facebook
twitter

Наблюдател

Нерви и утехи

Завръщане за празника. Колко навреме...

2479
Снимка: Архив

Днешният петък е ден на българското слово. Всеки път посвещавам страничките си около този празник на хора и събития, останали в летописа на изстраданата и от това безсмъртна българска духовност, както и в моята човешка и писателска съдба. Имах някакви планове и този път, трябваше само да избера. Излизането на една от великите български книги на ХХ век измести всички други теми в моя компютър. Това издание е добър подарък за нашето общество, а също и скъпоценна частица от неговия исторически културен подвиг.

За първи път трите книги на Генчо Стоев излизат, както казват печатари и книжари, „в едно тяло”. „Цената на златото”, „Завръщане” и „Досиетата” – чудесно, майсторско издание на „Рива”, наистина е сякаш прицелено към тазгодишния празник. Първите две заглавия са печатани многократно – и заедно, и поотделно. „Досиетата” – само веднъж, 1990 г. Притежавам някои от тях, най-скъпо ми е изящното, необичайно луксозно томче на „Хр.Г. Данов” от 1983 г. („Цената на златото” и „Завръщане”). В автографа върху него Генчо ме нарича „загадъчен приятел”. Никога не проумях какво неразгадаемо е имало в мен за този проницателен, с ястребов поглед върху живота писател, ласкателно ли е това, или е насърчение да търся в душата си нещо, което аз не подозирам, а той е съзрял.

Винаги съм вярвал, че той е избраник на съдбата, че

 

съдбата сама го е тласнала към неговия шедьовър

 

Дори не мога да избера: съдба ли е било това или принуда. Да го изхвърлят от професията, от познатия живот, да го обрекат на остракизъм и уединение, та да се отдаде той на тази щастлива творческа задача и да извае онзи магически текст! Обстоятелствата са известни, а може би вече не. През 1943 г. Генчо Стоев е осъден за диверсия срещу германско военно имущество, предназначено за Източния фронт. Прекарва в затвора мъчително време, изтърпява изтезания и смъртни опасности. След 1944 се препитава с журналистика. Героиня на негов очерк решава, че е засегната, оплаква се в различни инстанции и дори лично до Вълко Червенков. Управникът, изглежда, е обичал да се намесва в живота на писателите. Така се е разпоредил за Димитър Димов и романа „Тютюн” – за щастие, благоприятно. Но ударът, стоварен върху Генчо Стоев, е незаслужено жесток. Безработица, изолация, бедност. За едно десетилетие и зад една заключена врата той създава „Цената на златото”!

Веднъж в Солун го попитах: не е ли онова височайше преследване щастливият фактор в неговото творчество? Първо – изхвърля го от журналистиката, която е погълнала и раздробила не една писателска дарба. И второ: не му предлага нито поприще, нито препитание, та му остава единственият изход – писателският труд. Тогава той се позасмя. „Знаеш ли – рече – в литературата май няма всяко зло за добро.” Нещо бях познал, друго – не. И сега не вярвам, че ако бе продължил успешния си път по вестниците, щеше да напише тази невероятна книга. Успехът й бе оглушителен. Едно от нещата, които с годините установих: поклонниците й бяха особено качествени хора, идваха при автора отвсякъде да се запознаят и да поговорят. Самият аз съм му представил шепа мои познати и бащи на познати.

Това за мен и сега е върхът на литературния успех извън конюнктурата

„Досиетата” по много специален начин закръгля историята, подхваната в „Цената на златото”. Дава и доста убедително обяснение защо и по каква причина е започната първата книга. Героят в „Досиетата” е съвременната издънка на Хадживраневите – антифашист, борец, победител и жертва на своята победа. Историята е автобиографична, авторът и героят се препокриват и така авторът се явява потомък на своите герои от „Цената”. Ние без колебание, но и с известно страхопочитание установяваме, че в постъпки и ценности писателят е бил верен наследник на своите предходници от книгата – още преди да ги е създал.

„Досиетата” е и изповедта на писателя за цената на „Цената”. Всъщност той само намеква на читателя с какво е заплатена неговата безсмъртна книга. Не отива докрай – вероятно за да не ни изплаши какво понякога струва истинското честно изкуство.

А в Солун (декември 2000 г.) бяхме, за да получи Генчо наградата „Хемус” за балканска литература. Разбира се – пак заради „Цената”. Препълнена зала – дошли бяха стотици мъже и жени от огърлицата български градчета по ръба на северните планини – Лерин, Воден, Костур. Също и солунските първенци, дипломати, министърът на културата от Атина. Стараех се да говоря бавно хубавите думи за писателя. Подбирал ги бях с особена грижа. Подир всеки абзац залата пляскаше на два такта. Българите – след като го завършех, гърците – след като чуеха превода. Когато разказах за участието му в антифашистката съпротива, за конспирацията срещу отиващите на фронта германци, за изтезанията и присъдите, залата стана на крака и го аплодира продължително. Хр. Каропулос, първият издател на „Цената” в Гърция, стана от мястото си, прегърнаха се двамата. Не бях очаквал Генчо да бъде така обласкан на брега на Бялото море, нямаше видима причина – новото гръцко издание току-що се бе появило, вероятно малцина в залата бяха чели книгата. По-късно Генчо сподели, че и той няма отговор. Но се виждаше, беше – необяснимо – щастлив.

Прощавахме се със Солун в старите митнически складове. Наскоро ги бяха превърнали в модерни, много популярни таверни, заведоха ни с някакви връзки. Кротко потушавахме вълненията от предишната вечер, шегувахме се, че сме се озовали в самата Солунска митница, копнеж на поколения хитреци. Пълна, измамно мрачна певица, озвучаваше обяда. Седеше в инвалидна количка, гласът й бе дълбок и прочувствен. Излъчваше тъга, наистина, пък песните й бяха като от някой сън. Преводачката се извини и си отиде, разговорите ни утихнаха. Предадохме се на певицата, после и двамата видяхме как тя остави тежкия микрофон и почна да разтрива ръката си под лакътя. Болката стигна чак до лицето й. Генчо ме погледна и рече: ”Изкуството неизбежно се изстрадва. Дори в кръчмата.” Видя ми се не на място и дори някак недодялано. Не защото бе казано в таверната, а защото бе казано от Генчо. Той, който бе тъй високо заплатил „Цената на златото”, великодушно зачиташе всяко друго страдание. Ако можех, бих му забранил това. Но не можех и само го запомних.

Генчо почина в един и същи ден с майка ми. Съвестно ми е, че поради това някак не съумях да го пожаля както трябва. Може би затова в дни като този си въобразявам, че той се свързва с нас от вечността.

Още в детството си вярвах, че образите от читанките, певците на Възраждането и на освободителните борби се явяват сред нас на този празник. Не съм загубил тази вяра, само малко съм я приземил: със сигурност знам как се връщат великите майстори на перото – завръщат се със своите книги.

Излизането на тази трилогия днес разглеждам и като жест към вярната му още публика, към новите му читатели, които ще я разгърнат и ще вдъхнат от неговото слово. А също и като знак, че „Цената на златото” неизбежно ще се вдига.

10

Влез или се регистрирай за да коментираш

Още

Таван

12.03.2019

Бойко Ламбовски

2487 3
В БСП бурята затихна, но изобщо не е отминала

18.06.2019

Таня Петкова

1012 16
"Модернизъм" от ново ниво: Изкуството на фалшификата

Коментари

Sine_metu

Всеки път посвещавам страничките си около този празник на хора и събития, останали в летописа на изстраданата и от това безсмъртна българска духовност, както и в моята човешка и писателска съдба.

Уважения, но все по- трудно възприемам изречения от прилагателни

wreckage
снимка на wreckage

👍

Sine_metu

24 май е чудо. На просветата. На възкръсващия чрез просветата народ

редник

Чудесно написано, точно за празника!

 

Честит 24 май!

 

Дано се възродим и към светли бъднини да вървим!...

Миряна Б.

 

 

 

Честит празник на всички. Нека се постараем да превърнем форума в лоно на просвета и култура, да изхвърлим омразата от него. За целта трябва всеки от нас да се възроди по своему.

Sine_metu

Ех, Миряна... Хубаво е пожеланието ти, споделям го. Но кажи защо в най- българския празник я няма думата? Единствената. От деца я пеем, а виж за какво се говори. Писменост, култура, образование, слово

бонго-бонго

Честит празник, г-н Донков!

ssto

Честит празник, колеги!

Честит празник, г-н Донков! Благодаря, че ни търпите.

 

"Духът е, който дава живот; плътта нищо не ползува; думите, които съм ви говорил, дух са и живот са." Йоан 6:63

 

Народ, чийто най-светъл празник е този на Духа, а столицата му се нарича София, ще има Светли Бъднини.

Sine_metu

Ще има... ако преди това не ни унищожи лъжата.

Медиите създадоха такава паралелна „реалност“, че и Гьобелс се чуди.

 

Дребен пример от вчера. Холандските социалдемократи получават 5 от 26 евродепутати. ЕНП - 4. Или 3.

А всички медии тръбят победа

 

Бих ти честитил празника, но предпочитам да те поздравя с някой твой по избор.

Да говорим за дух и просвета в днешна България, значи да лъжем

JKMM
снимка на JKMM

👍

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК!

Още в детството си вярвах, че образите от читанките, певците на Възраждането и на освободителните борби се явяват сред нас на този празник. Не съм загубил тази вяра, само малко съм я приземил: със сигурност знам как се връщат великите майстори на перото – завръщат се със своите книги.

👍👍👍

Прочетох "Цената на златото" по някое време в средното училище. Бях щастлив, че съм попаднал на тази книга, но в мен се породиха два въпроса. Първият беше защо тя не присъства в училищната програма. Отговорих си, че явно българската литература е много богата и няма как да се изучават всичките й значими автори и творби. Вторият беше по-тревожен: колко ли произведения като "Цената на златото" - наши и чужди - ще пропусна през живота си?

 

Влез или се регистрирай за да коментираш

×