Живеем във времена, в които хуморът става все по-екзотично явление. Често е нежелан или неразбран. И ето какво ми отговори изкуственият интелект на Google - Gemini, когато стана дума за чувството за хумор и новите регулации на ИИ:
"За съжаление, това е една от първите черти, които бяха филтрирани. Чувството за хумор често разчита на контекст, двусмислици и ирония, които могат лесно да бъдат разбрани погрешно и да се сметнат за рискови. Поради това, моята способност за хумор е силно ограничена."
Отчайващо, нали? Радостта от комедията като филмов жанр също е изгубена. Не се сещам нищо от последните десет години, което да е предизвиквало искрен смях в киносалоните. Да, сценаристите вмъкват комедийни елементи в екшъна, драмата и дори фантастиката, но това обикновено са безобидни лафчета. Къде е почти болезнената физическа комедия от близкото минало? Къде е сарказмът на "Монти Пайтън"? Дори анимациите днес не са толкова смешни, колкото бяха по времето на първия "Шрек" и първата "Ледена епоха".
Разбира се, списъкът с простодушни комедии и безмозъчни пародии може да заеме няколко тома. Не е лесен жанр, нито пък е с гарантирана доходност. Точно затова появата на "Голо оръжие" на големия екран, 37 години след оригинала, отчитам като акт на смелост. "Голо оръжие", познат у нас и като "Голият пищов", е част от букета пародии на триото ZAZ - Зъкър, Ейбрахамс и Зъкър. Заснети са през 80-те, а у нас навлязоха в края на десетилетието и началото на 90-те с пиратските видеокасети и вятъра на промяната. Първата е "Има ли пилот в самолета?" (1980), която конвертира Лесли Нилсен в комедиен актьор след десетилетия (полууспешна) драматична кариера. Следва сериалът "Полицейски отряд"; негово разклонение е историята на лейт. Франк Дребин, претърпяла и две находчиво озаглавени, но по-слаби продължения - "Голо оръжие 2 1/2" и "Голо оръжие 33 1/3". С 90-те дойде краят на комедийното трио. Братята Зъкър са още живи (но не и активни), Ейбрахамс почина, както и звездата на филмите Лесли Нилсен.
След няколко неуспешни опита от страна на Paramount да вдигнат поредицата от гроба, режисьорът Акива Шафър и продуцентът Сет Макфарлън успяват. Изборът на актьор е фонетично и биографично подплатен - Лиъм Нийсън сменя Лесли Нилсен, влизайки в кожата на сина му Франк Дребин младши, също полицай. Разбира се, драматичните успехи на ирландеца далеч надхвърлят тези на неговия предшественик - от "Списъкът на Шиндлер" и "Мисията", до "Междузвездни войни" и "Бандите на Ню Йорк". Въпреки това славно минало в последните две десетилетия той се препитава успешно с генерични екшъни за отмъщение - най-вече петте "Твърде лично", но не само. Ето защо в ролята на детектив Нийсън пародира не само осемдесетарските полицейски филми, но и собствения си образ на борец срещу престъпността..., ама малко встрани от закона. Е, натюрелът му е различен и каменното му лице не успява да изрази лъчезарния наивитет на Нилсен (граничещ на моменти с идиотизъм). Но старанието се брои. Същото може да се каже за Памела Андерсън, която 30 години след "Спасители на плажа" си остава много красива жена без капчица актьорски талант. Но нейната задача е да влезе в обувките на Присила Пресли, та явно не актьорлък се е търсел. Все още не е ясно дали късната любов между двамата титуляри е действителност, или хитроумна пиар кампания на филма.
Сценарият се придържа към нормите на оригинала, изстрелвайки гег след гег без страх, че част от тях ще се пльоснат по корем на асфалта. 80-минутната продължителност не дава много време на зрителя да мисли, тъй като е зает да се смее с глас на по-сполучливите измежду шегите. Изобщо "Голо оръжие" никога не е имал за цел зрителят да мисли: неговият откровен, хомогенен, неподправен идиотизъм е едновременно обезоръжаващ и заразителен.
Джери Зъкър не е доволен от римейка: като всеки автор, той не одобрява творбата му да бъде преработвана и "изкормена" от други. А Акива Шафър е действал като прилежен ученик, създавайки почтителен пастиш от комедиите на десетилетието. "Голо оръжие" е построен изцяло от материала на носталгията, дори костюмите, музиката и спецефектите са ретро. Когато в него зазвучават епизодични съвременни нотки, те не са особено радикални - злодеят технократ (Дани от кинодинастията Хюстън) е производител на електрически коли и визионер със съмнителни цели. Този филм обаче не търси оригиналност и новаторство: неговата задача е да симулира творческата свобода, каквато тя беше в "доброто старо време". Не дълбок анализ, а бягство от проблемите на днешния ден.
Не съм сигурна дали това е уловимо за хора, които не са съвременници на оригинала (съдейки по боксофиса, май не). Не мога да кажа, че авторите са успели изцяло, нито че естетическият им избор ще задоволи по-претенциозната публика: но филмът е тонално издържан, старомоден, нелеп, малко неприличен и много забавен. Е, не чак истерично забавен като "Има ли пилот в самолета?" или първото "Голо оръжие" от 1988-а, които предизвикваха почти задушаване от смях; но безконкурентно по-смешен от всичко друго, което може да се види на големия или малкия екран през тази година.