--визитка--

Професор Светозар Бенчев е роден през 1962 г. Работи в областта на живописта, рисунката, керамиката и графиката. Декан е на Факултета за изящни изкуства в Националната художествена академия. Последната му изложба "Като фрагменти стара лента" е в столичната галерия „Нюанс“ и днес е последният ден, в който може да се види.

--

- Проф. Бенчев, последната ви изложба е сякаш в разрез с тенденциите в съвременното изкуство, които по-скоро окрупняват формите. Вие насочвате вниманието към детайла. Защо?

- Концепцията ми хрумна преди няколко години в Париж, когато бях в Сите дез Ар. Обиколих много музеи и установих, че всъщност най-интересно ми е да се взирам в детайлите и в онези произведения, които не са докрай запазени, а от тях са останали фрагменти – фрагменти от фрески, от скулптури, парчета, които обаче носят усещането за цялото. Тогава си зададох въпроса дали пък именно детайлът не съдържа енергията на цялата творба. Започнах да довършвам произведенията във въображението си, а сега искам зрителят да довърши в своето въображение моите творби. Някога Микеланджело е казал, че скулптурата е това, което остава от една статуя, ако я търкулнеш от един хълм; т.е. всичко, което се е отчупило, не е било нужно.

- Защо държите също така на сюжетността, избягвана от модерното изкуство?

- Наистина държа. Това са отделни моменти, които също съдържат енергията на цялото, на всеки къс време. Целият живот на човек минава през очите му като поредица именно от епизоди, които заедно правят цялата картина – абсолютно субективна, абсолютно различна, но емоционално свързана с най-важните неща за него.

- Така мислят и поетите.

- Това е, защото всички изкуства са подчинени на общи принципи – идея, ритъм, пауза, послание, т.е. на композиционни правила. И когато ти владееш техниката в едно изкуство, можеш да оцениш техниката и в другото. Да вземем киното. Когато зрителят гледа един филм, след дадена напрегната сцена обикновено следва по-спокойна такава, за да бъде подготвен той за следващия драматичен кадър. На този принцип се изграждат и музикалните творби, и литературните произведения, и танцовите спектакли, и картините. В живописната творба след много наситено като образи и колорит поле обикновено има някаква празна част, която позволява на погледа ти да отдъхне и да възприемеш в цялата й сила динамиката на изображението.

- Според вас абстрактното изкуство изчерпа ли се?

- Не бих казал. Дотолкова, доколкото то успява да предаде емоция. Успееш ли да предадеш тази емоция на зрителя, така както го прави музиката, която също е абстрактно изкуство, значи си успял. Аз самият съм толкова конкретен в последния си проект, защото той кореспондира с ежедневието на човека, погълнат от екрана. На този екран аз прожектирам различни ситуации, тъй като виждате как от телефона, през телевизора, през компютъра, през рекламата около нас, през киното – навсякъде екранът доминира и пред очите ни е онова, което той показва.

- Не е ли платното също своеобразен екран?

- Така е, но на него художникът директно рисува, а онова, което минава на екрана, зрителят възприема с допълнителна стойност, защото то е веднъж проверено, някъде е пуснато, втори път се излъчва, тиражира се и придобива достоверност в съзнанието на потребителя като нещо важно, нещо, което трябва да запомниш. Затова последните ми картини са с формат 16/9 като пропорция и са извити като екран на телевизор.

-- Няма ли опасност изобразителното изкуство да се превърне в медия?

- Много голяма част от него вече е медия. Живописта започна да работи с видео, голяма част от изложбите са прожекции на нечии представи, мисли и т.н. Така че това, което говорихме за сливането на изкуствата, е в пълна сила. А до каква степен това е успешно, аз не мога да кажа. Мен лично все още ме вълнува повече картината – там, където усещам ръката на автора, там, където усещам неговата емоция, умението, душата, а тези моменти се запечатват само при докосването до платното. Разбира се, има концептуални проекти, които са много добре измислени, и не можем да ги отречем като стойност и професионално изпълнение. Те заслужено имат претенции за изкуство, но да кажем, че това просто не е моето изкуство. Новите технологии обаче създадоха огромен избор в областта на изобразителното изкуство, което обърква зрителя. На него едва ли не му е нужна специална професионална подготовка, за да може да се ориентира и да избере онова, което е „негово“.

- Вие възпитавате поколение нови художници. Към какво ги насочвате като изначална позиция?

- Към това да бъдат преди всичко честни и откровени към себе си. Опитвам се да ги науча максимално на професионализъм. Художествената академия не просто дава инструментите за работа на един творец, тя е най-вече среда и начин на мислене: срещи, разговори и контакти с много различни творци, от всеки от които студентите могат да вземат по нещо. Не е без значение дали рисуваш в самота и механично прехвърляш онова, което виждаш, на платното, или ти се задава провокативна идея, поставя ти се специална задача, която изисква от теб да направиш проучване, да синтезираш и да създадеш след това своята творба. На хора с въображение като моите студенти е добре да подскажеш някаква посока, но да ги оставиш те сами да довършат. В момента има океан от информация, леснодостъпна през интернет, но ти като преподавател трябва да насочиш фокуса към същественото.

- До 90-те години да „влезеш“ в Художествената академия беше почти мисия невъзможна. Младежите години наред посещаваха частни уроци и пак се проваляха на приемните изпити заради ограничените бройки за прием. Сега как е?

- Сега не е толкова трудно. Но не съм сигурен, че е за добро. Давам следния пример. Погледнете какво се случва в глобален мащаб в страната. Преди имаше едно-единствено висше училище за изобразителни изкуства. Сега има такива специалности във Велико Търново, в Пловдив, в Нов български университет, в Благоевград, във Варна, в Техническия университет в Русе има дизайн, сега академията откри филиал в Бургас... и вероятно нещо пропускам, но погледнете за какво разпиляване става въпрос. Навсякъде в университетите има колеги, които подготвят бъдещи художници. Не оспорвам качествата на никой от тях, но едно е младите хора да бъдат събрани на едно място, където да получат най-високо образование, друго е да се пръснат из цялата страна и на тях да се гледа като на бройки, защото финансирането на университетите е така уредено, че то се дава на брой студенти. Това може да е добре за големите университети, но за училищата по изкуствата като Художествената академия, Музикалната академия и НАТФИЗ това не е точната практика. При нас критерият трябва да бъде качеството. Но... винаги художникът е сам, той е индивидуалист, той се стреми да бъде различен, да бъде себе си. Това му носи рискове, които той е готов да поеме.