Българският национален отбор по футбол определено не бе считан за фаворит в гр. 3 на Лига С в Лигата на нациите. Но ето че започна участието си с две победи, при това срещу определено по-качествените състави на Словения и Норвегия, и оглави класирането. А следващата седмица, когато е домакинството срещу Кипър, има всички шансове да задържи първата позиция.
Интересно е как така националите, които играят в откровено слабото първенство на Първа лига или пък предимно в маргинални тимове из Европа, се противопоставят на превъзхождащи по сила съперници. Ако определенията звучат субективно, трябва да се припомни как преди месец самият селекционер Петър Хубчев, а и един от асистентите му - Левон Апкарян, признаха, че класата на словенците, например, превъзхожда тази на българския отбор.
Кратка справка със съставите на тимовете в групата
не се оказва в наша полза
Реално можем да отчетем, че единствено Кипър има по-малко футболисти в чужбина - при тях изявени "легионери" са само защитникът Константинос Лаифис ("Стандард", Лиеж) и нападателят Пиерос Сотириу (ФК "Копенхаген"). Островът обаче има два отбора в Лига Европа, с петима техни представители в националния тим. Ние сме само с един - "Лудогорец" (от него в А тима е повикан само Антон Недялков).
Същевременно словенците респектират, дори и без голямата си звезда Ян Облак ("Атлетико", Мадрид), който явно ще пропусне и втория мач с България. Там са петима футболисти от италианската Серия А (срещу нито един от нашите), плюс силни единици като Миха Мевля ("Зенит"), Боян Йокич ("Уфа"), Бенямин Вербич ("Динамо", Киев), Рене Кърхин ("Нант"), Тим Матавж ("Витес") и Роберт Берич ("Сент Етиен").
Какво пък да кажем за норвежците, където болшинството футболисти от държавния тим всяка седмица играят в английското и германското първенство срещу едни от най-силните състави в Европа. А до тях са имена като Кристофер Айер ("Селтик"), Мартин Линес ("Галатасарай"), Оле Селнес ("Сент Етиен"), познатия и в България с престоя си в "Литекс" Бьорн Йонсен ("АЗ Алкмаар") и т.н. Качеството, специално на норвежците, се видя ясно на 9 септември на ст. "Васил Левски", когато те ни превъзхождаха в големи периоди от мача... Но в крайна сметка България спечели с 1:0 и това стана поредна българска изненада след победите над Холандия (2:0) и Швеция (3:2) в световните квалификации. Или пък вече изграждаща се закономерност?
Нека заложим на второто. Случайностите във футбола стават рядко, докато при нас успехите зачестиха. Те обаче не могат да се търсят в подобреното качество на футболистите. Ние дори
не можем да се похвалим с някое голямо име
след оттеглянето на Димитър Бербатов. Реално нашите съперници сочат все един-двама от тима ни, които са им направили впечатление - Ивелин Попов ("Спартак", Москва), Георги Миланов (отскоро в "МОЛ Види") или Кирил Десподов ("ЦСКА-София"). Повечето от другите не ги и знаят, а героят от победата над Словения Божидар Краев втори сезон продължава да се бори за повече игрови минути в датския "Мидтийланд", но от позиция на резерва.
Как тогава тази селекция, включваща дори непопулярни и в България като Светослав Ковачев ("Дунав"), Радослав Василев ("Черно море") и Ангел Лясков ("ЦСКА-София"), успява да се наложи над по-силните?! Отговорът се крие в мотиваторските качества на Петър Хубчев и умението му да изстиска максимума от футболистите. И по-скоро от играчи, да кажем, със средняшки качества, които обаче предпочитат да компенсират недостига на талант с раздаване на терена.
Това си умение треньорът успя да демонстрира още в "Берое", където разви немалко "отписани" футболисти до ниво за трансфер в по-силен клуб или до повиквателна в националния отбор. Достатъчно е да споменем Пламен Крумов, Иво Иванов, Борислав Стойчев, Венцислав Христов, Атанас Зехиров, Благой Макенджиев, Димо Бакалов... Хубчев също така бе този, който видя перспективата в Борислав Цонев и Стивън Петков, които сега вече дават плодове на първоначалните му усилия. Ярки примери са също Спас Делев и Георги Костадинов, които в "Берое" се развиха неимоверно, все под ръководството на Хубчев, когото пък Жуниор Мапуку даже нарече втори баща. Но тъкмо конгоанецът Мапуку е пример какво не обича националният селекционер - звезди, които прекалено привличат вниманието върху себе си и на терена, и извън него.
Това бе първата и най-трудна задача на Хубчев в националния отбор -
да подчини егото на звездите.
В отделни етапи той игнорира Николай Бодуров, а и си позволи съвсем да се лиши от капитана Светослав Дяков, както и от съотборника му в "Лудогорец" Марселиньо - може би най-качествения халф в Първа лига от години. Просто на Хубчев му трябват бойци, не индивидуалности. Затова и "колектив" е ключовата дума във всяко едно изказване на селекционера.
Това всъщност е най-голямата победа до момента и на националите, и на самия Хубчев - да играят като отбор. Да се стремят да поправят грешки на съиграчите, не да ги укоряват още на секундата на терена. Да имат настройката да се раздават, макар и насреща да са по-силни футболисти, вместо да се пазят за клубовете си. Да бъдат с нагласа да са едно цяло. Все основните опорни точки на треньорската философия на Петър Хубчев.
Та ето ги основните причини за гръмкото начало на българския тим в Лигата на нациите. Но все още сме далеч от това да считаме националите за фактор или фаворит. Обаче вече има гаранция, че няма да има отписан предварително мач, че се играе за националния отбор. А това е, което връща публиката по трибуните...
СТАТИСТИКА
Петър Хубчев има до момента 14 мача като селекционер на националния отбор от 7 октомври 2016 г. насам. В тях той е записал и 7 победи, 1 равенство и 6 загуби.
