Медия без
политическа реклама

Как стигнахме до Любен Зидаров и Хари Потър?

Всеки има право на лично мнение и до известна степен фактът, че гилдията буквално се разцепи на две, е знак, че постепенно се отърсваме от робуването на имена

Ани Петрова за БНР
Илюстраторът с неговия Хари Потър

Новите издания на "Хари Потър" с кориците на Любен Зидаров се превърнаха в новината на миналата седмица не само в художествените среди. Във Фейсбук пространството дебатите „за” и „против” се развихриха като акварелна четка в буркан с вода. И едната страна на спора за „красотата” на изданията, и другата - изпаднаха в крайности. Няма да раздавам правосъдие, няма да налагам личното си мнение за кориците и цялостното творчество на художника, но ми се ще да погледна малко назад във времето и пространството, за да обясня, дори само за себе си, как стигнахме до тези корици и до този дебат.

Редно е да съм коректна и да си призная, че не моето поколение е израснало успоредно с книгите, илюстрирани от Любен Зидаров, а това на родителите ми, макар той да успя да се прокрадне в живота ми на една друга възраст. Ние… чакахме Хари Потър пред книжарниците в 2.00 часа през нощта, за да си купим първи „новата” книга от поредицата.

Сами си давате сметка, че стила на художника познаваме от десетилетия и това съвсем не е изненада, имайки предвид, че той активно работи през условно разделения на три периода социалистически реализъм, а и след неговия край, за да видим днес юбилейните корици на Хари Потър. Разбира се, че естетиката на Любен Зидаров се променя с времето, но неговото творчество разпознаваме в различни детски книги още от 50-те години на миналия век.

И защото често не се ориентираме правилно в годините, но числата са нещо, с което не можем да спорим, нека направим проста математическа сметка. Любен Зидаров е роден на 23 декември 1923 г. (днес е на 95 години), а през 1948 г. (на 25) завършва живопис в курса на Илия Петров. Той създава илюстрации за вестниците „Септемврийче”, „Пламъче” и „Дружинка” на "Детиздат" още преди да бъде приет като студент. През 1949 г. (на 26) става член на СБХ, а по-късно – част от управителния съвет, през 1979 (на 53) става заместник-председател, а впоследствие и секретар на съюза в периода 1996-1999 (на 73). От 1967 г. (на 41)  работи като главен художник към издателството на ЦК на ДКМС „Народна младеж”. За илюстрациите си печели множество награди не само в България, но и в чужбина, а през 1979 г. (на 56) получава званието „Народен художник”.

Още в онези години Любен Зидаров е признат за един от майсторите на илюстрацията в България и може би именно този факт разбуни духовете към днешна дата. Определено наслагването на твърде много пластове направи така, че всяко листче, подписано от художника, да се превръща в художествена ценност, възхвалявана от илюстратори, издатели, журналисти и критика години наред. Не, това не е новост, не е и явление, защото същото отношение се наблюдава и при творбите на Илия Бешков и Борис Ангелушев, създали едноименни стилове и цели школи от илюстратори през 50-те години.

Самият Зидаров е бил повлиян от тях в началото на своето творчество. „Преодолявайки някои кръстосани влияния на Бешков - Ангелушев, творчеството на Л. Зидаров се обособява все повече като талантливо жизнерадостно поначало творчество, отразяващо новия бит на нашите пионери, чиито образи страдат все още от недостатъчно правдива психологическа и социална характеристика и типичност”[1] – отбелязва превърналият се в Библия за илюстраторите доклад за „Обсъждане състоянието и задачите на съвременната българска илюстрация” от 1953 г.

Един въпрос обаче винаги ме е глождел: това, че художникът Х се е подписал под своето произведение, прави ли автоматично произведението му безценно във всяко едно естетическо, художествено, пазарно и социално отношение? Лично мнение – не! Изключително съм щастлива, че днес, 30 години по-късно, имаме право да кажем „не, илюстрациите на художникa Х не ни харесват!”. Всеки има право на това лично мнение и до известна степен фактът, че гилдията буквално се разцепи на две, е знак, че постепенно се отърсваме от робуването на имена и дори „младите художници” си позволяват да имат ясно, конкретно и изказано пред колегите си мнение. И тук не говоря само за случая с Любен Зидаров, но по принцип за властващия страх от типа „за него не можеш да кажеш, че не ти харесва!”. Да, можеш!

Ще се изненадате обаче, че такива мнения са се прокрадвали и преди 1989 г.,

и то доста публично в художествените среди, особено предвид факта, че не всяка статия, мисъл и хрумка е имала възможността да види печат. И тъй като съм сигурна, че добре сте поровили във всички видове социални мрежи, а някои сайтове за книги и култура вече се цитираха едни други, аз реших да се заровя из миналото и да потърся това, което не се открива с Ctrl+F. И ето какво открих:

„Другари, погледнете художествените илюстрации на книгите и особено илюстрациите на детско-юношеските книги. Децата и юношите се рисуват като кретени. Право да ви кажа, че като гледам някои илюстрации на детско-юношески книги, си спомням за едновремешните приказки на баба ни за таласъмите и караконджулите, които бродели по земята и отвличали непослушните деца – така тя ни плашеше, за да бъдем мирни и послушни. Не казвам, че всички илюстрации са такива, но от година на година все повече се разширява този начин на лошо илюстриране и не се вижда докъде ще стигне. Ще обхване повече творци. Ще рисуват дете с глава на една страна, ръцете на друга, байрака на трета. За такива илюстрации, за такива деформации младежкото издателство [„Народна младеж”] и издателство „Български писател“ държат знамето. Има го в една или друга степен и в другите издателства. А това вече навлиза и в някои плакати. И ако сега не е още господствуващо, утре може би ще стане господствуващо. Разбира се, ако не се вземат мерки“[2].

Горе-долу спорът за Хари Потър и Любен Зидаров се развихри в три направления, които образуваха спретната плитка, обрамчваща въпросите за красивото, грозното и защо е избран точно този художник, като често границите между трите проблема се размиват. Затова си позволявам и аз да преплета това, което ми направи впечатление, и ще се опитам да формулирам трите основни съвременни проблема:

„Илюстрациите са соц” – всъщност тук има една малка уловка. Сами по себе си илюстрациите не са „соц” и по никакъв начин не са близо дори до онзи „соц реализъм”, за който всички говорят, но малко си спомнят какво реално е представлявал. И за да не съм голословна, ето някои книги, които Л. Зидаров е илюстрирал, преди НРБ да поеме по своята измислена „априлска линия”, към която може би е по-правилно впоследствие да отнесем част от творчеството на художника. Тези книжки обаче надали някой ще свърже с името Любен Зидаров на прима виста. Художника по-скоро познаваме с творческите му решения към заглавия като „Андерсенови приказки”, „Том Сойер”, „Островът на съкровищата” и много други.

През 1963 г. на пазара излизат няколко класически произведения за деца, сред които „Том Сойер“, илюстрирана от Л. Зидаров. Книгата предизвиква полярни реакции и още тогава художникът е „обвинен” в това, което и днес коментираме на висок глас. Максимилян Киров пише: „Спираме се още в началото на тези творби [„Принцът и просякът“, „Том Сойер“ и „Приказки на Братя Грим“, илюстрирани съответно от Б. Ангелушев, Л. Зидаров и И. Кьосев], защото те представляват голям успех за нашата илюстрация (…) Мисля, че може да си позволим смелостта да кажем, че по своите достойнства творбите и на тримата наши художници с пълно право се нареждат между най-добрите съвременни постижения” [3]. Но В. Петров[4] е в абсолютен ужас: „В „Том Сойер” с илюстрации от Л. Зидаров формата е в плачевно състояние. Речните кораби от онова време се познават, че са такива само от хора, виждали ги рисувани и преди. Краката на Том Сойеровите приятели приличат на жабешки лапи, а те самите са чучела. (…) Той [Том Сойер] е нарисуван с тънко вратле, криви рахитични ръце, широки и плоски стъпала – едното с четири пръста. (…) Може ли така?(…) Ние сме чели Том Сойер дълго преди Л. Зидаров да се наеме с илюстрирането му и М. Киров да го похвали за това, но илюстрациите в тогавашното издание бяха истинско произведение на изкуството. Кое накара издателството да ги замени с тези на Л. Зидаров, не ни е ясно, но смятаме, че занапред това трябва да става само при наличие на илюстрации, по-хубави от съществуващите”.

 

„Илюстрациите са плашещи и не са за деца” – вечната тема за това

 

колко много всички знаем какво обичат и харесват децата. Десетки са художниците, които са били обвинявани, че илюстрациите им не са за деца, а днес гледаме на произведенията им като на крайъгълни камъни, всеки от които обърнал каруцата на влязлата в коловоза на времето си илюстрация. Всички знаем, че майките са висша и последна инстанция за всяко нещо, но реално погледнато, те не са художествени критици!

През 1979 г. сп. „Изкуство” публикува анкета, насочена към Борислав Стоев, Любен Зидаров и Симеон Венов. Един от въпросите е „Какво мислите за отношението „родител - илюстратор”[5]. Ето и част от отговорите:

Борислав Стоев„Тези, които са работили в издателство, знаят колко писма се получават от „загрижени за естетическото възпитание на децата им” родители (…) пълни с упреци към българските художници, които „грубо и с неразбиране лишават нашите деца от най-хубавото (?!) в техния душевен мир”. Или които „рисуват толкова грозни и смешни рисунки, истинска пародия на безвкусицата (?!!)”.

Любен Зидаров: „Тези взаимоотношения стават пакостни от момента, в който родителите се почувстват упълномощени да съдят от името на децата, с нетърпението да ги видят колкото се може по-скоро гениални, коригирайки с праволинейната мярка на възрастния чудноват и силно емоционален свят (…)”.

Симеон Венов„Родител изобщо няма. Има различни родители, с различно образование, различно отношение (или липса на такова) към културните ценности, различни професии, начин на живот и мислене (…)”.

„Феноменът Марайа” – тази плоча нито е нова, нито е постигнала нещо през годините, но все се намира кой да я извади и завърти на грамофона. В края на 50-те „Народна младеж“ издава преводните книги „Приключенията на Пинокио“ (1957) на К. Колоди, „Дивите лебеди и други приказки“ (1959) на Х. К. Андерсен и „Африкански приказки“ (1964) на Р. Пекарие с илюстрации на италианския художник Либико Марайа, „Снежанка и други приказки“ (1959) на Братя Грим с илюстрации на Сандро Нардини, „Малкият Мук“ (1960) на В. Хауф с илюстрации на Кремонини, „Червената шапчица и други приказки“ (1958) на Ш. Перо и „Снежната царица и други приказки“ (1961) на Х. К. Андерсен на Джани Бенвенути. Да, тези книги остават емблематични и до днес и наскоро бяха преиздадени в изцяло нов тираж и осъвременен превод, но те ли са аршинът, по който трябва да мерим родната илюстрация?

Два съвсем откъслечни цитата ще дам отпреди близо 60 години. През 1963 г. Владимир Петров пише: „Пред всеки от нас, когато се спомене за приказките на Братя Грим или Андерсен, когато се спомене за Пинокио, заедно със съдържането изпъкват и образите, великолепно нарисувани от вдъхновено проникнали в него художници. Всеки, даже и по-възрастен, се любува като дете на илюстрациите на Марайа, Нардини, Кремонини, Бенвенути…”[6] – статията продължава с дълго описание на тези илюстрации и своеобразно обвинение към родните художници, че те често развалят книгите с илюстрациите си. 16 години по-късно Борислав Стоев казва: „Еталон за спомените на родителите са „чудесните” илюстрации на Марайа, Бенвенути или поне Лазаркевич и те препоръчват на издателствата да издават повече (или само) книжки с техните илюстрации. Разбира се, тези препоръки са подкрепени с авторитетната „оценка” на тяхното дете (…)”[7].

 

Дали тези коментари ги прочетохме и днес, само че не в страниците на списанията за изкуство, а в социалните мрежи?

 

Фактът, че все се връщаме към илюстрациите на Л. Марайа, но и към тези на Л. Зидаров,

 

значи, че и двамата художници са оставили своя отпечатък в развитието не само на родната илюстрация, но и във възприятията на читателите. Дали ги харесваме или не – това е личното мнение (както вече казах) на всеки един читател, бил той родител, учител, издател или дете.

Защо именно този художник е избран да направи визията на новите издания на Хари Потър, може да каже само издателството, в крайна сметка говорим за бизнес и частна поръчка на свободния пазар. Но в едно съм сигурна, който и да беше „илюстраторът избраник”, щяхме да се наслушаме на същите коментари „за” и „против”.

--------

[1] Босилков, С. Т. Мангов. Обсъждане състоянието и задачите на съвременната българска илюстрация. С., 1953, с. 36.

[2] Живков, Т. Комунистическата идейност – висш принцип на нашата литература и изкуство: Реч на срeщата на Политбюро на ЦК на БКП с дейци на културния фронт, произнесена на 15 апр. 1963 г., C., 1963, с. 26.

[3] Киров, М. С по-голяма взискателност към илюстрацията на детската книга. - Изкуство, 1964, кн. 2, с. 10-17.

[4] Петров, В. Да не позволим упадъчното в илюстрацията на детската книга да влияе отрицателно върху обучението и възпитанието на учениците. - Начално образование, 1963, кн. 9, с. 573.

[5] Десет въпроса за детската илюстрация. - Изкуство, 1979, кн. 7, с. 38-43.

[6] Петров, В. Да не позволим упадъчното в илюстрацията на детската книга да влияе отрицателно върху обучението и възпитанието на учениците. - Начално образование, 1963, кн. 9, с. 571.

[7] Петров, В. цит. съч.

--------

* Публикуваме текста с разрешението на авторката.