Преди пет години, на 11 юли 2017 г., загубихме една забележителна фигура в най-новата ни история. Тръгна си известният юрист, интелектуалец и общественик доц. Кристиан Таков. Неслучайно много хора го описват с една единствена дума – будител. В бурните политически години на преход неговото име се превърна в символ на будния студент, будния гражданин и будния народ.  

По този повод предстоят две важни събития, посветени на делото на Кристиан.

В понеделник, 11 юли 2022 г., на „Моста на влюбените“ в София се открива изложбата „Моралът е доброто“. До 24 юли може да бъде видяна в столицата, а след това - и на други места в страната. Експозицията включва 60 авторски фотографии, които показват изтъкнатия правист в необичайна светлина - като творец в полето на изкуството. Всеки кадър е съпроводен от негови думи, посветени на правото, справедливостта и културата.

По-късно през есента предстои премиерата на едноименния биографичен документален филм «Моралът е доброто». Негов автор е Веселин Диманов, който повече от две години работи упорито за издирването на непубликувани архивни кадри и документи, както и на голям брой авторски фотографии. Именно те вдъхновяват организирането на самостоятелната фотографска изложба.

Днес публикуваме спомен за доц. Таков на адв. Валентин Брайков. Текстът е част от сборника „Световете на Кристиан“ (Издателство „Сиби“, 2021 г.), включващ спомените на негови близки, приятели и съмишленици.

——————————

Ще се опитам да свидетелствам за някои ненаписани вълнения, пориви и случайни искри, които са духовните корени на словото на Кристиан. Бях му обещал тези неща да не ги казвам, но днес виждам, че мълчанието е грях и затова моля Духа му за прошка.     

В центъра на неговата вътрешна вселена беше борбата със злото. Той знаеше, че страданието и злото не могат да бъдат изкоренени, но мечтаеше България да се превърне в земята на разтревоженото, уплашено и респектирано зло. Изпитваше непоносима болка от представата за България като спа курорт на примитивното зло и като царство на кривите огледала. Бореше се поне за едно почтено и достойно реми между справедливостта и произвола.

За него нямаше значение каква конкретна човешка маска носи злото и затова се въздържаше от поименни атаки. Като германист предпочиташе дявола на Фауст, а не балканския звяр с боздуган от камък. Обичаше да цитира Ханс Келзен, че „всяка шайка разбойници си има правила. Но тези правила не са право, защото не въплъщават справедливо съжителство“.

В тази връзка Кристиан припомняше ирландските бунтовници от „Хенри VI“ на Шекспир, които се заклеват, като дойдат на власт, първо да избият всички юристи. Или споменаваше гората, която тръгва срещу Макбет. „Но преди да тръгне тази гора срещу Макбет - казваше той - нали някой трябва да я посади? За това аз преподавам.“ Всъщност Кристиан остави на нас да се грижим за тази негова гора.

На него дължим публичното внимание към разликата между закон и право. Правото е целият храм, а отделната норма е само една тухла, с която можеш да градиш и храм, и подслон за разврат. Оттук и призивът му да пазим правото дори от закона.

Той беше убеден, че злото има нужда от маската на правото, защото чрез тази правна маска злото иска да сломи съпротивата и да внуши търпение, подчинение и дори уважение към себе си като към нещо уж необходимо и неизбежно. „Битката за право, казваше Кристиан, е битка за извора на човешката съвест, това е битка за светлината.“ Така преведе на български език есето на Рудолф фон Йеринг „Битката за право“.

Кристиан не беше стерилна икона,

но се вглеждаше в икони, защото беше достоен за името си. Запомнил съм го като чаровен грешник, поклонник на умерените грехове, с които се опитваше да живее в динамично примирие. У него нямаше егоизма на обречения болен, който се опитва да налапа всичко от живота. Като истински духовен аристократ той се возеше на времето и го наблюдаваше с интерес.

Веднъж ми обърна внимание, че на всички икони св. Георги забива копието в устата на дракона, а не просто му реже главата. „Знаеш ли защо е така, попита той. Защото опасното на Сатаната не са зъбите и ноктите, а словото, излизащо от устата му. И затова там трябва да се забие копието на истината.“

Кристиан страдаше, че българинът обича правата на демокрацията, но не и нейните задължения. Според него всеки академичен шедьовър ставал фарисейски прах, ако е последван от поредна победа на олигарх в касационния или конституционен съд.

Чудил съм се откъде намира тази духовна енергия за толкова много публични изяви - лекции, речи, статии, интервюта, публицистика. Не го ли изтощават до самоизгаряне? Отговорът му беше прост: „Блаженството да изговоря истината така, както я разбирам, пречиства душата ми отвътре като евангелска чаша. Това е наградата ми.“

Кристиан водеше борба правото и правосъдието да не се превърнат в долни гащи на некадърна власт и на самозабравила се мафия. На тази барикада неговото духовно знаме остана високо изправено и ни държи там заедно, макар самият той телесно да не е между нас.   

Дойде ред да ви издам една наша съкровена, несбъдната мечта

Мечтаехме да направим в 272 аудитория една небивала за България лекция по гражданско право. Каква точно? Ами като прожектираме на екрана вълшебни откъси от опери на Моцарт, Доницети и Росини, за да кажем на младите колеги, че етажната собственост се е появила и чрез индивидуална разпродажба на отделни оперни ложи. И да им припомним, че самият Моцарт е роден в етажна собственост - на третия етаж на "Гетрайдегасе" 9 в Залцбург.

После да видят как доктор Дулкамара на Доницети продава любовния си еликсир, за да помислят каква е тази продажба, с колко и какви пороци, и как биха я наказали днес. Или да съпоставят влюбения граф Алмавива от „Севилският бръснар“ с похотливия граф Алмавива от „Сватбата на Фигаро“, както и ролята на нотариусите при завещания и брачни договори.

Също да им покажем картините „Брачен договор“ на Ян Стен и Уилям Хогарт от началото на XVIII в. и да сравним двете епохи. Накрая всички да отидем и да се напием в известния австрийски град, наречен Иск - Клагенфурт - Исков град, защото австрийци консултираха днешния български ГПК.

Мисля, че подходяща епитафия за Кристиан Таков би била:

ПОЗНАХМЕ ТЕ, КОГАТО ТЕ ЗАГУБИХМЕ!

Но не загубихме думите му. Думите на Кристиан ни върнаха нещо, което считахме за безвъзвратно ограбено от патологични крадци, от професионални предатели и от жалки сутеньори на Майка България. Неговите книги ни върнаха смисъла на страданието след 1990 г. Те доказват евангелската истина за самостойно битие на словото.

Неговото слово хвърля искри към изсъхналите ни души - като опашката на отдалечаваща се комета. Книгите му се напипват със затворени очи на библиотечния рафт, защото там те просто греят. А за нас, живелите редом с него, остава интимното щастие - да слезеш в избата на душата си и да си налееш чашка сладък спомен.