Quantcast
Без дом | СЕГА
facebook
twitter

Наблюдател

Сегашна стойност

Без дом

6 738
 Pixabay

За разлика от нас, приели френската дума, която, изглежда, нищо смислено не ни говори, германците имат родна, немска дума: Staatshaushalt. Haushalt означава домакинство, Haus е къща, дом, а основното значение на halten – държа, и пряко и преносно. Впрочем идеята за бюджета като домашна сметка, домакинство на държавата, датира преди Германия. По времето на Римската империя главният рационалис (rationibus) - министърът (буквално: служител; слуга, често и учен роб), който отговарял за плащането на сметките и разпределение на дажбите в императорския дворец, искал от Сената издръжка за двора, той пращал сметка, озаглавена pro domo sua (буквално: за своя дом, иначе фразата (1) значи „в своя полза“), т.е. че това са парите, които императорът, висшият владетел искал да се отделят в негова полза от общата хазна, аерариум, контролирана от Сената и предназначена за плащане на общите публични работи (res publica). Fiscus (“кошница”) се наричал съдът, в който отделяли златото за владетеля от общото. Забележете, че римляните правят много ясна

 

разлика между общи пари и пари на властта,

 

между аерариум и фиск, между публични потребности и домакинството, двора, двореца на императора. Много по-късно, чак във Византийската империя през V век, държавата се отъждествява с публиката, а (централната) власт, т.е. великият логотет (λογοθέτης τοῦ γενικοῦ), имперският финансов министър, слага ръка върху всички общи пари. Изчезва римският rationalis, с него и рационалността, и пестеливото отмерване на дажби от общите блага. На негово място идва византийският сакеларий (σακελλάριος, букв. „торбалан“, бирник). Именно свръхцентрализираната и склонна към своеволие и разхищение византийска система на държавни финанси сме приели в България. Същата са наследили и османците. Затова представата за бюджет и държавни финанси в нашия край на Европа са твърде далечни от (западните) римски

 

идеи за рационално, пестеливо домакинство,

 

което отделя задължителната издръжка на общи (комунални, публични) дейности от парите за харчене на властта. И колкото повече владетелите гледат (не само: пипат и харчат) държавните пари не като общи, а като свои, толкова по-свободни се чувстват да се разпореждат с тях. Както им хрумне. Аз това платих, аз на тези дадох пари, на онези обещах пари - такива изказвания само огласяват онова, което си мисли за своята хазна владетелят. Той ги смята за свои, усвоява, присвоява. Но все по-своеволното разпореждане на властта с държавните пари, все по-символичният контрол на парламента, на одитори и проверители, има и друга, според мен, по-опасна страна: почувствало свобода да харчи държавния бюджет както си иска, правителството усеща и обратна свобода - да не плаща каквото дължи. Държавните плащания започват да се бавят, дори отредени асигнации и сключени договори се отменят, накратко

 

фискът се държи като нагъл измамник,

 

а чиновникът, който се разпорежда с него, сеща нова мощна сила в ръцете си – той може да стане от мошеник рекетьор. Искам си моето, за да реша да ти платя. Иначе ще те бавя, ще търся причина да не получиш дължимото от хазната, ще те проверявам и ще търся причина да откажа или отменя задълженията, накрая просто ще „забравя“ да платя. Постепенно държавата се превръща във все по-алчен престъпник рецидивист. И всичко започва от сгрешеното бюджетно устройство, от прекомерната централизация на държавните финанси и непремерената дискреция при разпореждане с държавните пари. Разбира се, пълна илюзия е да очакваме парламентът (кой по-точно в парламента, колцина депутати изобщо разбират от това), а още по-малко публиката, избирателят, да контролират харченето на държавните пари. Свободна да харчи, безконтролна и безнаказана,

 

властта присвоява общите пари

 

Единственото решение е дискретното финансиране, т.е. такова бюджетно устройство, което да дава възможно най-малка свобода за решение на правителството. Това става, като се отделят местните бюджети от централните и максимално пряко се обвързват държавните приходи с точно определени разходи. Например: приходите от „такса смет“ да се ползват само за чистене и обработка на боклука. Много мощно ограничение е отделянето на фиксираните разходи, включително за отбрана, държавно управление, образование и пр., които да се изчисляват автономно, автоматично и изобщо да не подлежат на политически дебати. Разходи по закон. Така остава парламентът да обсъжда само променливите разходи, не повече от 1/3 от целия бюджет, само парите, с които наистина може да си позволим да „правим политика“. Без опасност политиката да ореже и осакати необходими общи разходи. Т.е. фискалната наука ни съветва да правим точно обратното на онова, което става от години в България:

 

разпад на бюджетния процес

 

и делегиране на все повече права правителството да прави с държавните пари каквото реши. Може да „вкара“ в бюджета и да подхвърли на парламента решение, че догодина ще се направят примерно 10 млрд. капиталови инвестиции, макар всеки да знае, че и половината е трудно да се изпълнят, даже 1/3 от планираното ще е цяло чудо да се инвестира. А през годината, както може да предвиди дори полуидиот, правителството „спестява“ планираните инвестиционни разходи и ги „насочва“, където (дава комуто!) реши. А тази година стигнахме дотам правителството да се пита трябва ли изобщо да внесе в парламента бюджет или не. Вече е ноември, а бюджет за догодина няма. Значи

 

ставаме бездомна държава - клошар

 

без финансова сметка за общото домакинство. Защото е сигурно, че представителите, които сме си избрали, не могат да съберат мнозинство за такова важно решение като приемането на държавния бюджет. Т.е. няма да имаме бюджет, защото (фактически) нямаме парламент. Обаче хазна имаме и данъци плащаме, и разходи вървят всеки ден. Общите пари ги харчи кабинетът (и той служебен). Изобщо пълна фискална Сатурналия ни чака и един бог знае колко ще продължи. Която нация не се научи да взема общи решения pro domo sua, в своя собствена полза, така си остава без дом и без полза.

- - -

(1) Популярната фраза pro domo sua е на Марк Тулий Цицерон, така се наричала прочутата му реч, с която през 57 г. пр.н.е. той обосновал отговорността на държавата и искал да му върнат конфискуваните имоти, а от общите пари да му платят дома, който разрушили и запалили при политическите репресии срещу него. Забележете, че Цицерон отправил искането си към Колегията на понтифиците (мостостроители) и получил обезщетение от парите за строеж и поддръжка на мостове и водопроводи.

Още

Държавата не успя да събере планираните приходи от ДДС за 2022 г.

09.01.2023

МИЛА КИСЬОВА

3688
2022 приключва с бюджетен провал при еврофондовете

31.12.2022

ТАНЯ ПЕТРОВА

2151
Забавянето на бюджет 2023 няма да засегне проектите в образованието

28.12.2022

ТАНЯ ПЕТРОВА

968