Седим с комшията под навеса пред денонощното и пием бира, макар времето да е съвсем като за коняк. Гледаме как дъждът прави каквото си иска с околните градски части, бълбукаме унило с бутилките, дехуманизираме се устойчиво.
- Този дъжд съвсем се оля! - обаждам се по едно време, за да разчупя мълчанието.
- Ти не знаеш ли? - поглежда ме комшията - Това са спешни мерки.
- Простаци... - партнирам рутинирано, ала изведнъж смисълът на казаното по чудо преодолява наслоенията в ушите ми - Спешни мерки?!
- Да, тези безкрайни валежи са спешни мерки.
- Абе, май чух нещо такова по телевизията - казвам, без да правя резки движения. - Правителството, а?
- Правителството.
- И защо правителството е взело тези спешни мерки във вид на дъждове?
Комшията ме поглежда като енциклопедист, срещнал първолак от училището в Централния затвор:
- Ти не знаеш ли? Някой е запалил държавата!
Ахвам:
- Сериозно?! Свършиха ли паметниците на културата, та посегнаха и на държавата?!
Комшията бе по-загадъчен от министър по време на парламентарен контрол:
- Работи се по няколко хипотези.
- То е ясно! - махам с ръка. - Клошар е запалил огън да си препече салам! Кихнал е и въглени са се разлетели! Мазнината от салама допълнително е усложнила картината!
Комшията бълбука с бирата, без да излиза от образ. Пригласям му, после двамата въздъхваме удовлетворено. Броени мигове на блаженство и моят човек казва:
- Може да е клошар, а може и да не е.
Нямам какво да му възразя. Единствено мога да се опитам да помогна на разследването, което и правя:
- Светкавица? Покрай тези бури доста падат.
Комшията с цялото си поведение демонстрира превъзходство съвсем по Ницше. Познавам го от доста години и знам що за свръхчовек е, особено когато трябва да се събират пари за ремонт на покрива на блока, но си мълча, защото приятелството е тъкмо умението да не отдаваш значение на дребните недостатъци на другия, а възпитанието задължава да бъдеш кооперативен, когато те черпят бира.
- Светкавици падат, откакто свят светува - казва уж небрежно комшията. - Защо тъкмо сега ще подпалят държавата? Защо тъкмо нашата?
Покрай нас минава продавачката от денонощното, за да събере бутилките от съседната масичка, и се правя, че разсъждавам, та да мога да разгледам на спокойствие природните й дадености. После казвам:
- Колкото и да го подлагам на дедукция и индукция, единствената работеща версия по случая, която остава, е умишлен палеж.
Комшията кима:
- Добре, но кой е подпалвачът?
- То е ясно! Опозицията, та да лае после!
- А не е ли самото правителство, за да каже: "Ние тук се скъсваме да гасим, а опозицията само лае!" - хитро ме поглежда той.
- Възможно е... А дали пък не е някоя друга държава?!
- От какъв зор?!
Мъча се да си вярвам:
- Завиждат ни за държавата!
- В смисъл?! Това, нашето, като го гледаш - за завиждане ли е?
- Е, някакви мигранти... Въдворени насила... Палят, та като изгори нашата, да ги настанят в друга държава.
Комшията добива величав вид:
- Аз мисля, че са я запалили пламенни родолюбци!
Уточнявам:
- Толкова са пламенни, че...
- Не! Лиснали са й бензина, драснали са й клечката! А като изгори, върху пепелището се изгражда нова!
- За каквато сме мечтали?
Той мълком кима и вече е съвсем като патриарх, особено в профил. Не ми е приятно, но се налага да попитам:
- А за каква точно държава мечтаем?
Комшията се замисля, бързо се спихва, клати разочаровано глава:
- Аз какво му говоря, той... Няма да се оправим, не, с такъв народ никога няма да се оправим!
Но все пак отива за по още една бира.
