facebook
twitter

Наблюдател

Кога книгата струва половин царство

Преживяло кича и хаоса на 90-те, парадоксално книжното изкуство у нас е във възход
2 038
"Дивите лебеди" с илюстрациите на Либико Марайа дълги години е еталон за красиво оформена детска книга, ценност в домашните библиотеки. За пръв път излиза у нас през 1959 г. в изд. "Народна младеж". Днес може да се намери и с твърди корици от изд. "Миранда".

Има едно старо издание на "Дивите лебеди" от Андерсен, което мнозина пазят в библиотеките си и ако го разгърнат, ще прочетат как единайсетте братя князе пишели с елмазени калеми на златни плочи, а сестра им Елиза имала книжка с картинки, купена за половин царство. Прелестен детайл, уж небрежно подхвърлен, а започва да те човърка - каква ще да е тази книга, защо е толкова ценна? Обърнете внимание, че Андерсен не казва нищо за полиграфията - кориците не са елмазени, буквите не са златни, или поне не си струва да го споменаваме. Не казва нищо и за думите в книгата - нищо че сам той като писател, отговаря за тях. И тези неща са важни, разбира се, но като че ли най-безценното са картинките.

И през нашето средновековие е било така - книгата, особено илюстрованата, е била

 

предмет на изключителен лукс

 

В най-честия случай тя е била преписано на ръка евангелие, което да се чете на глас пред неграмотните миряни - в църквата, чиито стени са изписани със сцени от разказваните истории, в известен смисъл - с илюстрации. Самата книга била тежка, със златен обков и изящни миниатюри, понякога с плетеници около буквите; че как инак следва да се представи Божието слово? За да имаш книги за лична употреба, трябвало да си или от висшия клир, или от царския двор. Тези издания са илюстрирани малко по-различно, защото се предполага, че можеш да си ги четеш сам. В Симеоновия сборник например рисунките не повтарят дословно текста, а го допълват. Тенденцията продължава и в Османската империя - в "Балканският човек" Йордан Велчев разказва колко хора са участвали в направата на една книга - един да изпише текста, втори за главните букви, трети за орнаментите, четвърти за флоралните мотиви, пети за полагането на златния лист, шести за мраморирането на хартията за форзаца...О, и художник за миниатюрите, естествено.

В идеалния случай съвременният издател би искал да предложи на читателя си същата грижа. Може би не задължително златен лист и мрамориран форзац, но оригинален и важен текст със създадено специално за него оформление, в което всички елементи - от шрифта през илюстрациите до грамажа на хартията - се спояват в многогласна хармония. Иска също така да остане по някакъв начин в историята, като допринесе за развитието на свързаните с книгата изкуства - като откривател на нови автори, нови художници. 

Иска, ама рядко го прави. Защо? 

Създаването на една нова българска книга е 

 

сериозен финансов риск

 

Въпреки ниските цени на всички видове авторски труд у нас, все пак е много по-изгодно да купиш правата на готов продукт, при това вече доказал продаваемостта си другаде, да отпечаташ определен тираж от него или направо да изпратиш българския превод, за да го отпечата чуждото издателство на няколко езика едновременно. Изгодно е и да вземеш текст с изтекли права (напр. класика - познат автор, може и да е задължителен в училище) и да го отпечаташ в книжно тяло. Буквално да спестиш разходите за оформител, ако става въпрос за книга за възрастни - нали могат да четат, значи само страньор е достатъчен - да разположи текста по страниците, за корица си има бази данни с безплатни изображения. Ако е детска книга - нека е по филмче, по известна приказка, да е шарено и евтино.

Не оспорвам нуждата и от такива издания. В крайна сметка те са подсказани от пазара, който има своите критерии, а най-важна сред тях е достъпността. Най-често българският читател - особено от поколението с най-силно развити читателски навици, което пази у дома си по една лавица от поредиците "Световна класика", "Панорама", "Галактика" и пр. - не разполага с излишно половин царство за нова книга. Или разполага ("вижте колко са пълни моловете и ресторантите", ще изсумти тук малкият издател), но не иска да го дава за книги. Причините са разнородни, но смело бих наредила сред тях ролята на интернет, където бързо и почти безплатно можеш да прочетеш (на теория) всичко, а на практика - всичко съзвучно с твоите предварителни вкусове и нагласи. Начинът, по който четем в интернет, формира и предпочитанията ни към кратки текстове, и проблема със съсредоточаването; изобщо не знам как ще се отрази предпочитанието на новите поколения към видеосъдържанието. Що се отнася до изображенията, то мрежата предлага безплатен достъп до какво ли не - от снимки до висококачествено заснети шедьоври от световни галерии.

Всичко това би трябвало да направи книжното изкуство в България, че и по света, отмиращ занаят  - така, както след Освобождението изкуството на тъкача, грънчаря, калпакчията и всички майстори, на които се радваме в етнорезервати като Етъра, било 

 

пометено от евтините фабрични европейски стоки

 

Интересно, но това не се случва. Точно обратното, мога да кажа, че в момента у нас изкуството на книгата е във възход - поне спрямо края на 90-те, когато наистина видяхме докъде може да доведе това - до масово разпространение на издания отвъд кича (задължително присъстващи на корицата мацка, кола или кръв), отвъд връзката със съдържанието (запомнящо се издание на "Белият хотел" на Д.М.Томас, мрачна и разюздана сатира на психоанализата, в розово-златния дизайн на "Арлекин"), отвъд минималното присъствие на професионални художници в бранша (с героични изключения като Яна Левиева и още 4-5 важни имена, работили за също тъй героични 1-2 издателства). Не че не сме имали и други добри - но когато тукашният пазар се е свил като юмрук, те се разлетяват или по света (в този списък попадат Тоня Горанова, Ясен Гюзелев, Ясен Григоров, Емил Марков), или по други браншове, например в рекламата. 

През последното десетилетие някои от тези хора започнаха да се връщат, други нови илюстратори да си пробиват път, а издателствата да изтъкват имената на художниците, които определят визуалния им облик - Капка Кънева, Кирил Златков, Люба Халева, Дамян Дамянов, Миглена Папазова и др., да развиват издания или цели поредици, в които да демонстрират разнообразието от събрани от тях таланти. Като в сборника "Тетрадка за приказки" на изд. "Точица", събрал 12 млади художници; като в поредицата детски приказки от велики писатели на изд. "Лист"; като в цикъла нови издания на Валери Петров на "Колибри"; като в книгата "Аз съм българка" на изд. "Сиела" и пр. Истината е, че в момента имаме какво да покажем - трите международни каталога на най-добрите български детски книги за съответните години стоят доста ефектно, нещо немислимо преди 10-15 години, когато дори книжките с откупени права изглеждаха неузнаваемо, с телчета на мястото на оригиналните твърди корици. 

Ще се задържи ли тази тенденция, или ще рухне, както рухнаха куп малки добронамерени бизнеси в други сфери? Зависи от няколко неща - от упорството на малките издатели да влагат средства с надеждата да излязат на нула, от родолюбието на художниците да работят тук, вместо да продават труда си по-скъпо навън, от умението на българския читател да оцени нещо, създадено специално за него, от самоуважението му да изисква качество и да прави 

 

разлика между топла храна и полуфабрикат

 

И най-сетне от начина, по който се разходват общите средства. Защото у нас де факто цената на книгата е спонсорирана най-често с безвъзмезден личен труд на един или повече от замесените в нея, докато националната програма "Помощ за книгата" подпомага с около една десета от цената на прилично отпечатана илюстрована книга - в най-добрия случай, ако тя бъде сметната за достойна. 
Да не говорим, че въпреки всичко изприказвано по темата у нас данъчни облекчения ползва не книгоиздаването, а... хазартът. И тъй като този финал хич не отива на приказното начало, ще припомня, че "Дивите лебеди" е история за мълчанието - и на братята ("Станете големи птици без глас", проклина ги мащехата), и на Елиза, която замалко не изгубва живота си, защото не може да говори, преди да доплете копривените ризи. Ще припомня също така, че щастливият край е краят на това мълчание. Силно се надявам българското изкуство на книгата да избегне втори "копривен" период.

1

Влез или се регистрирай за да коментираш

Още

Ветеранът Любен Зидаров илюстрира юбилеен "Хари Потър"

13.11.2019

671
Дистанционното обучение - поглед на учителката
Евроатлантизмът – последното убежище на Борисов и Цветанов

06.07.2020

ЛЮДМИЛ ИЛИЕВ

5137 7

Коментари

Solace

"...у нас данъчни облекчения ползва не книгоиздаването, а... хазартът..."

Ей тук е скрито ключето. На т.нар. "върхушка", независимо дали е колониална администрация или обикновена прислуга, не ѝ трябват четящи и мислещи хора. Трябва ѝ подчинен, неграмотен, тъп електорат, който да бачка нещо си колкото се може повече, и да дава ниската си заплата за храна, режийни и билетчета. Дори този електорат вече не може сам да си избира управляващите го, защото не се плоди като циганите (тях не причислявам към електората, а към една друга маса, гласуваща срещу заплащане и с цел запазване на благата, които получава даром). Четящите и мислещите хора премислят дали и колко деца могат да издържат, имат визия какво да (опитат да) направят с и в живота си, имат надежда. Мироглед му се казва, а това за върхушката са лоши хора, които могат да се усетят, че върхушката е на глинени крака. Е, на тези лоши хора им трябват едни други, наречени преди 150 години "будители". Без тях няма да стане, за съжаление...

Влез или се регистрирай за да коментираш

×