Медия без
политическа реклама

Нерви и утехи

Субект. И нищо лично?

Снимка: Архив

Учудващо запазен, господинът дава воля на красноречието си. Не позволява на водещата да го прекъсва, непрекъснато усилва темпото. Може да се каже: владее положението в студиото. Надписът под него пояснява: представител на неправителствена организация. Това е за мен информация многозначителна и сигурна. Щом този мъж е някъде из въпросните НПО-та, значи всички приказки за мощно финансиране от чужбина ще са чиста правда. Знам го аз този мъж, този... субект. Не съм го забравил.

Запозна ни набиращият тогава скорост литературен деятел Николай Петев... Това е, рече, много важна утрешна клечка в комсомола. „Клечката” бе млад, сияещ, нетърпелив да почерпи. Прогнозата не се сбъдна напълно, юнакът не я оправда, но поне се мотаеше около „клечките”. Контактите ни се въртяха около творчеството на една напориста мрачна поетеса. „Другарят К. моли да прегледаш стихотворенията още един път. Сигурен е, че стават за печат.” Това бяха посланията, а К. беше секретар на комсомолския ЦК. Но стихотворенията не ставаха и „клечките” – и малките, и големите, се отказаха. Скоро след това момъкът израсна (или пък го разкараха) – отиде в някакво стопанско обединение и всеки път го срещах все по-напълнял и разцъфтял. Обясних си го едва когато Петев ми разказа нещо повече.

На новата си работа нашият познат ръководел връзките с чужбина. Пътувал нито много, нито малко, но все за СССР. Всички се удивлявали: началник, пък на Запад праща подчинените си. А самият той – единствено по изключение. Наблюдавали го, защото подозирали нещо „нездраво”. По-простодушните решили, че сигурно е завъртял рускиня и се стреми към Москва по зова на сърцето. Истинската причина обаче вероятно е можело да се разкрие само със специални разузнавателни средства. Петев бе я изкопчил от самия него (както обикновено става) по време на почерпка.

Нашият човек въртял бизнес с... маратонки*. Бизнес скромен, строго личен и доходен

Това, което ще ви предам накратко, надхвърля придобитата ми с годините търпимост. Късмет е, че съм го бил забравил досега. Непоносимо бе, че си спомних, като съзрях този субект по телевизията.

По време на войната в Афганистан¸оная, съветската, каменните му сипеи, урви и пропасти изненадали армейските части. Подкованите ботуши и чепици изтръгвали от камънака предателски звук. Войниците се движели като върху опънат барабан. Афганистанците стреляли безпогрешно и по шума, да не говорим, че изненадата била направо немислима. Освен това било невъзможно и просто да се тича по време на бой, когато трябва – и да си плюеш на петите. Държавата била обула своите солдати направо за отвъдното. Момчетата пишели сърцераздирателни послания до дома: да им пратят „кроссовки”, защото на война кроссовките спасяват живота. По белия свят хората обували маратонки и бягали за здраве. В чукарите на Афганистан войничета се надявали с маратонки да избягат от смъртта.

В СССР маратонки нямало никакви. Майките подивявали от страх, за чифт български „Рибок” давали всичко: пари, бижута, ласки. С един куфар стока нашият се връщал със сума колкото за „Лада”. Афганистан бил за майките като пистолет, допрян до челото. Само че го държал този пистолет един захилен, жалък тукашен мерзавец, който не се гнусял да се възползва от тяхната паника и безпомощност.

 

Беше го разправил на Петев с повече подробности, отколкото се полага

 

(Ergo: и в уискито е истината!) Самият Петев пък се дообясни така: „Давам ти тая информация, защото знам, че няма да я затриеш. Един ден все ще я излъчиш някъде – да знае този самодоволен народ, че из него ходят ей такива зверове и мародери, а той ги търпи и храни и съвестта му не знае.” (Спомням си тези думи на тогавашния Петев и се убеждавам, че преди да станем това, което сме днес, всички сме били по-свестни и по-достойни.) Но аз очевидно не оправдах надеждите, забравих този ужас за десетилетия, никъде не го „излъчих”, дори сега го разказвам тук накъсано и набързо с оправданието, че няма вече такъв „самодоволен” народ** и че зверове и мародери го кръстосват, без да се крият и преструват, а изпъчени и горди. И най-странното: понякога се появяват наистина с маратонки, мамка му и прасе...

 

______________________

*Тези дни предпочитано издание за електронна журналистика помести остроумно есе за културата на маратонките в България по време на соца. За вълненията, за начините на сдобиване, за манията по новите марки. За изстрадването и осмислянето на самото притежание. Текстът не се отнася до мен: купувал съм си няколко пъти в чужбина, но всеки път синовете ми ги отмъкваха и така не успях да се приобщя към тази култура. Само дето сега си спомних някои причини, поради които не понасях този вид обувки.

Първо: не можах да преглътна сиротния вид на възрастните хора в началото на прехода. Той почти задължително се подчертаваше от белите маратонки, оставени им от синове и внуци да ги доизносят. Старци и старици – сигурно с тях са ги и погребвали, бедните...

И второ: новите тогава български политици, вманиачени по бели маратонки. След като със зор свалиха белите чорапи, те упорито се явяваха по маратонки в парламента, по партийни събрания и конгреси. Някои от тях, вече в залеза, се кипрят с тях по старому. Може би им напомнят издоените в собствените им джобове държавни бордове, безплатният черен хайвер и куфарчетата с пари, криминално отмъкнати от митниците и изсипани в черните партийни каси. Те си ги разказват тези приключения, преглъщат сладостно, а аз поглеждам под масата: дали случайно не са с бели маратонки. Оказва се: да...

Също и заради песента за белите маратонки на старозагорската гара, която бях намразил, защото ергенчетата на съседа я въртяха денонощно и ми пречеха на живота.

Но за афганистанската връзка и за негодника, който бе изнудвал и изцеждал копейките на войнишките майки, не си спомних, забравил го бях. А е трябвало точно него да помня...

**Онзи народ, ако тая мерзост се беше разчула, щеше да го презре и да го отхвърли, за едно „здрасти” щеше да жадува. Днес ние ха-ха без малко да кажем: бизнес, нищо лично...