Ние, българите, сме късметлии. Имаме уникалния историко-географски шанс не просто да сме патриоти, но и да изберем какви точно патриоти да бъдем.

Какво ме наведе на тези вълнуващи мисли?

За пореден път социалните мрежи са разтресени от скандал. Някакви патриоти извили хоро покрай Рилските езера, че даже не само покрай, ами и баш вътре. 300 танцьори от Пазарджишко решили да поставят нов рекорд за "Гинес". Събитието е организирано от шефа на „Артекс“ – строителна фирма, за която се твърди, че е на Маджо, и която напоследък нашумя като една от компаниите, стълкновили се с окованата кметица на „Младост“ Десислава Иванчева. Хорото е част от кампанията „Нашият дом е България“ – не знам защо това име ми напомня името на някогашната партия на Черномирдин „Нашият дом е Русия“, която после се трансформира в „Единна Русия“ на Владимир Путин. Но вероятно няма никаква връзка. Все едно...

Реакциите бяха зашеметяващо полярни. На единия полюс казаха: Браво! Такива прояви на народностно чувство трябва да има по местата, които свързваме със св. Иоан Рилски, места, осквернени от бесовските паневритмии на дъновистите. От другия полюс се провикнаха: не ви ли беше срам да накиснете прашните си потури в крехката екосистема на горкото безотточно езеро!

От една страна, наистина що за глупост е да играеш хоро във вода! Защо във вода, какъв е смисълът? Тази мода, доколкото помня, тръгна някъде през 90-те, когато група почерпени юнаци изви за първи път в историята и във фолклора хоро в студените води на реката след хвърлянето и изваждането на кръста на Йордановден. Но ритуалът за ваденето на кръста е нещо съвсем друго. Йордановден е Богоявление. На Богоявление Иоан Предтеча Господен кръщава Христос във водите на Йордан. Той го кръщава с вода, а Христос кръщава с дух. Кръщението е от вода и дух. То е доброволното умиране на стария Адам и раждането на новия Адам, очистен от греха. Водата символизира смъртта и гроба. Какво общо имат народните танци?

И защо хорото трябва да развява националното знаме? Когато войниците излязат в отпуска и отидат на дискотека, развяват ли на дансинга бойното знаме на частта? Защото хорото е това – израз на празнично веселие, купон, а не марш на националното самочувствие. Или пък смисълът е, че още от езически времена хорото е магически акт на единение, на свързване и общение. При това положение знамето показва, че едва ли не цялата нация се е хванала на хорото в гордо единство – сите българи заедно! Мило. Уютно. Даже гордо и просълзяващо.

Всичко това е понятно. Неприятно е само наблюдението, че докато патриотизмът е модерен, докато национализмът е във възход (в което, бързам да кажа, няма нищо лошо), яхат го какви ли не политически инженери и какви ли не болни ексхибиционисти, търсещи за себе си автентична физиономия там, където я нямат, и жадуващи за аплодисментите на тълпата.

От друга страна обаче, вероятно в хорото наистина има топло чувство, човеците стават други, когато се хванат за ръце и тръгнат в един и същ ритъм, може би хорото все пак ги прави по-добри и по-човечни. Защото кое е най-голямото проклятие на човека? Самотата. Самотата и отчуждението са грозната страна на индивидуализма. А хорото е точно обратното. В него има чувство на задружност дори когато се изпълнява от професионални ансамбли. Задружност има за всички – и за играещите, и за гледащите, и за коментиращите.

Мило е също да видиш и хора, които мислят себе си като чеда на св. Иоан Рилски, а не на Петър Дънов. Но хорото в езерото е само повод за мислите, с които започнахме.

Като казвам, че ние, българите, имаме уникалния шанс сами да изберем вида и насоката на своя патриотизъм, не се шегувам.

Да вземем моите гени. Давам ги като пример за най-обикновени гени по тези географски места. Те кротко са еволюирали[1] по тези райски кръстопътища, на които хората даже не пикаят. Еволюирали са от безлични земноводни до наплашени троглодити, които все още не са се научили да отглеждат грозде и да слагат вино.

После започват да прииждат всевъзможни чужденци и разни подозрителни личности, носещи със себе си и своите гени.

Най-напред от север се смъкват траките и създават една много симпатична цивилизация на военни наемници, основана на ядене и пиене, препитаваща се с плячкосване и намираща за маловажна писмеността и литературата. Културата на траките достига своите върхове не в областта на музиката, науката или архитектурата, а в производството на изящните съдове за пируване и стъкмяването на гробници, за които са вярвали, че са портали към един по-добър задгробен живот, където гуляите в сравнение с тукашните вече са покъртителни. Няма тракийска гробница, в която да е открито каквото и да било оръдие на труда – само чаши и чинии.

Когато идват римляните, моите гени стават граждани на империята и започва да им се струва, че тяхната еволюция най-сетне се е изпълнила и е приключила. Уви!

С известна тревога и озадачено повдигнати вежди моите имперски гени проследяват как през първата половина на V век на Балканите започват лекичко да се промъкват някакви славяни, които донасят със себе си един съвсем приличен и удобен език. Те обичат да гледат пчели, а идеята за държава е далеч от тях.

Не е далеч обаче от хуните, появили се на Дунав 2-3 века по-късно с разветите си конски опашки вместо вимпели и пряпорци. Те казват: „Тук ще бъде България!“, и моите изнежени гени изведнъж се оказват откъснати от подредената си и цивилизована империя. За щастие хуните с конските опашки скоро се претопяват и от тях остават само няколко думи и името на държавата. Всичко останало – и държавното устройство, и администрацията, и културата – става византийско по дух, но суверенно като царство и моите гени могат да си отдъхнат.

Междувременно за разнообразие през суверенното царство се извървяват всевъзможни кумани, арменци и татари. Някои от тях стигат даже до престола като куманите Асеневци, от които чрез внучката на Иван Асен III Зоя Палеологина произхожда и първият руски цар Иван IV Грозни и поради това днес Русия използва в герба си двуглавия византийски орел, който е просто фамилният герб на Палеолозите.

Та я повторете: кой с какъв патриотизъм се гордее, а?

Ето че пристигат и латинците. Съсипват Константинопол, но от моите гени ядат бой. Ядат, ядат, но и те добавят своите гени към моите и затова днес аз имам правото да се самочувствам западняк, изпълнен с благородно презрение към всякакви хора и ръченици (особено към такива, които се изпълняват в безотточни езера), към нестинари и кукери, цървули и папуци, хурки и чекръци, носии и байраци. Западняк, великодушно надсмиващ се над българщината, съзнавайки, че е замесен от по-друго тесто.

Накрая, за да им стане на моите гени съвсем интересно, пристигат и турците.

Та, виждате, значи, какво голямо разнообразие! Какъв патриот да съм аз? Откъде да блика моето самочувствие?

Дали да съм опит от вино и възторг тракиец? Или просветен римо-византиец? Или пък мъдър славянин? А може би горд и сприхав хун?

Учили са ме, че трябва да се чувствам сплав от траки, славяни и прабългари. Ами представете си, че не се чувствам така, а се чувствам византиец! Или кръстоносец, синеок тевтонски рицар. Ами ако нося маята на Баязид Йълдъръм? Макар че Баязид никакъв турчин не е, а 3/4 византиец – баща му, Мурад I, първият султан, е син на византийска принцеса и за такава е женен. Ех, ако тези хора бяха проявили далновидността да приемат православието, щяха да са просто поредната екзотична династия наред с арменската, македонската и исаврийската, Византия щеше да е жива, столица на Европейския съюз щеше да е примерно Пловдив и в нея щяха да се тълпят за кандидатстване по европейски проекти граждани на изостаналите валонски и брабантски региони. Мечти...

След всичко това кажете, моля ви, какви да се чувстват моите гени? Откъде да блика моят патриотизъм? Трябва да седна и да помисля. И ако се окаже, че повече от всичко се чувствам римо-византиец, ще стана и ще се провикна: „Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен!“.