През октомври се навършиха 100 години от рождението на германския актьор Клаус Кински – гениалния луд и височайшия злодей в световното кино: не като персонаж, а като самия себе си. Още приживе той си спечелва славата на най-екстравагантната и трудна за общуване звезда, но след смъртта му са разкрити толкова ужасяващи страници от неговата биография, че той мигновено от култов артист се превръща в една от най-одиозните личности в света на седмото изкуство. Трудно би било да се намери някой, който е познавал добре Клаус Кински и не би искал смъртта му – включително и най-близките от семейството му. Чуждестранни медии припомнят гения и злодея, съжителствали в душата на този изключителен актьор.
Актьорският му дебют е в лагер за военнопленници
Кински няма шанса да се бие във Втората световна война – едва 18-годишен попада в британски плен в Нидерландия през зимата на 1944-та, прекарвайки само няколко дни на фронта. Клаус обаче остава достатъчно дълго време в плен – цели две години, и там за първи път започва да се интересува от любителски представления, така че след завръщането си в Германия решава да се занимава с театър. Установява се в Западен Берлин, където, въпреки пълната разруха, театралният живот кипи. Но начинаещият актьор има толкова гаден темперамент, че не може да се впише в никоя трупа. В крайна сметка Клаус Кински решава да създаде свой собствен театър, като става солов рецитатор. Той поставя моноспектакли в малки авангардни кабарета, представяйки балади и монолози от класическата литература. За разлика от традиционните рецитатори, той го прави с неистово изражение, граничещо с нервен срив – с шепот, който преминава в писъци и конвулсии на лицето, и с невиждано в този жанр еротично напрежение. Тази новост си намира почитатели: Кински скоро изгражда фен база около себе си и става звезда на местната контракултурна сцена.
Ала статутът на ъндърграунд знаменитост не му донася пари, а и актьорът бързо пръска на вятъра всичките си хонорари. До средата на следващото десетилетие Кински живее на тавана на жилищна кооперация в Мюнхен, където буквално си построява гнездо от листа, които събира от улицата. Именно в този период се среща с 13-годишния по онова време бъдещ режисьор Вернер Херцог. В документалния си филм „Моят най-добър враг“ режисьорът разказва как 30-годишният Кински се нанася в сервизното помещение на осемстайния комунален апартамент на семейството им и започва да тероризира съседите. Заключва се за два дни в банята, през които потрошава тоалетната чиния на сол, или се втурва да търчи из цялата сграда, като накрая разбива входната врата с крак.
Накратко, агресивното му поведение не се ограничава само до сцената. По това време Кински вече е диагностициран с
психопатия, чиито пристъпи може да продължат с часове
Но Херцог още тогава забелязва, че агресията на квартиранта му не е чак толкова непредсказуема – той можел да репетира изблиците си дълго и щателно пред огледало и никога не се нахвърлял върху някого, който би бил способен да отговори със същата жестокост. Също така безмилостно се разправял с онези, които се опитвали да му се подмажат или да го манипулират от позиция на някакъв формален авторитет.
Статутът на звезда на ъндърграунд театъра не задоволява нито амбициите на Кински, нито финансовите му нужди. През 60-те години на миналия век той изоставя театралните турнета и започва да се снима в западногермански криминални продукции. Комерсиалните жанрови филми носят на актьора както добри доходи, така и популярност – неговите ярки отрицателни персонажи моментално открадват светлината на прожекторите от положителните главни герои. Средата на десетилетието бележи повратна точка за Кински – той се появява в епизодична роля в епичната драма на Дейвид Лийн „Доктор Живаго“ по романа на Борис Пастернак, а след това изиграва гърбавия Уайлд в спагети уестърна на Серджо Леоне „За няколко долара повече“. Тези кратки, но силни роли в сериозни филми на именити режисьори му носят световна слава и отварят вратата към голямото кино.
През следващите години, до началото на 70-те, Кински безчинства като бандит в италианските спагети уестърни. Освен при Леоне, той е и революционрът терорист в „Куршум за генерала“ на Дамиано Дамиани, и ловец на глави във „Великото мълчание“ на Серджо Корбучи. През този период Кински живее в Рим, където дори си купува вила. Става най-търсеният и високоплатен злодей в италианското и испанското масово кино и активно експлоатира славата си, появявайки се в пет или шест филма годишно. Сценарият няма голямо значение за него – много по-важен е размерът на възнаграждението. Но на екрана така или иначе актьорът се раздава всеки път докрай.
„Истинският актьор се самоунищожава“
Така описва той творческия си метод. Публично Кински се представя за самоук актьор с природен талант, който презира театралната техника. Но това е манипулация – Вернер Херцог разказва как Кински е прекарвал по цял ден пред огледалото, за да упражнява сценичната си реч и дикция. А демонстративното свеждане на кариерата му до печалбата позволява на актьора да избягва критики – ако филмът се провали, той винаги може да каже, че го интересуват само парите. В интервюта и биографии многократно се нарича „проститутка“. В действителност обаче Клаус Кински продължава да жадува за слава като авангарден артист. Ето защо през 1971 г. (по това време италианското кино навлиза в криза, а той е задлъжнял) Кински се опитва да се върне към рецитацията, изпълнявайки в Западен Берлин текст, в който изобразява Исус Христос като анархист, бунтуващ се срещу силите на статуквото. Този път обаче превъплъщението на звездата от мейнстрийм филмите е посрещнато враждебно от радикалната лява младеж – актьорът е прекъснат, освиркан и в крайна сметка прекратява представлението, като се впуска в тирада от обиди към публиката. Турнето му се превръща в цирк – зрителите се тълпят, за да видят как Кински ще избухне на сцената.
Но най-накрая неистовият актьор покорява и авангардния Олимп – с помощта на Вернер Херцог, който му предлага главната роля в „Агире, гневът Божи“. Режисьорът е на 28 години и това е шестият му филм. След като прочита сценария, Кински се обажда на Херцог в три часа посреднощ и започва да крещи несвързано в телефона. Половин час по-късно Херцог все пак успява да извлече смисъла от писъците на актьора: че е възхитен от сценария и иска да играе в лентата – и е прекъснал турнето на катастрофалния си моноспектакъл, за да го направи.
Вернер Херцог си спомня, че Клаус Кински дълго време се е борил да се освободи от образа на Исус Христос по време на снимките. Отношението му към членовете на екипа обаче е било всичко друго, но не и християнско – например, в разгара на работата той ударил един актьор по шлема с меча на Агире толкова силно, че му разцепил челото. Според легендата Кински довел дори самия Херцог до краен предел – в един момент заявил, че напуска снимките, при което режисьорът заплашил, че ще го убие, а след това ще се самоубие. По-късно Кински изопачава тези заплахи пред пресата в напълно невероятната история, че уж Херцог заснел последните сцени от филма с насочен към звездата си пистолет. Въпреки всичко, изстраданата роля на конкистадора Лопе де Агире светкавично въздига Клаус Кински от редиците на кинозанаятчиите до ранга на един от най-великите трагически актьори на ХХ век. Последвалото сътрудничество на Кински с Херцог се прославя като един от най-плодотворните и може би
най-екстремният творчески тандеми в историята на киното
В края на 70-те години на миналия век Кински се превъплъщава във вампир, гърчещ се под бремето на собствената си изключителност, в „Носферату“ на Вернер Херцог, а веднага след тази роля получава и главната в драмата „Войцек“, заснета няма и месец по-късно. В следващите си проекти режисьорът и актьорът се завръщат в тропиците – и към конфликтите. Докато снимат „Фицкаралдо“ в Перу, омразата на статистите към неконтролируемите изблици на гняв на Кински достига такава степен, че вождът на индианците мачигуенга съвсем сериозно предлага на режисьора да убие Клаус. Конфликтът между режисьора и актьора достига финалния си етап на снимачната площадка на „Зелената кобра“ (1987), последното им сътрудничество. По това време Кински вече е развил режисьорски амбиции и опитите му да повлияе на процеса на снимките в крайна сметка окончателно го скарват с Вернер Херцог.
Между другото, актьорът успява да реализира тези свои амбиции в някои по-малки проекти, които избира специално, за да бъде „и цар, и бог“ в тях. Например, в средата на 80-те години на миналия век той участва в нискобюджетния американски хорър Crawlspace, където освен че се сбива шест пъти с актьорите само за три дни на снимачната площадка, забранява на режисьора Дейвид Шмолер да вика „екшън“ и „край“, за да решава лично кога приключват сцените му. До края на снимките Кински подлудява всички толкова много, че екипът буквално се моли за неговата смърт. Това вдъхновява заглавието на късометражния документален филм Please Kill Mr. Kinski („Моля, убийте г-н Кински“), посветен на създаването на игралния. Актьорът прави опит за превземане на режисьорския стол и на снимачната площадка на „Носферату във Венеция“, като дори си осигурява правото да режисира сцените със свое участие.
Към края на 80-те Клаус Кински най-накрая успява да направи свой собствен филм. След като си осигурява финансиране от медийния магнат и бъдещ италиански премиер Силвио Берлускони, той пише сценария, режисира и играе главната роля в експерименталната биографична драма „Паганини“ за виртуозния цигулар Николо Паганини. Докато работи по филма обаче, актьорът размива границите между художествена измислица и реалност и напълно елиминира сюжета. Херцог, на когото Кински първоначално предлага да режисира филма, казва, че вместо сценарий той е създал нечленоразделен поток на съзнанието, лишен от каквато и да е структура. Самият Паганини на Кински е представен като рокзвезда, която обезчестява момичета на конвейер като секс машина. Критиците с право обвиняват режисьора в мегаломания и нарцисизъм – филмът за цигуларя виртуоз в крайна сметка се оказва филм за самия Клаус Кински. Той обаче смята „Паганини“ за връх в майстроството си и както обикновено е неуязвим за критиката.
„Само аз избирам кой може да ме обиди“
заявява новоизпеченият режисьор в отговор на жалките критици, които не са в състояние да разберат творческата му визия…
„Паганини“ е последният филм на Кински: на 23 ноември 1991 г. той умира от сърдечен удар на 65-годишна възраст. И за изненада на познаващите разюздания му начин на живот – издъхва в собственото си легло.
И през следващите десетилетия образът на Клаус Кински остава обвит в ореола на голям ексцентрик. Актьорът се е женил три пъти и има по едно дете от всеки брак. Всичките му наследници стават актьори: най-малкият – Николай, синът от виетнамката Минхой, и двете дъщери – известната Настася Кински и по-малко известната Пола Кински. През 2013 г. най-голямата, Пола, изнася подробности за живота с баща си в биографичната книга „С устата на младенец“ (оригинално заглавие на немски: Kindermund), разкривайки, че баща ѝ я е насилвал сексуално от петгодишна до 19-годишната ѝ възраст. Тя описва артиста като чудовище и домашен тиранин, който се е отнасял към членовете на семейството си като към роби, задължени да угаждат на капризите му денонощно (по-късно и Настася потвърждава, че Кински е бил непредсказуем, агресивен и е държал близките си в постоянен страх). Пола споделя още, че е решила да разкаже за преживените ужаси, тъй като след смъртта на Кински арт елитът започнал да изгражда култ около личността на актьора, докато всъщност никой нямал точна представа какъв е той всъщност. В едно интервю тя признава, че не може да гледа филми с баща си, защото неговите злодеи не ѝ приличали на филмови герои – за нея и нейните близки това бил истинският Клаус Кински...
