facebook
twitter

Наблюдател

Учрежденията не са мръсна дума

Културните ни центрове в чужбина трябва да се активизират
496
БНР и архив
Митко Новков

Наскоро Министерството на културата публикува 100-страничен проект-стратегия за развитие на българската култура - документ във всички случаи необходим и важен. В него бяха посочени много неща, сред които и начинания и намерения за популяризиране на постиженията ни в областта на културата зад граница. Наблягаше се в тези намерения на интензификация и реформиране на работата на българските културни институти зад граница, които в момента са 11 (Берлин, Виена, Париж, Лондон, Братислава, Прага, Варшава, Будапеща, Рим, Москва, Скопие), че и 12, ако прибавим към тях Методиевия център в град Елванген (провинция Баден-Вюртенбург). В бележка под линия в стратегията се уточнява, че подобни институти са съществували още в страни като Мексико, Алжир, Индия, Либия, Сирия, Кипър и Монголия, които са имали право дори да извършват търговска дейност със стоки с културен характер. В момента обаче подобна дейност не е разрешена, което, между другото, е в ущърб, тъй като по този начин се слагат бариери пред достигането на културни продукти до хора от други държави, любопитни и харесващи български книги, филми, музика, изобразително изкуство... Въпреки че, от друга страна, ако - при евентуално възобновяване на търговска дейност (зная обаче, че ще е трудно, тъй като разпоредбите на ЕС не позволяват), тия културни магазинчета се напълнят с розово масло в дървени кутийки, кукли в народни носии, накичени с тропоски и шевици, по-добре хич да не ги възстановяваме. Честно казано, недоумявам защо продължаваме да четем българската си идентичност през потурите, китките, пафтите и калпаците, което видяхме включително на откриването на Годината, 


в която Пловдив е европейска столица на културата, 


а не, да речем, през фигури като музиканта Теодосий Спасов, художника Иван Шишков-Шишо, писателя Милен Русков, които по умел, бих го нарекъл, дори виртуозен начин, успяват да съчетаят българско и световно. Или, както би определил полският социолог Зигмунд Бауман, съчетават локално и глобално, за да превърнат своя подчертано български културен продукт в глокален културен продукт. 
За съжаление, стратегията посочва само местата, където са закрити български културни представителства, не посочва обаче дали има намерение да открие нови. А би било прекрасно, защото, убеден съм, би могло да се помисли в такава посока: на първо време, да речем, в Украйна и в Молдова, където има големи български малцинства; в Букурещ, тъй като сме държави от двете страни на Дунав, а така малко се познаваме (пък, ако щете, да спазим и традицията от Възраждането, когато мнозина от българските националреволюционери са намирали приют в северната ни съседка); може би в Чикаго заради многобройната българска колония там, с което ще се реши и въпросът за канадските българи; непременно в Мадрид, страната, в която след САЩ и Великобритания живеят най-много българи, а защо не също в Атина и Истанбул (или Бурса, или Анкара) - пак поради същата причина. Ако пък говорим за далече отиващи културни стратегии, защо не в Стокхолм, където дават Нобеловите награди: тази за литература е неимоверно копнежна за българските писатели. Може би това е един от сериозните пропуски в стратегията: тя стъпва на даденостите досега (поне в популяризирането на българската култура извън родината), вместо да проектира и да гледа с километри напред в бъдещето. А то няма да е пълно, ако не отчетем факта, че през последните години поне още една България като брой население се изнесе да живее по чужди държави, следователно към тези наши сънародници трябва да се прояви грижа и внимание и откриването на културни институти би могло да бъде една добра стъпка в такава посока. Защото те ще показват българската култура не само през хората и народните песни (както, за жалост, си представят защитата на българската си идентичност мнозина от нашите отвъдгранични братя и сестри), и през днешното й състояване, което, смея да твърдя, в последните 4-5 години е изключително интензивно и качествено.
Тук всъщност е разковничето: в каква посока разбират своята работа българските културни институти в чужбина? Дали ще са просто фотовитрина за излагане красотите на България и древните й съкровища, които археолозите непрестанно изваждат на бял свят, или живи културни средища, които да посрещат и при/съобщават творци от България с творци от съответната страна. Ръководителите на културните ни центрове например могат много да научат от дейността 


на Унгарския и Полския културни институти в София, 


едни от най-живите места на българската култура: активно сътрудничество с местни унгаристи и полонисти, подкрепа за книги, концерти, изложби, близко общение с културни фигури от българското културно поле. В тази посока само едно просто сравнение да направим, стига: ако преброим унгарските книги, които са излезли на български през годините, и българските, които са излезли на унгарски - първите са с десетки повече. Така е и с полските, и с чешките, че и със словашките, да не говорим за литературата на големите езици, където числата са просто несъвместими. Всъщност, ако има нещо, което българските центрове могат да сторят, това е разширяването на европейския ареал на съвременната българска литература, която - в това съм категоричен - може да предложи и предлага високи образци на художествен текст. Достатъчно е да спомена, че напоследък преводачи от български все по-често биват номинирани за национални награди за преводна литература - Давид Бернщайн в Чехия, Магдалена Питлак в Полша, Анжела Родел в Съединените щати, Мари Врина във Франция... Разбира се, за да се промени съотношението, нужно е да се създаде фонд, достатъчно богат и гъвкав, който в реално време да подкрепя преводи на български произведения. Това от една страна. От друга, наистина е необходима активна работа с българистите по места, но не само, а и с местни значими и важни културни фигури, които по един или друг начин да бъдат присъединявани към дейността на българските културни институти, а така и с каузата за разпространяване и разширяване на влиянието на българската култура зад граница. Събитията да се огласяват в медии, визуално, във виртуалното пространство и социалните мрежи - всичко това са неща, които ръководителите на българските центрове могат да видят и заимстват от своите колеги в София. Защото България може и да е малка като държава в политическо и икономическо отношение, но съвсем не е малка в културно отношение. В една своя забележителна реч пред Народното събрание големият български политик и общественик Константин Стоилов казва: "Аз мисля, че малките държави, държавите, които приличат на България, трябва да съзнават, че тяхната сила се състои не в тяхната външна, а в тяхната вътрешна политика. Една държава, каквато е нашата, е силна не със своите материални сили, със своята територия, не с тежестта, която тя упражнява върху решението съдбините на европейските въпроси. Такива държави са силни със своите свободолюбиви учреждения, такива държави са силни с реда, който владее в тях..."

Все още няма коментари

Още

Местните избори дойдоха, а шпиценкандидатите се крият
Има нещо много гнило в МВР
Като си юнак, защо си клефак?

16.07.2019

Бойко Ламбовски

1859 4

Влез или се регистрирай за да коментираш

×