Бившият испански външен министър и бивш евродепутат Жозеп Борел е на път да стане третият поред върховен представител на ЕС за външната политика и сигурността, откакто постът беше значително подсилен с влизането в сила на Лисабонския договор през 2009 година. Той ще бъде първият мъж на този пост след британката Катрин Аштън и италианката Федерика Могерини, което може да се окаже доста символично във вътрешен и външен план. От една страна, за първи път е постигнат почти пълен полов баланс по високите европейски върхове, като позицията на върховния представител доскоро беше една от много малкото, заемани от жени. В днешно време обаче, когато светът все повече се доминира от напомпани с нарцисизъм и средновековни възгледи мъжлета, фактът, че дипломат номер едно на ЕС ще бъде мъж, може да се окаже от полза във външнополитически план. Всъщност освен че е първият мъж, който ще седне в креслото на върховния представител, Жозеп Борел е и първият, който има значителен дипломатически опит. И двете му предшественички бяха абсолютни първолаци по отношение на външната политика.

Тричасовото му изслушване във външната комисия на ЕП разкри няколко неща

Той е привърженик на политиката на силата, на интерговернментализма, но в същото време е привърженик и на Европа без граници, като включително предложи и падане на границите на Западните Балкани. Позицията му спрямо Русия е противоречива, а освен това влиза в европейската дипломация с тежко бреме - бидейки испанец, това хвърля сянка върху диалога Белград - Прищина. Борел не е привърженик на мита, че Европа е застрашена от нашествие на мигранти, и по всички теми се показа като трезв реалист. Всъщност, за да бъдем максимално коректни към половото равенство, по отношение на избора на политиката на силата Жозеп Борел ще следва стъпките на предшественичката си Федерика Могерини, която първа заговори за комбиниране на европейската мека сила с политика на силата. Макар че двамата значително се различават във възгледите си по много теми, друго общо помежду им е, че гледат на Африка като на основен външнополитически приоритет.

Какво може да постигне Жозеп Борел в един предимно мъжки свят?

Външната политика на ЕС е доста разпокъсана и въпреки опитите на Лисабонския договор да я издигне малко повече на общностно ниво тя си остава национален приоритет. Факт, който Жозеп Борел не само признава, но и изглеждаше, че дълбоко подкрепя. От десетилетия се води дебат в ЕС външната политика да стане по-общностна чрез използването на най-силния интеграционен инструмент - гласуването с квалифицирано мнозинство. Това е инструментът, който тласкаше ЕС към все по-дълбока интеграция от самото му създаване досега, но външната политика все успяваше да се предпази от тези опити и да остане бастион на националната държава. През последните години дебатът се засили особено много заради никнещите като гъби след дъжд конфликти в най-близкото съседство на съюза и особено откакто в Белия дом влезе Тръмп. Борел обаче беше категоричен, че е твърде рано за това. Може на пръв поглед да изглежда по-лесно, ако имаше възможност за използване на гласуване с квалифицирано мнозинство, но това няма да реши проблемите пред ЕС. Освен това, каза той, не може на страните членки да се налагат решения. Няма как ЕС да има обща външна политика, когато страните членки имат различна история и най-вече различен възглед за света. Докато това е така, не може да има общностна външна политика. Най-разумно е, каза той, гласуването с квалифицирано мнозинство да се използва единствено по отношение на санкциите срещу Русия, за нарушени човешки права и за миротворческите мисии на ЕС.

Изслушването на испанеца показа, че

той много добре разбира проблемите, пред които е изправен ЕС

но беше доста скромен по отношение на идеи и визия за бъдещето. Борел посочи три основни проблема: идентичност, позициониране и метод. Според него ние все още се колебаем дали сме глобален играч, или не сме, което води до това, че не използваме всички инструменти, с които разполагаме, а той твърди, че имаме дори и за прилагане на политика на силата. Проблемът с позиционирането е, че избягваме да обсъждаме обща позиция по отношение на големите глобални сили - САЩ, Русия и Китай, но се справяме много по-добре със средно големи сили и отделни региони. По отношение на метода институционалната система на външната политика е доста лека по отношение на политики и доста тежка като процес. Това води до ренационализация на външната политика. Факт е, че Лисабонският договор в опитите си да направи крачка към повече интеграция във външната политика създаде голяма каша. Външната политика е разпокъсана между двата устройствени договора, поставена е пред твърде голяма условност и ролята на Европейския парламент зависи изцяло от добрата воля на изпълнителната власт. Има голяма диспропорция и дори противоречие между комисията и страните членки, което се вижда особено ясно по отношение на политиката на разширяване, която през последните години пострада тежко от размитата отговорност и липсата на гравитационен център, който да я провежда. Това дава възможност на по-големите и външнополитически активни страни членки да водят своя политика, което значително отслабва съюза в глобален план.

Жозеп Борел вижда решение на този проблем чрез връщане на чертожната дъска. Според него на ЕС му липсват геополитическо и дълбоко стратегическо мислене, което е частично вярно. В областите, в които съюзът е единен, както в случая с подкрепата за ядрената сделка с Иран, стратегическият анализ работи добре. По време на своя мандат Федерика Могерини разработи няколко стратегии, които показаха капацитет за стратегическия анализ, за който говори Борел. Добър пример е стратегията спрямо Китай, подкопана от страните членки, които се включиха в китайската инициатива „Един пояс, един път“. Могерини обнови и външнополитическата стратегия на ЕС, но различията във възгледите на страните членки пречат за нейното реализиране.

Демократичен буфер между ЕС и Русия

В отговорите си по отношение на Русия Борел беше доста противоречив и мек. От една страна, заяви, че ЕС има инструментите за политика на силата, но по отношение на Русия се оказа, че такива инструменти няма. Той е привърженик на идеологията на тоягата на американския президент Теодор Рузвелт. Според тази външнополитическа идеология успех се постига, когато говориш меко, докато държиш в ръце голяма тояга. ЕС обаче няма дебела тояга и затова не може да си позволи да говори „мъжката“ на Русия. Според него съюзът трябва да отвори вратата към Русия за селективно ангажиране, чиято цел е да започне диалог. Какъв диалог, в кои области, на каква цена, не стана ясно от изслушването. Друго противоречие е, че Борел очевидно се чувстваше дискомфортно да говори за Русия като заплаха или за руска експанзия. Предпочете да използва думата „предизвикателство“. Не само това, но Борел не беше особено склонен да приеме, че руското правителство стои зад дезинформационните кампании, насочени срещу ЕС. Това, че сървърите се намират на територията на Русия, каза той, не означава, че зад тези кампании стои Кремъл. Нещо повече, той се позова на уверенията на руския външен министър Сергей Лавров, че два от най-големите източници на дезинформация - „Спутник“ и РТ, са частни компании. Това твърдение е несериозно на фона на натрупаното количество данни и вече многобройните журналистически разследвания, показващи точно обратното.

За да се отговори на руското „предизвикателство“, най-доброто решение според бившия испански външен министър е да се създаде демократичен буфер между нас и Русия. Трябва да се инвестира още повече в демократизирането на Украйна и останалите бивши съветски републики в общото ни съседство, което - подчерта той, но определено не много убедително - не е насочено срещу Русия конкретно. Целта на създаването на този демократичен пръстен е да се запази балансът. Всъщност възгледът за демократичния буфер разкрива стратегическо мислене от XX век.

Тази мека позиция спрямо Русия е още нещо, с което Борел ще продължи линията на Федерика Могерини. Разликата е обаче, че при предишното раздаване на европейските постове беше направен баланс във външнополитическите отговорности. Отношенията с Русия и изобщо с Изтока бяха оставени в ръцете на председателя на Европейския съвет Доналд Туск. Той получи тази отговорност по две причини. Първата е, че като бивш премиер на Полша той имаше големи заслуги за сближаването с Германия и за пълната европейска интеграция на Полша. Другата е, че по този начин се целеше да се компенсира липсата на външнополитически опит на Федерика Могерини. Сега ситуацията е различна. От изслушването на Борел става ясно, че той има амбиции да бъде колкото се може по-самостоятелен във външната политика, което няма да бъде трудно, тъй като е видно от отговорите му, че той ще бъде мощен крепител на външнополитическото статукво. Това може да се стори на страните членки като добра идея, но по никакъв начин не се вписва като решение на иначе добре диагностицираните от Борел проблеми пред ЕС.