, от връх Асекрем на планината Хогар черно небе няма да видите, но виолетовосиньо и зъбери – дал Господ!

Напуснали сме столицата при 15 градуса по Целзий, а 2 часа и половина по-късно Таманрасет ни посреща със слънце и само 3-4 градуса. "Не се притеснявайте - посреща ни на летището нашият гид, представил се като Айса - по пладне ще стане и 30".

Айса е типичен туарег - с много тъмна кожа и индоевропейски черти. Облечен е в широки, свободни дрехи от вълна и памук и е забраден с характерния за народа му "шеш" (тюрбан). Говори на туарегското наречие тамашег и на местния арабски, но с нас общува на френски. Към казаното вече за берберите ще добавя, че те са наследници на тези маври, които към седем века властват на Иберийския полуостров, преди да се приберат в Магреба.

Айса добре е заредил джипа, на който ще ни вози. Резервни гуми и допълнителни туби бензин, специални решетки за преодоляване на пясъци, кози мех с вода са очевидно необходими „аксесоари“ за пътуване в пустошта. И при никакви случаи той не сваля от главата си шеша, защита срещу пустинния пясък.

В Таманрасет попадаме на "асихар". Това е като нашенските панаири, който събира не само алжирци от близката околност, но и туареги от съседните Мали и Нигер. На асихар хората се запасяват с храна за месеци - варива, фурми, захар и сол, брашно и кускус, купуват по някоя и друга индустриална вещ и отново на път. Нашият гид обаче добавя, че все по-малко са туарегите, които кръстосват пустинята. Пример е и бързо разрастващият се Таманрасет, където антените за спътникова телевизия не са изключение, а архитектурата с европейски привкус - като че ли правило.

Ние сме вече на "пистата". Това е прашен, без настилка, коларски (в нашия смисъл) път, по който гидът ни повежда и който трябва да ни изведе до един от върховете на планината Хогар. Движим се относително бавно, трасето е неравно, принуждавайки шофьора да превключва и на първа скорост. След втория час на автоезда се отклоняваме малко и спираме за почивка до малък "афилал", както Айса нарича миниоазиса с вода и оскъдна растителност. И както си му е по неговото туристическо разписание, а и по традиция, вари и ни предлага от местния чай "атай". Под френско влияние нарича чая и menthe, което някои нашенци превеждат като мента, но всъщност става дума за джоджен. След като го претака 3 пъти, Айса предлага на всеки от нас последователно по 3 чашки, овкусени с по 3 бучки захар. Всичко е традиция, но и съобразен с начина на живот и с климата ритуал. Едва отново потеглили, и – късмет: пътя ни с грациозни скокове пресичат две дребни газели. Рядкост са, потвърждава го и Айса, затова и убийството на една от тях се наказва с до 5 години затвор. Няма шега!

Няма майтап и в следващата атракция по пътя ни - скала с изрисувана върху нея от древен художник ловна сцена. Оказва се само скромна реплика на онези пищни, рисувани със замах батални сцени, които се намират на 700-800 км източно от Таманрасет. Пак е Сахара, но в планината Тасили. Там на открито и в пещерите й са разкрити, запазени в много добро състояние хиляди рисунки, разказващи за цивилизация отпреди 5-8 хиляди години. Трудно е да се повярва, но Сахара не винаги е била пустиня.

След тази среща с далечното минало продължаваме към върха. Часът наближава 14, а температурата - 30 градуса по Целзий. На паркинг с хижа до него (условни понятия) оставяме джипа и катерим последните метри. Ето го и Асекрем, белязан с малък католически параклис, в който се разписваме. Малко под 3000 м, не много под най-високия връх на планината, но и той предлагащ  неповторима гледка. Черни, напукани от слънцето зъбери и тъмновиолетово небе. Същински лунен пейзаж!

„Писта“ №3 – без илюзии

Златисти пясъци, оазиси, бедуини и камили – каква романтика! Малко извън туристическите трасета обаче, при пътувания по други „писти“ човек бързо сменя илюзиите с неромантична реалност. В Западна Сахара, например, територия в края на пустинята до Атлантика, джиповете се движат по осеян с черни камъни терен, не следват трасе и оставят зад себе си облаци прахоляк. Като кореспондент, придружавам българска военна делегация, която домакините любезно разхождат с хеликоптери до началото на пустинята, но извън туристическите трасета. Теренът отново е каменист, цветовете са сиво-черни, палми няма, живот – също. Както показват и справочниците, пясъците заемат под 15% от пустинята, а останалите са скали и камънаци, част от които – баластра.

Това е многоликата Сахара. Зависи по коя "писта" й гостуваш.