Жадната за зрелища публика, формирана през последните десетилетия от риалити телевизиите, светкавично бързо посочва виновния, когато някъде из Европа стане нещо възмутително – опипване на жени, врязване с автомобил в тълпата, масово посичане с брадва във влака или нещо друго не по-малко отвратително. Първите заподозрени винаги са чужденците, каквито и да са – дали от друга цивилизация, вероизповедание, раса или от съседно село. Винаги някой някъде е чужд на някого. Същата тази публика обаче е непоносимо тиха, когато бъде извършено убийство на уж свой – същата раса, същата националност или европейска принадлежност, същата религиозна общност (или поне близка до нея). Оглушителна е тишината по повод убийството на кмета на града символ в борбата за свободата на Източна Европа, Гданск, в началото на годината. Защо се мълчи така оглушително? Защото все пак не е от „нашите“? Либерал е. И убийството му е резултат от общия екстаз на омраза срещу всичко, което не ни харесва, но най-вече срещу либералите - онази група хора, срещу която въстанаха фашистите в началото на миналия век и вместо толерантност ни докараха опустошителна война.

Ако "Депеш мод" знаеха колко са прави през 1990 година, когато пуснаха хита си „Радвай се на тишината“, защото

„думите са ненужни, те могат само да наранят“...

Британската банда пусна парчето си година преди началото на кървавия разпад на бивша Югославия, подпалена с искрата на речта на омразата; 26 години преди да бъде брутално убита британската депутатка Джо Кокс заради позицията й против Бризхода, само седмица преди решителния референдум от 23 юни 2016 година; 28 години преди в Гданск да бъде убит друг либерален политик, отново заради това, че е политик и е асоцииран с определен светоглед или политическа сила. "Депеш мод" не са от онези банди, които изпращат политически послания. Политиката се промъкна в творчеството им едва в последните години. Въпреки това обаче текстът на „Радвай се на тишината“ е показателен за силата на думите. Показателен е и за нивото на култура. Не е голяма разликата между свада, която понякога преминава във физическа разправа заради решението или избора на един от участниците в нея, и препирните между политически опоненти. Разликата е единствено в мащаба. Свадата между двама разделящи се или в проблемно семейство често остава между стените на жилището им или най-много да стане достояние на съседите, или в най-лошия случай на полицията. Понякога такива свади стават част и от новините, но в секцията „Черна хроника“. Политическите свади обаче стават достояние на всички, защото точно те са тези, които продават вестниците и приковават хората към телевизионните екрани. И точно това се превръща в хранителна среда за още свади, обиди, омраза срещу противника, клевети, умножавани многократно от медиите и връщани като ехо от социалните мрежи.

До какво води всичко това?

Войните в бивша Югославия са най-прясното припомняне докъде води речта на омразата и политиката на разделение. Тази война е ехо от опустошителните световни войни от началото на XX век. Това, което я прави особено интересна, е, че разследването на военните престъпления, извършени тогава, повдигнаха много сериозно въпроса с речта на омразата и нейния ефект върху кръвопролитията. Едно от знаковите дела на вече бившия Международен трибунал за военнопрестъпленията в бивша Югославия беше срещу Воислав Шешел. Основна точка в обвинението му беше именно, че речите му, произнесени в Хъртковци – село във Войводина (Сърбия), в Мали Зворник (Сърбия) и в хърватския град Вуковар, са имали подстрекателски ефект. В тях Шешел говореше за „реки от кръв“, за етническо прочистване и за прочистване на Босна от „неверниците“. През 2016 г. трибуналът оправда Шешел, като намери (с несъгласието на съдия Латанци), че някои от речите му са целели по-скоро да повдигнат духа на югославската войска и че трудно може да се намери доказателство, че са били причина за извършването на престъпления. Апелативната камара обаче установи през април миналата година, че трибуналът е допуснал грешка. В окончателното решение се посочва, че като се имат предвид превземанията на общини от сръбските сили из цяла Босна и Херцеговина, придружени от широкоразпространено и системно лошо отношение към несръбското население, изявленията на Шешел „без съмнение са били подстрекаващи“. Нещо повече, апелативната камара посочва в решението си, че предвид доказателствата, „нито един разумен състав не би могъл да установи, че в речта си от март 1992 г. в Мали Зворник Шешел не призовава за етническо прочистване, а само повдига духа на сръбските сили". Шешел беше осъден на 10 години затвор, но все още се намира на свобода под закрилата на режима на неговия някогашен ученик в Сръбската радикална партия Александър Вучич, който също ежедневно упражнява своята реч на омраза срещу всеки, който се изпречи на пътя му – дали ще са протестиращите срещу режима му в Белград и все повече други сръбски градове, опозицията, малкото останали независими медии, съседите или международното положение.

И въпреки че югославската война беше съвсем скоро, тя имаше отрезвяващ ефект за съвсем кратко време.

А тогава все още нямаше социални мрежи

В момента речта на омразата вече е норма, не изключение. И ето че първите нейни жертви падат в мирно време. Британската лейбъристка депутатка Джо Кокс беше убита на 16 юни, седмица преди референдума за членството на Великобритания в ЕС. Тя беше застреляна от мъж, който крещял след това: „Великобритания на първо място“, което накара следователите да заключат, че г-жа Кокс е била убита заради позицията си за оставане в ЕС. Отличителна черта на кампанията за напускане на ЕС беше нейната конфронтационност. Много обиди бяха изказани по адрес на Брюксел, а после и на привържениците на оставането, много лъжи, много заплахи. Това съвсем очаквано се материализира и в убийство. Джо Кокс беше на 41 години. Остави след себе си две деца и съпруг.

Павел Адамович, на 53 години, беше убит на 14 януари по време на благотворителен концерт в Гданск от мъж, лежал в затвора за многобройни грабежи и други нападения. Мотивът на убиеца е, че Адамович е бил член на партия „Гражданска платформа“ по времето, когато е излежавал присъдата си. Той обвинява партията за това, че е бил измъчван в затвора. В този случай също няма никакво съмнение, че един от факторите зад убийството е лекотата, с която в последните години се лее омраза срещу „Гражданска платформа“, разпространяват се конспиративни теории и като цяло обществеността се насъсква срещу всеки, който мисли различно от управляващите. Разликата е, че гражданите на Гданск много обичаха кмета си. В първите часове след смъртоносното му раняване хиляди напълниха централните улици на града, а на погребението му са присъствали около 50 хиляди души.

В резултат на реч на омразата загина и холандският политик Пим Фортаун, застрелян на паркинг през 2002 г. В неговия случай той самият беше източник на такова говорене. Пим Фортаун беше известен с позициите си срещу мултикултурализма, миграцията и исляма.

Свеждането на обществения дебат до омраза и разделение

е съзнателен отказ от демокрация

Основна отличителна черта на развитите демокрации е културата на водене на дебат, изразяваща се в уважение към чуждото мнение и оборването му с аргументи, а не с шамари и куршуми. Зрелият дебат в обществото дори и по най-чувствителните теми е симптом за цивилизованост. Примитивизмът не само е проява на липса на цивилизация, но е и преддверие към насилие. Крайно време е тонът на обществения дискурс да бъде сменен. Проблеми се решават с умни идеи, а не със злобно сочене с пръст. Няма случай в историята, при който животът на хората да се е подобрил в резултат на политика на омразата и разделението. Всички тези случаи са завършвали кърваво и са връщали човечеството епохи назад. Време е да изтрезнеем и да се върнем към онази политическа коректност, която проявява уважение към уязвимите и опонентите си, и която допуска различност. Обидите и речта на омразата не са свобода на словото. Те са липса на аргументи, ерго издават отсъствие на елементарна интелигентност и образованост. Не е обидно да си либерал, нито ром, нито бежанец, емигрант или каквото животът те е създал да бъдеш за ужас на привържениците на избраната раса. Обидно е да отказваш образованието, което прогресът и цивилизацията предлагат не просто на ниска цена, а дори безплатно. С други думи, обидно е да си арогантен простак, облечен във власт, благодарение на умението си да лъжеш и мамиш. Назрял е моментът да сложим демокрацията си в ред. Делата на съда в Хага дават достатъчно много хляб за размисъл какво ни чака, ако не вземем мерки незабавно.