Писателката Силвия Томова е автор на романите "Кожа", "Тит от Никомедия", "Печатарят" ,"Грохот" и "Милост за приятелите". Има издадени и сборници с разкази, най-новият от които е "Уважаема госпожо!", отпечатан съвсем скоро. Работила е като журналист за печатни и електронни медии.

1. Ухажване по Шекспир

Един от големите психолози на XX век казваше, че ключът към разгадаването на човека са неговите цели. Няма как да не се съглася с Алфред Адлер с уточнението, че бих заменила цел с мечта. А за какво може да мечтае едно момиче, освен за актьорска кариера... Е, аз освен да бъда актриса, исках да бъда също журналист, а също и да пиша книги. Разбира се, когато бях на осемнадесет, нямаше как да зная, че за да осъществя всяка една от тези мечти, трябва да се лиша от другите две. Това ми отне години, които започнаха с неочакван сблъсък с театъра.

Казвам неочакван, защото макар да исках много да играя на театрална сцена, не се реших да кандидатствам във ВИТИЗ. Не знаех обаче, че има любителски трупи, до една от които имах късмета да се докосна. Вече бях студентка, когато се обади моя приятелка с молба за текст, с който да кандидатства в „Студентина“, аматьорската трупа на Студентския дом. Без колебание й препоръчах „Упражнения по стил“ на Реймон Кьоно. Трябва да си наистина страшно дърво, за да не успееш да разсмееш публиката, дори ако само рецитираш сказките му. Моята приятелка се съгласи, а аз, от своя страна, поисках да присъствам сред публиката и така двете, тя като кандидат актриса, а аз като зрител, се озовахме в театъра.

Седях в притъмнената зала и докато гледах претендентите, дълбоко съжалих, че самата аз не съм на сцената... В края на изпита от журито попитаха дали има още някой, който иска да бъде прослушан. Изобщо не чаках втора покана. Излязох отпред, а задачата, която получих, беше да прочета конкретен монолог на Шекспир като жена, която хули мъжа си пред градската управа. Не си представях да играя доносничка, затова реших, че ще „хуля мъжа си“, защото ухажвам „председателя на градската управа“. В бързината си избрах един от господата в журито, когото ще „ухажвам“, и изиграх много смешен по моите критерии етюд. Журито запази ледено мълчание, но затова пък публиката бурно ме аплодира. Не е нужно да отбелязвам, че съдържанието на монолога нямаше съвършено нищо общо с моето превъплъщение, което и допринесе за комичния ефект. Седмица по-късно името ми беше в списъка с приетите бъдещи актьори...

2. Как лихвата предсрочно стана 300%

Няколко години по-късно вече усърдно се трудех на полето на втората моя мечта. Работех в столичен ежедневник и в разгара на най-голямата финансова криза бях банков репортер. Беше уморително, но и невероятно интересно да проследявам събитията отблизо, да общувам с хората, от които зависеше съдбата на банковата система. Инфлацията беше чудовищна, левът се обезценяваше, а лихвата бе 180%. Никой никому не вярваше. На този фон всяка седмица, в студ и пек, аз и останалите финансови репортери висяхме пред сградата на централната банка, за да чакаме решенията на управителния съвет. Понякога никой не ни обръщаше внимание, а друг път успявахме да откопчим прашинка информация, за да си напишем дописките.

Един ден се пусна слух, че УС на БНБ отново заседава, и аз, както винаги, хукнах към площада на жълтите павета, но се оказах там сама. Нямаше други репортери, а нямаше как да се върна в редакцията, защото именно оттам ме бяха изпратили. Разходих се в градската градина, а после обратно на пангара във вестника. Слухът за някакъв таен съвет обаче вече се бе разпространил и по телефона се обади колежка от водещ тогава вестник, за да ме попита какво съм разбрала от тайната банкерска среща. В този момент ми писна. Бях изкарала часове сама пред банката и нямах никакво намерение да й казвам какво съм разбрала, ако таен съвет изобщо е имало. Затова просто я изпързалях. Казах й със спокоен, но конспиративен тон, че на съвета се е обсъждало лихвата да се вдигне на 300% и че много мой човек отвътре ми е подсказал. Украсих малко измислицата с още някакви неща и треснах телефона.

Нямаше как да предположа, че въпросната колежка после е прозвънила останалите колеги и моята „шега“ стигна до първите страници на всички вестници, но без този, в който работех. Слава Богу, моят разговор по телефона си имаше свидетел, шефката ми, та тя ме спаси от сигурна бъдеща критика за изпусната “новина“. По-късно един седмичник все пак разконспирира цялата история и пусна дописка със заглавие „Шегичка тук, шегичка там“, в която се разказваше за моето „чувство за хумор“. Месеци по-късно лихвата наистина бе вдигната на 300%, но за мен това вече беше „вчерашен вестник“.

3. Оживяла история

Повече от десетилетие по-късно вече осъществявах поредната своя мечта. Журналистиката отдавна бе останала зад гърба ми. Пътувах към Кюстендил, за да представя романа си „Грохот“. Вече бях издала сборници с разкази, имах и два исторически романа, но като преди на всяка среща с читатели се вълнувах. Действието в книгата се развива точно в този град, а и не толкова отдавна във времето, затова предполагах, че част от публиката ще е запозната със събитията, които описвам, дори ще знае много повече от мен. Романът разказва за първата бомбардировка над България след присъединяването ни към Тристранния пакт. В началото на април 1941 г., точно на Благовещение, сръбски самолети бомбардират пограничния Кюстендил, загиват десетки цивилни, но трагедията остава в сянката на еуфорията от очакваното присъединяване на Македония и западните покрайнини, които германците ни обещават и каквато е цената за нашия съюз.

Главен герой в книгата е немец, санитар от Вермахта, повествованието се води от негово име, затова не изключвах сред хората, с които ми предстоеше среща, да има и такива, които да акцентират върху партизанското движение, появило се у нас след като Германия напада СССР няколко месеца след договора ни с Берлин. Наследници на партизани нямаше, нито политикани. Напротив. Служителите от едно от читалищата дори бяха донесли книги, които немците са дарили, докато са били разквартировани в Кюстендил. Върху изданията имаше печат с пречупения кръст...

В края на представянето призовах хората да разкажат за бомбардировката, ако са чували спомени за нея от свои близки. Никой не се престраши, но накрая плахо от задните редове се обади една скромно облечена жена. Изправи се и развълнувана сподели, че една от сладкарниците, които описвам, а и един хотел, който също е споменат в романа, са били собственост на нейното семейство. И именно това изказване направи представянето на книгата по-живо от всякога. Сякаш можеш да пипнеш героите, по-точно тяхното продължение във времето, да проследиш съдбата на поколенията... и така едно художествено произведение наистина да оживее. А това преживяване е по-силно от кино и от всяко човешко въображение.

4. С въдица към върховете

За щастие, животът не е само бяг в преследване на мечти. Хобито ми е риболовът. Стана случайно. Преди двадесетина години, а може и да са малко повечко вече, получих за подарък въдица. Никога не съм предполагала, че един нетърпелив и страшно любопитен човек като мен може да се увлече по нещо, което изисква търпение, а и тогава си представях този спорт като доста пипкав. Оказа се, че греша.

А и ми потръгна буквално от първото замятане на въдицата. Може би в началото действително е бил късметът на начинаещия, но на мен ритуалът по приготовленията, механиката, че и романтиката на това странно за една жена по онова време занимание ми се услади. И започнах да мъкна въдицата навсякъде с мен. Отивам до Северна Африка с кораб, пътувам през цяла Турция с няколко автобуса, куфарът ми тежи, но въдицата е нещо, с което не бих се разделила. Предстои ми пътешествие до Швеция, багажът в самолета трябва да е толкова и толкова килограма, но и през ум не ми минава да оставя въдицата, а и отколе искам да метна от брега на някой фиорд. Отивам на романтично пътуване до Охрид, но изобщо не мисля, че романтиката е възможна без да си опитам късмета... И така до един ден, в който моето хоби неочаквано ме „коронова“ с титла.

Всичките ми близки знаеха за моето увлечение, а една приятелка, която по онова време работеше като пиар, ме покани да участвам в риболовно състезание. Изобщо не трепнах, дори споделих вкъщи, че отивам да взема купата и се връщам. Не си спомням дали действително очаквах да бия всички останали, но точно това се случи. Бяхме на река Искър, всеки участник в надпреварата си имаше по един инструктор от риболовен клуб, а аз моя го избрах по усет... Риболовците, както всички запалени по нещо хора, развиват специфична интуиция. Знаят с кого биха могли да ловят риба заедно, с кого не... Нямаше нужда от много обяснения, моят инструктор просто ми връзваше стръвта, за да сме по-бързи, а аз хващах ли, хващах... И първото място, разбира се, беше мое.

5. Най-голямото удовлетворение

След журналистиката, с която се разделих в началото на новото хилядолетие, за кратко работих в областта на пиара. Никога не съм искала да се реализирам в тази посока, но можех да пиша, а това бе забелязано и получих не една покана в тази посока. Опитах и от корпоративния, и от институционалния пиар, за щастие ми се разминаха политиците и партиите. Но както журналистиката, така и пиарът, са нещо повече от призвание, а аз невинаги се чувствах в свои води в тези сфери.

Първото ми висше образование е дефектологията и откак завърших университета, практикувах, но никога логопедията, която съм специализирала, не се превърна в мой основен занаят. Допреди няколко години, когато реших да възобновя и разширя практиката си. Днес работя с не малко деца, повечето от които аутисти. Удовлетворението да видиш как едно невербално доскоро дете прави първите си стъпки в общуването не може да се сравни с нищо. Преди няколко месеца в моя кабинет дойде наша сънародничка от диаспората ни в Украйна. Говореше прекрасен български, но синът й имаше сериозен проблем. Поех случая и постепенно с много труд успяхме да направим първите и най-трудни крачки в желаната посока.

Един ден майката и синът дойдоха за поредния час, а жената носеше прекрасен букет от градински цветя. Преди още да сме разменили първите думи, букетът се оказа в ръцете ми с думите: За любимия логопед... Синът й още не може да казва тази сложна дума, но вече се ориентира, проявява желание да участва и управлява света край себе си. Като писател по-скоро обичам сложните сюжети, затова и често посягам към историческия жанр, но нито едно предизвикателство не може да се сравни с това да научиш едно дете, което има разстройство в развитието, да проговори. А в бъдеще, защо не, и да чете художествена литература.