Медия без
политическа реклама

Голямата и малката правда на Живков и Борисов

Последните 30 години ли са най-хубавото в новата история на България?

Карикатура: Христо Комарницки

Отшумяха всенародните чествания по случай 30-годишнината на криминалната революция (по думите на регистратора й Иван Гешев) и остават да кънтят думите на премиера Бойко Борисов: "Последните 30 години са най-хубавото нещо, което се е случило на страната ни в новата ни история. С много работа и усилия днес България е различна и тук се живее много по-добре." За разлика от патоса на Борисов обаче тържества нямаше.

Мнозина се колебаят дали са по-добре, или са по-зле, отколкото по времето на Тодор Живков. За да разберат, трябва да прибегнат до универсалната формула на социализма - за голямата и малката правда. Голямата правда бе общото благо, за което всички трябваше да се трудят неуморно. Малката правда бяха личните ограничения, например липсата на банани (освен за Нова година) - както си спомниха мнозина по повод годишнината от 10 ноември. Само че

 

малката правда бе като Давид срещу Голиат,

 

защото в крайна сметка победи голямата правда

През последните 15 години на Живковото управление властта организира широка кампания срещу еснафството. Тя имаше за цел да заглуши надигащите се въпроси на малкия човек: "Аз как живея?", и неговите усилия да си направи  по-човешки домашен социализъм, след като другият не спираше да иска още и още лишения. Социализмът имаше вродено противоречие - от една страна, обявяваше, че негов основен закон е все по-пълното задоволяване на растящите потребности на хората, а, от друга страна, делеше производството на важно и маловажно. Важното произвеждаше стоки от групата А (тежка индустрия), а маловажното - от групата Б (лека промишленост). Група А бе инвестиционна, група Б - потребителска. До края на управлението си Живков концентрираше средствата на държавата в първата група, чийто венец бе мегаломанският Завод за тежко инвестиционно машиностроене край Радомир (заводът за заводи), който така и не заработи, а бе разпарчетосан след падането на режима. В същото време номенклатурата си бе узаконила система от привилегии и си бе изградила собствен комунизъм съгласно принципа "от всекиго - според способностите, всекиму - според потребностите".

Тогавашният дисидент Георги Марков описа в своите "Нови задочни репортажи за България" взаимоотношението между малката и голямата правда: „Ти, другарю, си прав, никой не оспорва това, но си прав за себе си. И от твоето малко място ти не виждаш нещата по-далече от носа си. Ако можеше да видиш, щеше да разбереш, че твоята МАЛКА правда не струва две пари пред нашата ГОЛЯМА правда“ - това бяха думи, които поне аз слушах в течение на много години (...). Хора оправдаваха нечистите си съвести и престъпленията си с това, че бяха служили на ГОЛЯМАТА правда. Често пъти в нейно име се извършваха напълно противоположни, отричащи се действия, където изпълнителите прехвърляха всяка отговорност върху каузата. Така ГОЛЯМАТА правда, която изяде и унищожи толкова много истински МАЛКИ ПРАВДИ (...) се оказа в последна сметка вулгарна измислица, копие на средновековните индулгенции за опрощаване на греховете (...). Изглежда че "неостаряващите попове" на ГОЛЯМАТА правда са силно обезпокоени от възможността много хора да предявят настоятелно исканията за своите малки правди. Защото МАЛКАТА правда за разлика от ГОЛЯМАТА не търси вината в митологията, нито пък се задоволява с обещания за задгробния живот (...). МАЛКАТА правда на всеки онеправдан гражданин пита: „Защо аз ще се трудя най-честно и добросъвестно и ще живея в немотия, а хора, които едва ли са похванали работа през живота си, ще живеят на моя гръб?"

Георги Марков се позовава на "неостаряващите попове" на ГОЛЯМАТА правда", но

 

разпопиха ли се те след социализма?

 

Като слушаме премиера Бойко Борисов, сякаш е учил в тяхната "семинария". Ето какво написа в профила си във  Фейсбук: "По време на Прехода преминахме през редица трудности - хиперинфлация, масови фалити на банки, пенсии и заплати по няколко долара, опашки пред магазините, празни щандове, блокиране на цялата държава, безнадеждност." Това за него е малката преходна правда, на която противопоставя голямата: "Днес това са спомени от миналото. България е член на НАТО и на ЕС, пътуваме свободно по света, БВП бележи ръст всяка година, а безработицата е на историческо рекордно ниско ниво. Извървяхме дълъг път и днес България се развива. Най-важното днес е, че резултатите се постигат с работа и зависят от всеки един от нас." Разбира се, той си вярва, че работи много и на това се дължи личното му благоденствие, както и благоденствието на такива като него.

Но за 1,5 млн. българи, които живеят под линията на бедността (според данни на НСИ), голяма и дори огромна е тяхната малка правда, в която ситите едва ли някога ще повярват. Като се добавят и работещите бедни, които едва подават глави над мизерията, става ясно защо българите се определят като една от най-нещастните нации в света. За напусналите родината си близо 2 млн. българи също няма съмнение, че преходът не ги е спечелил със своята голяма правда, а ги е отблъснал с малката.

Хиперинфлацията, масовите фалити на банки, свеждането на пенсии и заплати до няколко долара, за които говори Борисов в минало време, не бяха нищо друго освен инструменти, чрез които бяха изсмукани спестяванията и доходите на населението,

 

за да се създадат клептокрацията и нейният мутроелит

 

Разбира се, това бе само добавка към разграбването на държавните богатства. Миналото не е история, а е част от днешната реалност. Криминалният преход роди уродлива действителност, в която няма върховенство на закона, защото за 30 години никой не посмя да посегне на върхушката - неговия най-ценен продукт. Това малка или голяма правда е?

Когато Борисов казва, че "последните 30 години са най-хубавото нещо, което се е случило на страната ни в новата ни история", вероятно има предвид една от двете Българии - на аверите му, но не и другата. Темата за двете Българии също не е оригинална, защото Живков я развиваше с охота, в смисъл че е построил две Българии в сравнение с времето, преди да дойде на власт. Сега тя има нова актуалност, но не заради усилията на Борисов да се представя като строител, а заради все по-ясното разделение - България на крадците и България на окрадените. Когато заможни социолози настояват, че преходът е завършил, имат предвид, че точно това разделение вече е приключило и е станало необратимо.

 

Вълненията около избора на главен прокурор

 

обаче са признак на неувереност у клептокрацията. 30 години след началото на грабежа тя продължава да е нащрек и затова не приема никакъв риск да допусне до този пост човек, на когото няма абсолютно доверие. Щафетата се предава от титуляр на заместник, като се изключват всякакви луфтове. Заместникът е напълно наясно, че мисията му е да бъде продължител, въпреки че съзнава криминалния характер на прехода и несъвместимостта на поста му с обслужване на криминалитета.

Всъщност както при социализма, така и в криминалния преход има разместване на голямата и малката правда. Властта преувеличава голямата и затова й се вижда голяма. Но като принизява малката, губи представа, че на практика тя е по-голяма. Борисов се е отдал на пламенна пропаганда и агитация на своето управление, като смята, че това ще замести истините, които не смее да изрече. Неговата раздразнителност, когато малкото осмеляващи се журналисти му задават неудобни въпроси, показва, че се чувства уязвим. Затова тъй усърдно търси опори отвън - похвали от чуждестранни ръководители, спиране на брюкселските доклади по Механизма за сътрудничество и проверка, посещение в Белия дом и възможност за фотосесия с Доналд Тръмп. Когато външни авторитети виждат у него успешен ръководител, значи голямата правда е точно такава, каквато я представя, защото се вижда отдалеч. А малката си остава за вътрешно ползване.