facebook
twitter

Наблюдател

Нерви и утехи

30 години и две седмици по-късно

2140
 Снимка: Архив

Този текст следваше да е излязъл поне преди две седмици, но тогава още не бях сигурен, че трябва и аз да отбелязвам 30-годишнината от революцията. Инстинктивно смятах, че първо трябва да видя кои ще се бият в гърдите и тогава, ако се ядосам... Явиха се такива, винаги се намират, но и те не се думкаха с всичка сила по ребрата, говореха по-улегнало, някак примирено. Понеже в онези събития хора от днешната власт не бяха замесени, особена тежест на годишнината не бе придадена и в печата. Тъй като „Нерви и утехи” е напълно независима медия, можех и аз независимо да решавам ще отразяваме ли този юбилей, или гордо ще пропуснем. Но тогава на автогара Юг срещнах верния ми читател Нено Байрамов да си купува билет за Велинград...

Една вечер в зимата на промените Нено Байрамов ми се обади по телефона и предпазливо се заосведомява как съм със здравето. Беше толкова загадъчно внимателен, че всеки момент очаквах да попита дали въобще съм жив. Накрая честно призна: бил озадачен, че никъде не се появявам в политиката. Те, т.е. той и семейството му, били убедени, че непременно ще „изплувам” в някоя от страните и като не съм, се обезпокоили за мен. Казах му да не берат гайле, че

 

в политиката ще участвам като избирател, а в процесите - като писател

 

Тогава човекът помълча и затвори, а сега, на автогара Юг, ми рече: „Добре направи, щеше да се омацаш до ушите.” Така отпадна нуждата да му обяснявам защо му бях отвърнал тъй в онази зимна нощ. Познавах немалко от гражданите, заявили се за демократи в първите седмици на смута. Повечето не ставаха за компания: двулични, алчни, неуспели кариеристи, с несигурни съвести, егоисти, некадърници, обикновени дърдорковци и мегаломани, хамелеони по природа - те не бяха призвани за демократи, не бяха годни и никога не станаха такива. С такива ли лица трябваше заедно да зидам новото общество? По чие подобие - по тяхното ли, или по моето? Е, невърмор! Вярно е, че в лично качество някои от тях преуспяха, но и техният успех бе крах за демокрацията.

Демокрацията е състояние на обществото, както и подреждане на ценностите вътре в самия човек. Обществото влияе върху мисленето на личностите, но и личностите с определени ценности създават определено общество. Бидейки самоук демократ през целия си живот, преди повече от четиридесет години се застъпих за правото на човека да бъде различен („И белите врани...”, „Ранни мемоари”, 1980). Реагираха ми противоречиво. Едните, че съм се усъмнил в необходимостта от еднаквост и калиброваност на гражданството, а другите - ужасени именно от тази еднаквост и калиброваност и от нетърпимостта към свободата в слово, поведение и идеи, на която нетърпимост бяхме подвластни, често без да осъзнаваме това. Правото на човека да бъде различен бе монотонно, навъсено оспорвано тогава.

Споменавам го, само за да обясня, че възгледите ми не са от днес,

че имам „черно на бяло” за това и че съм разбирал големия проблем на първите години - демократите бяха малко, а демокрацията - една. След време и самият Жельо Желев дойде на моята: демокрацията я въведохме - рече,- но откъде ще вземем демократи? Не мога да си спомня дали това беше преди демократичните сили да почнат да горят книгите му, или след това. Може би защото тези книги все пак бяха издавани при социализма, или защото демократи наистина не достигаха? Дефицитът на демокрация бе нещо като родилен белег на българската. И ако някога за победилия социализъм се тръбеше дори без нужда, за победила демокрация в България може да си мечтаят и внуците ни.

Някои по-плодовити романисти от миналото пробвали да повторят предишен успех, като „съживявали” литературните си герои в нови книги с оправданието „Десет (20,30 и пр.) години по-късно”. Днес много хора опитват същата рецепта. Но онези нови съчинения се продавали добре, а сегашните юбилейни словоизлияния звучат на места двусмислено, а на други - нахално. Равносметката е скромна, някои неща се изпълниха като по чудо, други завършиха с провал. Хубаво е, че за провалите, макар и трудно, днес се пише в реално време. Така нямам задължението да ги изброявам тук.

Едно от драмата на тези десетилетия бе, че те не създадоха реални герои

Българската демокрация не изтъкна истински, безспорни фигури, от които нацията се нуждае, за да прекрачи напред. В някои случаи новите апостоли се оказаха вчерашните епископи. В други междуособицата, компроматната гмеж, както и суматохата около баницата развенчаха нашите провинциални авторитети. Няколко пъти питах в печата: има ли този народ първенци? Без преувеличение отговорът бе ръмжене. Ръмжене без лица и без подател, наглед дори без последствия. Но последствията са налице. Трийсет години вече им живеем в последствията...

А в нашия случай - трийсет години плюс две седмици...

Странно, но премеждията на прехода днес си спомням не по това, което реално се случваше с мен и семейството ми (случваше се какво ли не, нерядко и гадно), а по неща, за които съм писал и изстрадал като значими за всички. Ще извадя тук някои, само за да се предпазим от идеализации на миналото, когато сме били по-млади и по-наивни. Ето...

Видях протест на възрастни хора пред парламента. Мизерията на пенсионерите бе вече всеобхватна, унищожителна. Излезе председателят на Народното събрание и почна да ги хока от стъпалата: вместо да се разкаят, че са работили за комунистите, дошли да плачат за пари! Още го чувам да обругава честния им труд, няма да го забравя до гроб. И ще го припомням всеки път, когато мога. Ще му осигуря незабрава на този... хм, държавник.

Все по това време пратиха полиция и жандармерия да разпилеят някакво плахо събиране на социално слаби и сърдечноболни българи - и те протестиращи срещу бедността. Вестник „Демокрация” демократично предупреди: „Алчни старци изпълзяха на припек.” Вероятно не е било само това, за да взема да напиша пак, че измирането на възрастните и болните е надминало и най-черните страхове и че за жертвите е все едно дали са умрели от болести, от глад и студ, от липса на лекарства, а и просто от унижение - или са били избити с картечници. Тогава имаше и вой, правел съм алюзии с тоталитарните режими, където има лагери и по инакомислещите стрелят. Но тогава още бяхме напред в класациите за свобода на словото и на нас с онзи вестник ни се размина.

Изобщо алюзиите изнервяха новата политическа класа

Те сами си ги съзираха и там, където ги нямаше. Веднъж обявих в заглавие, че искам хуманизъм с човешко лице. С мен се срещна непознат деятел, който ме упрекна, че използвам лозунга на чешките вълнения през 68-а. Само социализмът при мен бил сменен с хуманизъм. Изнесох му лекция за Пражката пролет. Разказах му и за Александър Дубчек, действителния автор на девиза „За социализъм с човешко лице”. Отиде си обогатен. След години го видях в парламента. Сигурно се е обогатил вече и както трябва.

Все по онова време ни обещаха, че ще ни водят 40 години през пустинята. Това пък беше алюзия за Мойсей. Сами си отвориха проблем - нямаше пустини наблизо. Затова решиха да я създадат на място. Страната се обви в разруха и ръжда. Но и този им опит пропадна. Не им стигна времето.

Не се разграничавам от процесите и събитията през цялото това време. Неколцина, по-млади хора и вече нависоко в демокрацията, след 10 ноември ми признаха, че с книгите си съм ги събудил за социален живот, за друго, по-критично и борческо мислене. Като гледах какви ги вършат и говорят,съжалих за своята непредпазливост. Но и почувствах отговорност за това тяхно пробуждане. М.Б. дори изкоментира, че книгите ми е трябвало да се продават заедно с приспивателно. Кой да се сети?

Около юбилея агенция направи социологическо проучване. Петдесет и четири процента (54%) отговарят, че демокрацията им е отнела много! Съжалявам, че трябваше да го науча. Хората приписват всичките си загуби на демокрацията. Тя се използва за алиби на всичките грабежи, зулуми и предателства на управници и олигарси. Размахват я пред очите на народа, както в коридата навират плаща пред очите на животното с цел само да се наниже на острието. Само че плащът е червен, а демокрацията у нас си сменя цветовете. Кой ще потърси сметка за подмяната в България? Може би въпросът не е кой човек, а кое поколение, кое народно движение ще върне думата с истинското й значение в речника на българската политика, фалшифициран и той.

„Кой ще плаща за престъпленията и невежеството - пита Константин Павлов в своите „Записки”. - Няма спор - потърпевшите. И отгоре на всичко ще бъдат обругавани от слугите на истинските виновници...”

Дори това е предвидил поетът. Понякога поетите знаят повече.

 

P.S.

Остана място и за малко контролиран оптимизъм - почти в последния час. Тези две седмици закъснение ми позволиха да подредя и анализирам едно явление, което хвърля светлина между миналото и някаква надежда за бъдещето. В работното поле на „Нерви и утехи” се появи един субект, който в миналото се е подвизавал по върховете на българската демокрация. Бил е особено доверено лице, член на най-високия орган на управляваща партия, носил е куфарчета мръсни пари от митницата лично на своя водач. По-късно е загазил заради някаква несанкционирана от шефа приватизация и сега говори, без да спре. Разказва всичко това, както и за механизма на рушветите, за купуването на дипломи и назначението на партийни активисти, за бордовете - дори не може да си спомни в колко точно е участвал. (С особена наслада говори за „бонбончетата” - каквото и да значи това.) Това не са най-мръсните тайни на демокрацията, нито пък изобщо са тайни, но излизането им наяве в подробности и с фактология може поне донякъде да оздрави болната ни държава. Разплитането им очевидно е назряло и вероятно е дошло време да проговорят и други облагодетелствани лица. Помага и давността, с която тези престъпления вече са покрити. Ледът се пропуква, господа съдебни заседатели! Ето това е добрата новина...

Да се въоръжим с търпение. Едно отрезвяване ще раздигне нашите заблуди. Ще се търкалят ореоли, ще помръкнат партийни иконостаси, ще паднат букаите на свободното слово, нацията ще се отърси от пропагандния махмурлук. И може би тогава - здрав дух в здраво тяло - ще изровим поуките на тези десетилетия. За да си послужим с тях: за нещо друго. Може пък този път наистина за демокрация...

Такава, каквато си я представяхме на 10 ноември. Преди трийсет години и две седмици....

Още

Тандемът Борисов-Гешев развъртя бухалката

25.01.2020

ПЕТЬО ЦЕКОВ

2982
Тери Джоунс: За хумора не трябва да има никакви забрани
Остана вода колкото за китайска капка

24.01.2020

КАЛИН ДОНКОВ

3281
×