От горещо аплодирания, нискобюджетен оригинал "28 дни по-късно" са минали все пак не 28, а "едва" 23 години, но създателите му решават да запазят числото в заглавието като отличителен знак. Зад продължението стоят, по един или друг начин, всички автори на филма от 2002-ра, които не бяха особено ангажирани с последвалата втора част "28 седмици по-късно" (2007).
Режисира Дани Бойл ("Трейнспотинг", "Беднякът милионер"), сценарист е Алекс Гарланд ("Плажът", "Гражданска война"), а оператор - човекът зад камерата на "Догма 95" Антъни Дод Мантъл. Килиън Мърфи, за чиято кариера филмът изигра ролята на ракета-носител, не се появява нито за миг на екран, но остава в ролята на продуцент. Затова пък той е заместен с друго, зашеметяващо актьорско присъствие от Острова - Рейф Файнс, първата му сцена е след средата на филма и въпреки това той се превръща в неговото кърваво и туптящо "сърце на мрака".
Разбира се, в "28 години по-късно" има зомбита - макар и не в буквалния смисъл, а по-скоро заразени - и то не един, а три вида, кой от кой по-опасни. Но амбициите на Бойл и Гарланд са големи и те не спират до шеметния постапокалипсис от първия филм, а разказват три отделни истории. Което води и до голяма част от проблемите на продължението. Макар да не е скучно или назидателно, то е тонално неиздържано, понякога несвързано, а монументалното изпълнение на Файнс е в дисонанс с по-скромните актьорски присъствия на т. нар. главни герои в сюжета.
За какво е "28 години по-късно"? Съвсем очевидно авторите се опитват да ашладисат на зомби почва актуализираните след Брекзит и ковид метафори за изолация на Великобритания. Докато изобразяват малкия остров Линдисфарн, където оцелява малка човешка общност, върната със стотици години назад (преди медицината, електричеството и радиото, да речем), те заплитат сложни послания за традициите, средновековието, носталгията по "доброто старо време" и ретроградността. Но всичко това остава в периферията на филма, който е построен като нещо средно между екшън хорър и семейна драма.
След откриваща сцена с "Телетъбис" и нападение на зомбита - макар тя да не може да се мери по въздействие с кадрите на опустошения Лондон от 2002-ра - 12-годишният Спайк (Алфи Уилямс) е пред неизбежната за възрастта си инициация. Както всички подрастващи от своя остров, той трябва да прекоси по време на отлив тънкия пролив, който дели острова от Великобритания, да се срещне със зомбитата, които върлуват там, и да убие първата си жертва. По време на това пътуване е придружен от баща си (Арън Тейлър Джонсън, едно от най-упорито спряганите имена за нов Бонд). В същото време майката (Джоди Комър, с неизползван тук талант) страда от невярна болест, която замъглява съзнанието й.
Затова след първото пътуване има и второ: Спайк ще търси в заразената земя д-р Келсън (Файнс), който изглежда и е описван от мълвата като своеобразен полковник Курц, но е учтив като аристократ по време на чая в 5. Както стана дума, "28 дни по-късно" е сглобен от няколко отделни филма. Дод Мантъл снима със сложна система от айфони и нещата изглеждат много добре; музиката на шотландското трио Young Fathers е въздействаща (бройте и привидно несвързания с разказа речитатив "Ботуши" - стих на Ръдиърд Киплинг от началото на XX век, посветен на поход от Втората бурска война и използван в архивен запис от 1915-а!, както и прелюдия към "Рейнско злато" на Вагнер), а човек не може да не изпита наслада от превъплъщението на Рейф Файнс, който строи монументи от човешки черепи и кости. Преди да се ужасите, това е правено в човешката история и днес се счита за туристическа атракция - например в църквата на чешкото градче Кутна Хора. За по-недосетливите зрители има и превод на латинското "мементо мори" и даже монолог за бедния Йорик: малко модифициран от Гарланд, но с густо изпълнен от звездата, играла на сцена "Хамлет" минимум два пъти.
След всичко това идва разочароващият и пародиен финал. Той е знак, че макар британски по сърце, "28 години по-късно" е подчинен на днешните холивудски правила за капитализиране на интелектуалната собственост. В превод: вече се пече следващият филм от франчайза, "28 години по-късно: Храм от кости", поверен на младата чернокожа режисьорка Ниа да Коста ("Кендимен", скъпия провал "Капитан Марвел" 2). Още по-лошо: готвят ни трилогия.
YouTube
