Децата, които не просто нямат смартфони и барбита, а нямат и право да се смеят, играят и получават обич - това са героите на "Капернаум", разтърсваща история от ливанската режисьорка Надин Лабаки. Третият й пълнометражен филм пристига в арт киносалоните у нас с номинация "Оскар", "Златен глобус" и наградата на журито в Кан м.г. (тази година режисьорката предвожда журито във втория по важност раздел "Особен поглед").

Направата на филма й отнема шест години - дълъг подготвителен процес, в който главните герои са избрани направо от улицата, 2000 снимачни часа, още по-продължителен монтаж. Капернаум е библейски град в Галилея, видял чудесата на Исус, но според режисьорката във френския език думата се ползва като нарицателно за "хаос", "лудница". В такава среда живее дрипавият 12-годишен Зайн - момче от много бедно, маргинализирано семейство, което е принудено да изкарва прехраната си с хамалуване и дребни поръчки на улицата. Той има малшанса да се роди сред хора, а които любовта и привързаността не съществуват - заместени са от мизерия на тялото и духа, озлобление и примитивна форма на оцеляване. Единственият човек, с когото си позволява да бъде дете, да се смее и да играе, е сестра му Сахар. И пак той й помага да скрие първата си менструация, защото тя носи заплахата момичето да бъде продадено за жена на неприятния, но по-заможен съсед. Трагедията се отключва тук, а Зайн избягва от къщи и се оказва в не по-малко враждебен свят и извън стените на семейния коптор. 

В предварителния сценарий на Лабаки момчето от улиците на Бейрут не е носило това име. Но режисьорката търси "истински" герои, не актьори, а персонажи със съдба, близка до екранната.  Зайн ал Рафея е дете на сирийски бежанци. Мизерства в градската периферия, не ходи на училище. Този малък Зайн е истински пожар, неговата автентичност пред камерата е това, което кара филма да заживее. Наравно с него следва да поставим и прелестното чернокожо пухче Йонас - "може би най-добрата роля на бебе в историята на киното", пише международната критика. Неговата майка действително е нелегална имигрантка от Африка, по време на снимките тя е задържана за незаконно пребиваване в Ливан и продуцентите с много усилия успяват да я измъкнат от ареста. 

Филмът е сложна хореография между измислица и реалност, надхвърляща простата репортажност. Самата Надин Лабаки е единствената професионална актриса в кадър - тя се появява на финала като адвокатка на момчето, което, попаднало в затвора и привлякло вниманието на медиите, решава да съди родителите си за това, че са го създали без любов и са го осъдили на този несносен живот. Но съдебната рамка е дидактична, донейде манипулативна и оставя неприятен привкус след смазващото, почти документално преживяване, което е "Капернаум". Няма съмнение, че намеренията на кинематографистката да се обяви в защита на Зайн и всички деца с неговата съдба са благородни, макар да се е получило с лек популистки нюанс. Измисленото дело контрастира с болезнената достоверност на останалите 90 минути.

Киното не за пръв път се взира в тези малки трагедии - дали ще са прошляците по улиците на Мумбай в "Беднякът милионер", обитателите на фавелата с пистолети в "Градът на бога" или персийското момче, което търси изгубените обувки на сестра си в "Деца на рая", от детското страдание неведнъж се е раждало качествено кино, което безотказно хваща за гърлото по-сантименталния зрител. Все пак за Зайн в живота има и хепиенд - днес момчето живее със семейството си в Европа, има паспорт и ходи на училище.