Съвременното турско кино е повече от исторически сериали и най-яркото доказателство за това е Нури Билге Джейлан - роден в Истанбул преди 60 години, носител на "Златна палма" за "Зимен сън", безпогрешен художник на човешкия живот и неговите детайли във вече осем пълнометражни филма. "София филм фест" е сред големите му фенове, а новият му 188-минутен опус, освен в програмата на феста, вече тръгна и по кината. Филмът е копродукция на Турция, Франция, Германия, България, Македония, Босна, Швеция и Катар, като съпродуцент от българска страна е Стефан Китанов.

Джейлан е сред малкото автори на кино днес, които са действително автори, а не наемна работна ръка на продуцентите, и не се съобразяват с пазара, а само със собствените си естетически принципи. Затова и публиката на прожекциите на филмите му се дели на два вида - такава, която ще се върти, нервно ще си гледа в телефона и ще си излезе преждевременно, и другата, която ще напусне салона с пълно сърце и душа и ясното съзнание, че е гледала филмов шедьовър. Няма да е преувеличено да го наредим в традицията на режисьори като Тарковски, Бергман, Бела Тар, Ясуджиро Одзу и Аббас Киаростами, които владеят тишината и съзерцанието. По-важно от преживяването (сюжета) във филмите на всички тях е съпреживяването. Мнозина го считат за наследник на Чехов - героите във филмите му пият чай, разговарят, а току-виж и се обесят.

"Дивата круша" все пак разказва история, по-скоро поредица от истории: за семейството и завръщането, за търсенето на смисъла - все общоважни неща. Току-що завършилият колеж Синан се връща в родното си селце, където отказва да се помири с баща си - учител, комарджия и вечен неудачник. Той мечтае да бъде писател и търси финансиране за първата си книга, докато се сблъсква с всички предизвикателства на съзряването - да намериш занимание за цял живот, да задържиш още миг момичето, което ти е изплъзва, да се бориш ежедневно с бита, да осъзнаеш успеха и провала. 

Джейлан по традиция и е сценарист (често със съпругата си Ебру) и монтажист на своите филми. Те ясно напомнят за професионалната му закалка на фотограф. Всеки кадър от тях заслужава място в изложба - независимо дали е облян в меката златиста светлина на залеза, или ситен оловен дъжд покрива унили турски селца. 

"Дивата круша" е поетизирана версия на провинциалния живот, набор изящни ескизи с привидно хлабава връзка, и изисква от зрителя търпение, известна ерудираност и със сигурност подходящо настроение, когато встъпва към над 3-часовата прожекция. Всяка сцена в него може да се разглежда като отделно произведение на изкуството - като срещата на Синан с харесваното момиче или разговора му в книжарницата на Чанаккале с местната литературна знаменитост. В известен смисъл той също е сериал, но за по-дълбоките пластове на сърцето.