На 31 декември 1958 г. брадат мъж с барета взима микрофона по радио "Ребелде", което е на кубинските бунтовници, противопоставящи се на режима на президента Фулхенсио Батиста. Гласът му може да се чуе във всяко кътче на острова: "Дойдох, за да кажа днес на хората, че диктатурата е победена. Падането на Батиста от власт може да се случи в следващите 72 часа. Засега е сигурно, че режимът не може дълго да остане..." Разбира се, това е Фидел Кастро - лидерът на революцията, който говори от Палма Сориана, в източната част на Куба. Батиста е основен участник в съставянето на Конституцията на Острова през 1940 г., но през 1952 г., малко преди провеждането на изборите, той узурпира властта с преврат и продължава да експлоатира страната, докато не е свален.
Това обаче не е единственият път в съвременната история на Латинска Америка, когато хората грабват оръжията, за да свалят от власт тиранин, а у населението
се заражда надежда за свобода
На 30 май 1961 г. в Доминиканската република заговорници чакат на пътя между столицата Санто Доминго и Сан Кристобал кортежа на Рафаел Трухильо - диктатора, "който никога не се изпотява" и много убедително е описан от Марио Варгас Льоса в "Празникът на козела". Избухва стрелба и Антонио Имберт Барера застрелва Трухильо, който дълго време лежи мъртъв на пътя. Когато Имберт Барера умира на 31 май 2016 г., доминиканският президент Данило Медина похвали неговата "смелост при планирането на смъртта на тиранина" и "отварянето на вратите към демокрация".
20 години след победата на кубинската революция, на 19 юли 1979 г., президентът на Никарагуа Анастасио Сомоса, последният останал от влиятелната династия, напуска страната и никога не се връща. Той бяга от триумфалната "последна офанзива" на Сандинистката революция, сред чиито герои е и бунтовническият командир Даниел Ортега. Сомоса е свален от истинско народно въстание срещу 42-годишното управление, по време на което цялата нация тъне в мизерия. Всички латиноамерикански държави, които се смятат за демократични, празнуват победата на справедливостта над злото и на смелите над потисниците. Днес обаче Ортега е този, който е изправен пред заплахата да бъде свален от власт.
Стигнахме до Венецуела и до
рухналата система на социализъм от ХХІ век
Венецуелският икономист Рикардо Аусман, който е преподавател в Харвардския университет, предупреди в статия по-рано тази година, че въоръжени действия може би са единственият начин за реакция във Венецуела. Преврат може да изглежда немислимо решение, но той става все по-приемлив от "невъобразимите" условия, до които страната е докарана.
И можем да се запитаме: Кога е приемливо да се използва насилие? Защо беше приемливо Кастро и неговите последователи да отстранят от власт Батиста с оръжия? Защо президентът на Доминиканската република днес почита убийците на Трухильо като група смели мъже? Защо Никарагуа тържествено отбелязва народното въстание, сложило край на мъченията, продължили 42 години?
Може ли някой да се усъмни, че хуманитарната ситуация във Венецуела е доста по-лоша от обстановката при диктатурите в Куба, Никарагуа и Доминиканската република? Реалистично има ли алтернативи опозицията? Какво постигна международната общност с многократното осъждане на действията на режима в Каракас или със санкциите, наложени на висши служители? За какво се използват фалшифицираните избори, които властимащите или печелят, или анулират резултатите, ако губят? Какво друго е необходимо, преди венецуелците да опитат да поемат по този път? Аусман предлага Народното събрание - това, което е законно избрано, а не това, което е вярно на Учредителното събрание - да накара Мадуро да сдаде властта. След това да посочи свой приемник и ново правителство, което ще поиска военна помощ от съседните страни. Това може да доведе до освобождаването на Венецуела. Какво чакат?
