Медия без
политическа реклама

Капанът на велосипеда

23 Юли 2018ЕМИЛ ХЪРСЕВ
Снимка: Архив

„Ефектът на велосипеда“ е сред малкото нагледни аналогии, които използваме, за да обясним на студентите по финанси как работи паричната индустрия. Лесно се помни, че докато въртиш педалите, двигателната сила не позволява возилото да падне, макар да се крепи само на две точки. Въртенето на колелата добре илюстрира трансформацията на падежите – изкуството да погасяваш изтичащите заеми с нови, докато обслужваш само лихвите и само при възможност плащаш от главницата. Или ако финансираният бизнес не може дори лихвите да обслужва, внимателно увеличаваш взетите назаем суми, за да „рефинансираш натрупването“, т.е. да плащаш дължимия доход чрез нарастващо задлъжняване. На това място разказваме на всеки кандидат-финансист поуките от зашеметяващия

възход и упадък на Чарлз Понзи,

всъщност Карло Понци (1882-1949), италиански фокусник и измамник, който през 1920 г. успява да побърка света със същия номер, който неслучайно и до днес носи неговото име – макар да е познат от векове. Можете да прочетете това например в писаната през 1843 г. „Мартин Чъзълуит“ на Дикенс. За да се овладее изкуството на трансформацията на падежите, е важно да се помни, че ефектът на велосипеда има граници. Колкото повече товариш колелото, толкова по-голяма двигателна сила се иска, за да се крепиш. А силите на всеки човек са крайни и идва момент, когато не успяваш с педалите. В следващия момент си падаш на врата. Всеки

има граници в жонглирането.

Според Книгата на „Гинес“ британецът Алекс Барън държал във въздуха 11 топки. Той успял да ги завърти само два пъти. Е, някой друг може и 12 топки да е държал във въздуха, но без „Гинес“ наоколо да го впише. И дотам. Друг британец, Дан Магнес, държи рекорда по продължително жонглиране с топка. Той успял да крепи над земята една (футболна) топка 24 часа, преди сам да се строполи. И да има по-държелив човек, не ще да издържи много повече. Във финансовите игри, за разлика от игрите с топка, границите трудно се намират, а причините са две. Първо, парите, за разлика от топките на жонгльора, са невидими с просто око и трябва сериозна квалификация, за да можеш изобщо да следиш играта. И втората, по-важната, е

огромната сила на лакомията,

която кара милиони хора да се видиотят до там, че да вярват в чудеса, обещани от измамници (съзнателни лъжци), пророци (искрено вярващи невежи) и политици - обикновени папагали, които имат дарбата убедително да изговарят това, което мнозинството иска да чува. За жалост днешна Европа има лидери, които (дали го знаят?) разиграват класическа версия на древната финансова игра с търкалянето на свръхдълг. При това се надпреварват кой ще натрупа повече дълг, за да похарчи повече – да крепи неудържимата, неефективна държавна машина, върху която се крепи, и за да може да подхвърли повече захарчета на масата, която го следва. Целта на всеки е да изкара своя мандат, този мандат. Това безпощадно ясно пролича на

яловата среща на Г-20

в Буенос Айрес. Никога досега, откак помним тези конклави на финансовите министри и шефовете на централните банки на 20-те най-големи икономики в света, не е имало по-безплоден форум. Само новият турски финансов министър Берат Албайрак мисли точно обратното, че срещата била „екстремно плодотворна“, защото имало „силна комуникация“. Комуникация? Надвикване между глухи. Няма разбирателство за нищо, обаче има общ консенсус: Всеки ще продължи както досега. Но може би г-н Албайрак има основания да се радва. Той е мъдър и прагматичен мъж. Неслучайно е постигнал стаената мечта на Робърт Бърнс (помните стиховете „…и щерка на султана…“). За неговата страна яловият консенсус може да е чудесен резултат. По същия начин, разказва сър Едуард Гибън, предците на г-н Албайрак се радвали на неспособността (почти) българинът Константин XI Палеолог да договори уния със западните остатъци от обединена Европа. За нас, открай време жители на европейската периферия, днешната ситуация на

очевиден разпад на европейската Общност

е много лоша новина. Като нищо ще стане като през 1453 г., когато пада Константинопол, не след дълго - и ние. Факт: дори на важен международен форум като срещата на 20-те в Буенос Айрес Европейският съюз не успява да заеме обща позиция. А когато егоизмът вземе връх над Общността, за всяка страна става все по-трудно да пази финансовия баланс – макар че политиците на запад са склонни да си мислят точно обратното. Идеята на заможните нации

да заключат вратите и да пазят парите

от бедните съседи и божем роднини по европейска линия обективно забавя и отлага перспективите за интеграция на България (и не само) – и в еврозоната, и във всички други икономически механизми на Европа. Ние трябва да го разбираме, да се научим да живеем, а защо не и да печелим от тази ситуация, която трудно ще променим. А може би имаме дори известно предимство от това да сме по-далеч в момента, когато движещата сила на велосипеда няма да е достатъчна да крепи растящата дългова тежест, въпреки инерцията и изкуствената наклонена плоскост на реално отрицателните лихви, която помага на илюзорно богатите, а всъщност свръхзадлъжнели икономики на Стара Европа да яхат возилото и да държат кормилото. Въпросът е докога може да се държи крепостта Европа, светът от вчера.