Къртичините, ето нещо по-трайно
от пирамидите на фараоните...
От ранна пролет до късна есен
в двора на лятната си къща в Горна Диканя
все разривам къртичини,
от което почти не ми остава
време за друго.
И пак няма спасение -
из новонасипаните им хълмчета
се препъват гостите и домашните ми,
нащърбяват се сенокосачката
и настроението ни.
Най-после с течение на годините
зърнах светлина поне в техния тунел.
Оказа се много важно,
след като изравниш хълмчето
с тревата наоколо,
непременно да затъпчеш отвора
в средата му.
Иначе къртицата тутакси се завръща
да го запуши
и ето ти нова тракийска могила,
но без никакво златно съкровище вътре.
Кой знае като какви разрушителни урагани
отекват в тунелчетата на къртицата
обикновените шумове на широкия свят
и вихрите от светлина,
та тя панически
се втурва да ги прегради!
Къртицата не само че не иска да надзърне
през дупката на новото познание,
но мъдро заличава
дори самата точка
на допирателната на Зенон.
А ние сме много по-изостанали.
Че до Луната ли не източихме шии,
че до Марс ли?
А с радиотелескопите
надничаме зад слънчеви системи
и зад галактики на милиони
светлинни години оттука.
Още не знаем докъде ни е тунелчето,
че да го затворим над главите си
и да оставим някакво хълмче
за белег на съществуването си.
Та някой непрокопсан фермер
там горе да го заличава...