Туризмът за млади и стари е различен по едни и същи маршрути. Преди 40 години в Камбоджа (тогавашна Кампучия), където работех като кореспондент на БТА, дойде българска правителствена делегация. В състава ѝ бе включен възрастен представител на някогашното казионно БЗНС. Едва съвзела се от геноцида на Пол Пот, страната имаше оскъдни възможности за туризъм, но предложи на гостите си да им организира екскурзия до храма Ангкорват. Рядък шанс, защото тогава още се водеше гражданска война в джунглите и не повече от стотина души годишно успяваха да зърнат тази световна забележителност.

Пътуването от столицата Пномпен до град Сием Реап бе с българския правителствен самолет. Местното летище бе оцеляло през индокитайските войни и можеше да го приеме. Оттам - през джунглата с джипове до Ангкорват. Но в храмовия комплекс от XII в., който е най-големият религиозен монумент в света, разходката не можеше да стане по друг начин освен пеша. Докато членовете на делегацията се захласваха по величествените останки, възрастният им спътник мърмореше:

- Бе, тия кампучийци, защо ни влачат по тия камънаци в тоя пек, вместо да направят един филм за храма и да ни го покажат в климатизирана зала!

Стори ми се глупав каприз, защото тогава в Камбоджа не само климатиците, но и токът бе рядкост. А и да мрънкаш заради дребно неудобство при възможността да видиш намясто едно от чудесата на Древния Изток, ми правеше впечатление като проява на малокултурност.

Но след години започнах да гледам с други очи на подобни екскурзии. И тъй като вече не съм 30-годишен, се колебаех дали да посетя скалните манастири в Русенско, където не бях стъпвал. "Аз да не съм алпинист? Къде ще се катеря по тия камънаци?", мислех си за свое оправдание. Но проучих маршрута и се убедих, че няма да ми трябват въжета, пики и клинци, а само едни маратонки. И наистина, достъпът се оказа толкова лесен, колкото да стигнеш до всеки масово посещаван манастир в страната, стига да не пробваш да вървиш по стъпките на средновековните монаси, които са били катерачи като планински кози. Първата ми цел са

Ивановските скални манастири,

които се намират на няколко километра от село Иваново и на 18 км от Русе.

В скалите на долината на река Русенски Лом са изсечени стотици помещения, които са части от стари манастири, съобщава туристическа табела, поставена в началото на маршрута, където на паркинг туристите трябва да оставят колите си. Поломието (от "по Лом") е бил важен център на българската духовност. Най-голям е Царският манастир "Свети Архангел Михаил", обединил силата на изкуството и културата на значими български владетели и духовни водачи. В това религиозно и културно средище са съхранени уникални фрески от XIII и XIV век. Манастирът "Свети Архангел Михаил" е основан през 20-те години на XIII век от монаха Йоаким, който е духовен наставник на цар Иван Асен Втори (1218-1241). Преди това цар Калоян (1197-1207) сключва съюз (уния) с римския папа, за да извоюва българска църковна независимост. Но цар Иван Асен Втори под влияние на монаха Йоаким връща българите в лоното на православието. Самостоятелна българска църква е създадена отново през 1235 г. и е оглавена от Йоаким като първи български патриарх в столицата Велико Търново. 

Църквата "Света Богородица"

в скалния манастирски комплекс е част от световното културно наследство в регистъра на ЮНЕСКО, тъй като стенописите ѝ - дело на даровит търновски майстор от XIV век - са едни от най-добрите оцелели образци в цялото средновековно християнско изкуство на "Палеологовия" стил (по името на династията на Палеолозите, управлявала Византия от 1261 до 1453 г.). Запазени са 25 полета с изображения по тавана и стените, които представят сцени от евангелията. Тяхното разположение подсказва, че обитателите на този комплекс са били привърженици на т.нар. исихазъм - мистично течение в православието.

Неокласически по дух и вдъхновение, стенописите се отклоняват от каноните на византийската иконография. Те показват тясна връзка с елинистическото експресивно изкуство и силно предпочитание към голо тяло, пейзаж, архитектурна украса в композицията, театралност, емоционална атмосфера - все качества, които се съчетават, за да създадат изключителен шедьовър на Търновската живописна школа и монументалното изкуство, съобщава справка на ЮНЕСКО.

Това е отправната информация, а

пътеките са две:

една стръмна и една полегата. Първата има едно предимство: предлага автентично изживяване, защото следва част от пътеката на средновековните монаси, но вече с удобни стъпала и железен парапет (някога монасите са имали дъсчена пътека от външната страна на скалата, опираща се на стърчащи греди). Втората има две предимства: по-лесна е за изкачване и минава през панорамна скала, откъдето се открива чудна гледка към околните канари и пещери.

Самата църква, която е главна забележителност, е на 38 метра над реката с издаден балкон, който отдолу изглежда достъпен само за алпинисти. Някога там е бил входът, но френски изследователи в началото на ХХ в. са измислили за удобство просто решение: разширили са в дъното на църквата естествена пукнатина в скалата и са направили вход от противоположната страна на пещерата. Днес към него водят и двата маршрута. Там се плаща входна такса от 5 лв., към която е препоръчително да се добавят 10 лв. за гид (работното време е от 9:00 до 18:00 ч. без зимните дни), който обяснява много добре историята на светата обител и сюжетите на фреските.

А те са картинен преразказ на главните евангелски събития, така че и неграмотните да проследят драматизма в последните дни от живота на Исус Христос. Централно място на тавана е отредено на

Тайната вечеря,

изрисувана от неизвестния зограф, 130 години преди Леонардо да Винчи да направи стенопис по същия сюжет в трапезарията на манастира "Санта Мария деле Грацие" в Милано. Следва предателството на Юда и неговото самоубийство, съдът и Христовите страсти до разпъването му на Голгота и неговото възкресение. Фреските са стабилизирани и реставрирани, така че да запазят задълго оригиналния си вид въпреки атмосферните влияния (в църквата постоянно става течение на въздуха от противоположните отвори). Отляво, до самия оригинален вход (където днес е балконът, сътрчащ върху железни релси от 1948 г.), е изобразен като дарител на църквата (построена през 1360 г.) цар Иван Александър заедно с царица Теодора (Сара), като двамата държат скалата, в чиято пещера се намира църквата, и я поднасят на Света Богородица.

Пещерната църква има и странично помещение, заградено откъм пропастта с дървена стена. Било е параклис на св. Герасим Йордански, който водел отшелнически живот в Светите земи. Там превързал лапата на ранен лъв, който се привързал към него като домашно животно и го следвал до гроба му през 475 г., където умрял от мъка. Бил почитан от скалните монаси, защото им давал пример за аскетизъм.

Разходката до главната забележителност в Ивановския скален манастир отнема около два часа. През деня остава достатъчно време за посещение на още една забележителност наблизо - 

скалния манастир "Свети Димитър Бесарбовски",

който се намира край село Бесарбово в посока към Русе. Това е единственият действащ скален манастир в България от десетките, пръснати из цялата страна.

И той е основан през XII век по време на Второто българско царство, но най-ранните данни датират от османските данъчни регистри от 1431 г., гласи справка в Уикипедия. 20 години след като Ивановският манастир е престанал да действа, Бесарбовският е продължавал да поддържа жизненост. Той е отбелязан в турските регистри като „Бесараба“ – имот с 14 домакинства. Същевременно манастирът е отбелязан като „тимар на великия войвода“ – има се предвид Иванко Бесараб – тъст на цар Иван Александър. Според друго предание Басарбовският манастир е бил посветен на св. Теодор Тирон и св. Теодор Стратилат.

Ктитор на манастира

била царица Теодора Басараб – първа съпруга на цар Иван Александър и дъщеря на влашкия войвода Иванко Басараб (да не се бърка с втората съпруга, наречена също Теодора, която била ктиторка на Ивановската скална църква). На името на войводата е кръстено и село Басарбово. Най-известният обитател и вечен игумен е свети Димитър Басарбовски, прекарал голяма част от живота си в манастира. Паисий Хилендарски споменава тази света обител в своята „История славянобългарска“.

По времето на Руско-турската война (1768 – 1774) мощите на светеца са пренесени от ген. Иван П. Салтиков в Букурещ и поставени в митрополитската, а днес патриаршеска църква „Свети свети Константин и Елена“ на 13 юли 1774 г., където се намират и до днес. 

Справката е достатъчно мотивираща да се направи усилие за изкачване по изсечените в скалите стъпала, които на някои места са доста хлъзгави, защото ръбовете им са заоблени от множеството крака, минали по тях през столетията. Затова туристите трябва не само да стъпват внимателно, но и да се държат за железните парапети, поставени в по-ново време. Скалната църква е съвсем близо до монашеските ниши, в една от които е спял самият светец. Той е бил съвсем скромен, за да не остави за себе си никаква писмена следа по скалите. Бил е там насаме с Господа, но столетията не са заличили спомена за него.

Не такава скромност

може да се наблюдава в новата църква "Свето Преображение Господне" в подножието на скалния манастир, която е довършена през 2016 г. след 11 години строителство. От вътрешната страна над входа ѝ четем надпис, който гласи, че "се благоукраси и освети този съборен храм благодарение на щедрото дарителство на министър-председателя г-н Бойко Борисов и правителството на РБългария". Същата година Борисов написа за уточнение в личния си профил във Фейсбук: "След дългогодишен застой на строителството през юли месец одобрихме необходимите 150 000 лв. за довършване на новата манастирска църква." Кои  ние? Разбра се, че дарителството не е от личното чекмедже, а от бюджета, сиреч от нашите пари. Както се казва, "с чужда пита - майчин помен". Няма лошо държавата да подпомага храмовете, но аскетите по тези свети места са дали пример за по-смирено служене на Бога.