Усмивки от старите интервюта? Вярно, има и усмивки, но кисели. Чета собствени злобни духовитости и не мога да се засмея. На кого се смяхме – питам се днес, - на кого скърцахме със зъби? На себе си... на себе си – отговаря ехото откъм зимния град. Докато имахме душа за усмивки. Онова, което ни се случва днес, вече не ни развеселява, дори злорадо. Най-мръсното е, че всичко това ние сме го изрекли и предрекли. Не говоря за себе си. Да бях само аз, щях да почерпя. Но легион сме ние, които сме го издумали с натежало сърце. Не съм един глас в пустиня, хор в пустиня сме ние днес. И може би онова, което сме издиктували, е останало валидно не поради някакво божествено прозрение, заложено в него. Уви, това се е случило по заслуга на онези, които спряха времето в България. Така и срокът на нашите писания не отлита, не минава – застоят заплашва да се превърне във вечност. Но да караме поред.

ПРЕДСТАВЕТЕ СИ, НАПРАВИЛИ ИЗСЛЕДВАНЕ. И сега съжаляват. Защото се оказва, че постът, към който са се устремили мнозина – министър-председател, е трудно произносима дума за 38 на сто от политиците ни. Абсурдът не е, че думата ги затруднява. Абсурдът е, че това няма да попречи някои от тях действително да седнат на този стол. И бедата не е (как да не е, като е!), че артикулират комично или не могат да си вържат изречението. Бедата е, че с какъвто и да е език, те не могат да общуват помежду си и да се спогаждат за народните работи.

Уж го бяхме преживели вече: сините не разбират езика на червените, единият митинг не разбира езика на другия митинг, спомнете си каква криза беше това! Как се разцепи и скова страната. Днес това напира да се върне. Това заплашва сърцебиенето на нацията. Раздели й езика и я разделяш до дъно. Ние, българите, като никой друг народ знаем това. Разделиха ни езика и ни раздалечиха съдбовно. Но това е друга тема, всъщност по-скоро същата тема е, но може би не точно за днес, много е наболяла напоследък, нетърпимо наболяла...

ЕЗИКЪТ, НАШЕТО СЕЧИВО. Казано е отдавна: словото и делото. А за писателя словото е вече дело. Или: нашето слово е нашето дело. Ние не го милеем езика, ние страдаме за него. Злоупотребата с езика е като злоупотреба с власт. Когато си служат с него за демагогия, за мракобесие, за груба, безсрамна лъжа, за насаждане на вражда и човеконенавист, за посяване на отчаяние и безверие, или обратното – на напразни надежди, това не е само насилие над нашия благословен език, това е престъпление срещу всички българи.

Аз не съм някакъв фанатик на езика, не съм пурист, нито заклет граматик. Даже твърдя, че писателят трябва да знае езиковите закони, главно за да ги нарушава. А езикът е по-мъдър от всички нас, той приема и отхвърля, позволява и запретява. Никой не е господар над езика. С времето той налага своя ред. Но ето: появи се език на омразата! И вече толкова разпространен! Мислех, че това е някакво балканско наречие. Но не, всички го владеят – като някакво зловещо есперанто. Утре, като си попълват CV-тата, ще го вписват в графата „чужди езици”. Ако преди това не им стане роден...

Не вярвате, че може да се случи? А защо не! Още едни избори и ще стане официален. Току-виж го записали в Конституцията... Изобщо българският живот е една езикова гимназия, в която се научава езикът на омразата. По стара тукашна традиция тези гимназии са за привилегированите. Така че по-точно ще е, че политиката е езикова гимназия за избрани лица, където ускорено усвояват този опасен, но пикантен език.

ОМРАЗАТА В ДНЕШНА БЪЛГАРИЯ се предава по въздушно-капков път. Съскането и запенването на всевъзможни оратори я разнасят из зацапания въздух. Стъклото на телевизора не препятства заразата. Всяко събитие, всяко публично чувство се оцветява с омраза: и исканията, и отхвърлянето, и скръбта дори. Разумът на обществото е увреден от това. Скоро то ще престане да приема послания, ако не са с добавена омраза. Няма да ги чува. Няма да ги схваща. Ако е възможно да се пресича такава епидемия, ако има такива лекари, навярно те първи са се изнесли в чужбина...

Само след няколко минути пред екрана, особено ако има включване от парламента, човек си казва „Този телевизор има болни зъби. Трябва да го лекуват от лош дъх”.

ЛЪЖАТА, НЕИСТИНАТА, КЛЕВЕТАТА текат от устата на публични личности, както се лее водата от мраморните лъвски уста по старинните фонтани и чешми. Днес да се лъже съвсем не е непрестижно, не е укоримо или поне няма последствия. Но последствията сме самите ние. Ние преглъщаме лъжата и като я преглъщаме, свикваме с вкуса й. Неотдавна един мъж ме излъга в очите. Не бях го залавял в такава груба лъжа. Закле се в гроба на майка си. И веднага след това – в децата си. Закле се и не трепна. Мъж с бъдеще, с авторитет и кариера. Косата ми се изправи. Лъжата успя да се легитимира в нашия живот. Тя завладява и хора, които не са се родили лъжци. А какво ще стане с истината, тя ще ни търпи ли такива?

Мигар някой ще се напъне да твърди, че лъжата започва от днес? Имахме доста години, десетилетия, за да сме свикнали вече с вкуса ѝ. И без да се напрягаш особено, веднага ще се сетиш за някоя опашата лъжа от миналото...

Бяха страхотни лъжи, шампионски. Нагли, в очите. Примигвахме и ги приемахме. Например, че е задължително да има бедни и богати – иначе няма прогрес, човечеството е в опасност. Като ни омайваха, разбира се, нямаха предвид те самите да бъдат между бедните. Когато на някои от тях все пак това им се случи, навярно по невнимание, ела да гледаш какви вопли, какво кършене на ръце падна. Или друга трогателна лъжа: че в „развитите” страни е неприлично да се пита гражданинът откъде са му парите. Още с белите чорапи и с щампованите вратовръзки веднага почнаха да строят къщи и да се качват на джипове, но тогава въпросите се задаваха по-смело от днес и те се засягаха: не е прието да се пита за имущественото състояние, тайната на личния живот и т.н. Оказа се, че нито сиромашията е задължителна такава, каквато е в България, нито пък въпросите за милионите са забранени – поне там, където има истинска демокрация. Напротив: какви „чисти ръце” текат в демокрациите, какви министерски оставки хвърчат за дребни провинения и зулуми! Тези басни, които ни разправяха, тогава изглеждаха като експромт, а се оказа, че са имали далечен прицел, били са инструмент за собствените им планове. Но те не са открили лъжата, бяхме живели с лъжи и преди. И само това, че толкова говорим днес за нея, показва, че няма измъкване...

А ако спрем да говорим, мълчанието ни ще е още една лъжа, най-голямата!