Живея със съзнанието, че съм сторил пакост, едно лекомислие, някакво урочасване на страната си, което никога не сполучих да поправя. Как може поетът да навреди, ще кажете сега. Ами с перото, как иначе? Да се твори предпазливо, с озъртане е унизително и безполезно, затова и не се оглеждах много-много. Написал съм стихотворението „Ода” неочаквано и за самия себе си. Едва по-късно, когато то някак от само себе си се актуализира, освободи своето истинско звучене, разбрах, че не е било съвсем по невнимание, а по-скоро по някакво предопределение, с което в поезията си обясняваме всичко неразгадаемо, невинните й тайнства.

Не помня точно кога съм я записал на хартия, в книга се е появила през 1982 година, в сборника „Неизбежен човек”. Единствената ода във всичките мои страници при изобилието от оди в тогавашната поезия, посред разцвета на одата в изкуството на зрелия социализъм – не само в литературата, а и изобщо. Според приятеля ми М.Б. да отпечатиш ода за бедността е толкова дръзко, колкото и ако поднесеш на обществото сатира срещу собственото му благоденствие. (Благоденствие тогава, както впрочем и днес, бе предпочитаният синоним на ситост.) Оказа се прав, стихотворението имаше труден път, появи се и живя в сянка.

Беше от онези творби, които хвърлят сянка върху себе си

Възхвала на бедността – какво иска този автор да внуши, за какво намеква и за какво агитира? И защо рови в миналото, защо дълбае в недрата на капитализма, какъв материал за поезията си търси там? А стихотворението бе светло, простодушно, макар и леко фаталистично. След преживения недоимък на детството и младостта, след протритите ръкави и сиромашката трапеза бях опитал да се поклоня на бедността за онова, което възпита и закали в нас, за високата имунна защита срещу гадориите на двуличния свят и срещу унинието, безволието и плахостта по житейския път. Има там такива куплети:

Изпепелихме махалите боси.

Разпръснахме на гладните страха.

Но, черен хляб на детството, дано си

запазен в съвестите до троха.

_ _ _

Дано пребъде онзи дар магичен

да светиш сред предателства и грях,

ако си бил от бедността обичан,

ако си бил секунда сиромах.

Оставили това изпитание зад гърба си, с другарите ми от детинство вярвахме, че тя е била голямото чистилище на стойностите, върховното изпитание на волята, великото поле на съвестта, нашата благословена начална скорост за всичките ни житейски победи. Ето пак:

И нека се разпада милостиво

под пластове печал и суета

на бедността прекрасното гориво

в реакторите тайни на честта.

Одата внушава необратимост. Бедността, която много ни е взела, но и достатъчно ни е дала, няма да се върне. Животът я е изстрадал вече и няма да повтори този опит. И само във финала има леко отстъпление, пробив във вярата: ами ако все пак...

А щом всесилни сенки ни подхванат,

мигът като ни сграбчи с тигров скок,

децата ни сами като останат –

пази ги, бедност, ако няма бог!

Страховете, че тя може да се върне, в поезията се признават по-лесно. В живота не е така, в живота всеки чука на дърво. За първи път се сепнах, когато началните агитатори на демокрацията изведнъж, без никой да ги пита, заобясняваха на обществото, че за да има щастие в България, непременно трябва да има и бедни. (Разбира се, в тези утрешни бедни те в никакъв случай не включваха и себе си. Когато изпаднаха от списъка на печелившите, воплите им бяха неутешими.)

Бедността на детството ми не приличаше на днешната. Затягахме коланите, носехме кръпки по лактите, но се прехранвахме прилично и нищо не стъпваше по самочувствието ни. Онова бе някаква опитомена бедност, която не теглеше към дъното. Училището ни бе същото като на заможните, изстраданата максима на онова общество: „Който се учи, той ще сполучи”, действаше безотказно. По странен начин недоимъкът, свързването на двата края не съсипваха честолюбието ни, наслаждавахме се и на чувството за превъзходство, когато имахме причина за това. Да, бяхме бедни, но залягахме и знаехме, че повече няма да бъдем. Нямахме съзнание за безизходица. Другарите ми – и те като мен, деца на чиновници, на магазинери, на тъкачки и готвачки – кой какъвто искаше да стане, станаха.

И още нещо: онази бедност не изяждаше ценностите

Хората не губеха съвестта си, щедростта си, справедливостта си. Немалко между тях се издигаха до признати авторитети в тогавашната човешка общност. Изрази като „горда бедност”, „достойна бедност” тогава не звучаха като „дървено желязо”, в тях имаше истина и тежест. Бедните слоеве притежаваха същата нравствена система, както и състоятелните, в известен смисъл и по-крайна, по-изчистена, по-строга. От години не съм чувал разпространеното някога заявление: „Ние за едната чест живеем”. Бедността не посягаше на честта. Даже мисля, че по странен начин я втвърдяваше в нас, в нашите семейства. Нейният кодекс помагаше на хората да устояват, да вървят напред.

Две-три по-задоволени, по-благополучни десетилетия, които последваха, позволиха на този кодекс да изветрее, да се разнесе в пространството. И когато бедността се завърна, народът я посрещна беззащитен, без самообладание и твърдост, нравствено подкопан и обезверен. Паниката от материалното пропадане, страхът от глад и немотия направиха с хиляди българи онова, което нито епидемия, нито напаст божия можеха да им сторят.

Синовете на светкавично обеднели семейства се вляха в подземния свят

Дъщерите им излязоха на тротоара. Цели маси народ убедено решиха, че гладът е законна причина да крадат. Други, по-кротки, нерешителни, а защо не и просто морални, зачакаха да умрат. Вместо да се съпротивляват на бедността, два милиона просто избягаха от нея. Един поет писа, че ако българите в чужбина се хванат на хоро, това хоро сигурно ще обвие земята по екватора.

Едва сега разбрах напълно думите: „Бедността не е порок, но затова пък какво е свинство!”. Те днес се приписват на различни руски писатели, все класици. (Понякога източникът се размива, но само когато нещо е добре казано.) Лошото е, че изречението вече покрива новата българска бедност – онова състояние на безнадеждност, когато човекът се буди с тежката грижа на оцеляването. Както някога пещерният ни прадед и той цял ден мисли как да се нахрани. Прекарва безкрайни минути пред щандове, сергии и витрини. Повечето от тези минути са посветени на съзерцание. Гледа лакомства и плодове и се опитва да си припомни вкуса им – ако ги е опитвал. Или да си го представи – ако не е. Накрая плаща едно кисело мляко и позорния си къшей. И още нещо, също тъй незначително, ако има още нещо: виждал съм го да брои шепа стотинки в трепереща шепа, да бърка и да започва отначало. И да се смалява под възмущението на опашката и на продавачката. Това е той: безработен, пенсионер, служител в издъхваща фирма или просто жертва на работодател садист. Не е приемник на бедния българин от миналия век. Пред него бедността е затворила много повече врати, унижението се стоварва много по-тежко, модерното време е заключено за него.

И не мога да се отърва от вината, че някак с онази отдавнашна и преждевременна, нахакана „Ода” съм предизвикал съдбата, неговата съдба. Сякаш тъй съм върнал бедността.

Поправка: това не е бедността

Трябва да се оправи статистиката. Линията на бедността е 348 лв. Но под нея не е бедността, а мизерията, умирачката. Кошмарният свят на нищетата, в който недостъпни стават лекарствата, отоплението, облеклото, пътуването, даже сиромашките празници, най-скромната културна среда. Милиони живеят значително под това число. Това е сутеренът на действителността. Щях да напиша „на живота”, но навреме се опомних: не е част от живота този сутерен. Нещо различно е той, нещо незаслужено и жестоко. Дори смъртта не е по кесията на тези хора.

348...

Едва над тази линия започва бедността. И плавно расте към нас. Никой не казва докъде стига тя...

------------------

*Напомня номер на автобусна линия, но в градската мрежа такава линия няма. Това е линията на бедността. Не продават билети за нея. И все пак, вземеш ли веднъж тази линия, понякога цял живот не можеш да слезеш.