Медия без
политическа реклама

Родителят заслужава доверие да извинява отсъствия на детето си

Ефективното учене е по-важно от формалното физическо присъствие в час

Учителите отдавна не правят компромис за отсъстващите деца и понякога изискват дори домашните да се наваксат.
Илиана Димитрова
Учителите отдавна не правят компромис за отсъстващите деца и понякога изискват дори домашните да се наваксат.

Една от новините, които развълнуваха родителите и училищните власти в страната през последните седмици, беше въвеждането на електронни медицински бележки за отсъствията на учениците. Възникнаха някои практически въпроси, на повечето беше отговорено и с това като че ли направихме голяма крачка в положителна посока – хем дигитализирахме още една хартиена бележка, хем отстранихме още една възможност учениците да бягат от часовете безнаказано.

Два въпроса обаче останаха без отговор.

Първият: защо изобщо е нужна бележка от лекар за всяко неразположение, било то заразно и/или достатъчно неприятно, за да не позволява нормално участие в учебния процес, но неналагащо специфично лечение? Вместо да си почива, за да оздравее по-лесно, или да навакса с уроците, щом се почувства по-добре, се налага детето да стигне до медицински кабинет, да чака там, може би и да прихване още някой вирус за разнообразие. Междувременно се пилее ценно време за лекарите, които в повечето случаи имат изключително натоварен график. Родителите пък губят по половин, ако не и цял работен ден – не в името на здравето на детето си, а заради заветната бележка.

Вторият въпрос е още по-принципен: защо продължаваме разговора за образованието и реформите в посока задължителност, затягане на правилата, санкции? Имаме ли каквито и да било данни, реално показващи, че тези мерки водят до по-добри резултати? И кое всъщност е по-важно:

 

физическото присъствие или ефективното учене?

 

Защото, ако е второто, въпросът за „извиняването“ на отсъствията отива на много заден план.

Нека в случая оставим настрана всички недъзи на системата, които осуетяват ефективното учене. Говорим само и единствено за присъствия и отсъствия. Възможно ли е дете, което не се чувства добре, със силна хрема или главоболие, или стомашно-чревно разстройство, или, ако щете, просто е уморено, да участва смислено в учебния процес в класната стая? И трябва ли да кашля, да подсмърча или да повръща в тоалетните, където често няма дори сапун? Или ще бъде много по-целесъобразно да се наспи, а после да си прочете уроците на спокойствие у дома? Така или иначе от него се изисква, независимо дали има медицинска бележка за отсъствията или не, когато се върне в училище, да влезе веднага в крак със съучениците си. Отдавна вече не се правят никакви компромиси в това отношение, а някои преподаватели – противно на всички формални норми и неформален здрав разум – изискват дори домашните, които са били давани на класа в това време. В такъв случай какво значение има дали детето е останало вкъщи само с одобрението на родител или и с благословията на лекар?

Докато в някои страни вече дават болнични за месечни неразположения на възрастни жени, у нас излиза, че е

 

нужна сериозна медицинска диагноза,

 

за да може едно дете да си остане вкъщи, когато не се чувства добре. Да не говорим за други елементарни случаи – ето, дъщеря ми например си навехна крака в междучасието. В училище няма условия нито да сложи студен компрес, нито да държи крака на високо, камо ли да участва в час по ФВС. Естествено, аз я взимам в първия възможен момент и, разбира се, учителите са длъжни да внесат отсъствия, защото не могат да носят отговорност за детето, когато вече е напуснало училището. Но за да не останат „неизвинени“ отсъствията, вместо да оставя детето вкъщи и то да си учи на дивана, трябва да отделя доста часове и/или средства за ненужни прегледи.

Ще отида и по-далеч: с какво точно семейната екскурзия с образователна цел например вреди на ученето на детето? За никого не е тайна, че пътуването по забележителности е по-евтино, по-приятно и несравнимо по-ползотворно, когато наоколо няма тълпи от туристи. Все повече родители имат гъвкава работна заетост и биха могли да си го позволят. Но не могат, защото законът им забранява. Годишно имаме право само на 3 дни отсъствия по домашни причини плюс евентуално още 7 с предварително разрешение от директора. Защо режимът е разрешителен, а не уведомителен? Отново – разполагат ли образователните власти с данни, които показват, че отсъствията с одобрението на родител влияят негативно върху резултатите?

Според статистиките половината от учениците в прогимназиален етап посещават частни уроци или школи, а в 7 клас броят им скача до над 70%. Частните занимални за по-малките се пръскат по шевовете. Наистина ли смятаме родителите за

 

безотговорна, неспособна на лична преценка маса,

 

готова да оправдава до безкрай децата си, които се шляят по улицата?

Наистина ли смятаме самите деца за толкова безотговорни и неспособни на лична преценка? Спомнете си какви кански усилия полагат много от тях например в 7 клас, за да се озоват в желаното училище. Нужно ли е да ги преследваме, за да присъстват там, или бездруго ще го правят, стига да са в състояние?

А ако някое дете симулира – или от напрежението действително изпитва – симптоми, за да се измъкне от поредното изпитване или тест, не трябва ли да се замислим какво всъщност постигаме с този стрес, вместо да го заставяме с всякакви средства да го изтърпи?

Какво ще се случи, ако просто „извиняваме“ отсъствията с обаждане от родител? Бездруго наредбите предвиждат, че при 25% отсъствия, независимо от причините, при липса на достатъчно текущи оценки учениците полагат изпит. Това правило впрочем е израз именно на разбирането, че не е толкова важна причината за отсъствията, колкото образователният резултат. Защо не оставим само него?

Този принцип автоматично би обезсмислил и дежурното възражение, свързано със семействата, за които училището не представлява ценност. Първо, очевидно трябва да направим така, че да представлява. И второ – наистина, къде са данните, показващи, че строгите правила за извиняване на отсъствията водят до статистически

 

значимо повишаване на образователните резултати?

 

Като казах образователни резултати – струва ми се, виждаме ги ясно. Не просто сме на опашката в Европа, но и година след година системата ни сама си пише „слаб“ на собствените си изпити. На НВО след 7 клас дори в София, където учениците, непосещаващи допълнителни школи и уроци, са изключение, средният резултат е 55 от 100 точки по български език и литература и 46 по математика. В 26 от всички 28 области в страната успехът по математика е под 40 точки, а в 15 – под 30. В 16 области учениците не могат да прескочат 50% по български език и литература. Положението при след 10 и 12 клас не е по-цветущо. Не знам за вас, но аз не мисля, че училището може да изтъкне тези резултати като основателна причина децата да присъстват на всяка цена и да не могат да пропуснат някой и друг ден, без да са тежко болни.

Не на последно място: какво послание отправяме към учениците, като наблягаме толкова на отсъствията? Че е важно дали присъстваш физически някъде, а не какво вършиш? И забелязваме ли как се транслира това дълбоко вкоренено отношение във всички области от живота?

И каква реакция предизвиква тази задължителност? Всеки психолог ще ви каже, че най-сигурният  начин детето да намрази зеленчуците, е да го принуждавате да ги яде насила. „Длъжен си да ходиш на училище“ автоматично се превежда като „Не искам, но трябва“. Това ли е целта ни? Или да се възползваме от вътрешното желание на повечето деца да учат и да бъдат със съучениците си? И от мотивацията и вярата на  родителите им в училището?

И какво говори за нас фактът, че не можем да създадем училище, от което децата да не търсят повод да избягат?

Чета въпросите на учители, лекари и родители, свързани с електронните бележки, чета и отговорите на властите. Чета и за един куп проблеми, с които се сблъскват учениците и техните семейства още първите седмици в училище и които ясно им показват, че за тази система личността и развитието на детето им няма абсолютно никакво значение. И си мисля: дали пък ако най-после пренасочим усилията, които влагаме в дебнене на децата, към дейности, с които да направим престоя им в училище по-смислен и полезен, няма да издрапаме от пропастта?

---

*Ирина Манушева е философ, преводач и майка на три деца. Вярва, че всеки от нас е отговорен за света, който завещаваме на децата си, и за децата, които завещаваме на света.

Ключови думи:

училище, отсъствия

Още по темата