Quantcast

Медия без
политическа реклама

Трябва да има защита на личните имена на българите

Доста западна критерият за правилно писане, да не говорим за правоговора, казва проф. Ангел Ангелов

20 Юли 2018Илия Вълков
СНИМКА: Личен архив

Проф. Ангел Ангелов е езиковед и музикант. Преподавател по социолингвистика в Софийския университет, член на рок групата "Джендема", позната от митингите през есента на 1989-а.

 

- Проф. Ангелов, през годините различни законодателни инициативи правят опити да наложат регулация на публичния език. Има ли смисъл в тези усилия, когато езикът е една жива, отворена система?
- Да, езикът е отворена система и се саморегулира. В езика има закономерности, част от тях са неподвластни на човешката воля. Те са като земното притегляне. В граматика има естествени закономерности, които са подобни на физическите. Но има и закономерности и правила, които човек може да променя, каквито са например юридическите закони. Тези две системи се срещат - естествената и законодателната. В историята на нашия език има дълъг процес на кодификация и на установяване на правилата. Естествено възникналите норми на употребата се превръщат в норми на граматиката. Процесите на кодификация започват още от Възраждането - един дълъг период на добронамерено спорене и стремеж едни или други диалектни региони в страната да вземат връх. В края на 19-и век се стига до Иванчовия правопис, който установява единна норма. През 20-и век следват няколко правописни реформи - на Омарчевски, който въвежда „земеделския правопис“, както и голямата реформа от 1945 г., когато се създава днешният правопис. След промените от 1989 г. имаше дори отделни опити да се върне старият правопис, но това не стана. Наистина трудно е да се върне назад една правописна система. Трябва внимателно да се обмислят промените, езикът има нужда от грижа.
- Може ли обаче тази грижа да се наложи чрез закон за българския език?
- Грижата може да се прояви по различен начин. Понякога е необходимо, когато обществото изпадне в криза и се получи анархия на писмените системи, да има някаква инициатива, наредба или закон.
- Има ли такава анархия?
- Доста западна критерият за правилно писане, да не говорим за правоговора. Езикът е свързан с възпитанието на човека и употребата му се учи още от най-ранна детска възраст. Когато детето не си служи добре с вилица и нож, пипа си устата или носа, прави нещо неприлично на публични места, майката и бащата, учителите, са длъжни да го предупредят, а когато трябва, и да го санкционират. Езикът е нещо подобно. Трябва с възпитание, с тънък усет да се осъществява този контрол. Обикновено грешките са поради незнание, а не заради умишлена вина на някого. Има недоучени хора, явно е, че там училището не си е свършило докрай работата, родителите също. И сега тези технически средства, които използваме напоследък - компютри, смартфони. Трептящите текстове на екраните водят до буквени грешки, до немарливост. Размива се границата между официалната кореспонденция, която се разпечатва на хартия, и имейлите, и есемесите. Българската културна среда не държи достатъчно под око отклоненията. Оттук се получава срив на езиковата култура. Трябва да има нещо, което да ни кара да бъдем по-внимателни в тази област.
- Последният законопроект за защита на българския език, внесен в парламента, предвижда създаване на регулаторен орган към БАН, който да следи за спазването му. Това не създава ли "езикова полиция"?
- Това изглежда, че е добро решение. Там, в Института за български език „Проф. Л. Андрейчин“ към БАН, са най-добрите специалисти. Но ако ще има глоби, те не трябва да са по-големи от например тези за неправилно паркиране. Трябва мерките да бъдат поощрителни или предупредителни в началото. Не мисля, че някой с употребата на езика се опитва да разруши системата на българския език. Това са грешки от липса на езикова култура, от недоучване. Не смятам, че някой съзнателно тръгва да руши.
- Няма ли опасност този орган да се превърне в цензор?
- Не мисля. Има разлика между езиковите права на човека и свободата на словото. Свободата на словото засяга повече съдържанието на изказването, а въпросите на езиковата култура са свързани с езиковия вкус и с правилната употреба на граматиката т.е. с формата на изказа.
- Усилията за налагане на правила не трябва ли да са изпреварващи, да се насочат към училището и образованието?
- Глобализацията, както казват, е като слънчевото затъмнение – не можеш да я спреш. Световните процеси уронват традиционния културен контекст, в който съществува езикът. Езикът е функция на културата. При една лоша културна среда, лоша поведенческа култура на обществото, недостатъчна литературна, музикална и всякаква друга култура и вкус - всичко това оказва влияние. Езикът има предназначение да бъде и изкуство. Езиковото естетическо чувство се възпитава чрез поезията. Ученето на стихотворения наизуст - това възпитава чувството към езика. Това трябва да се стимулира. Глобализацията обаче има и положителна страна, защото отваря врати, не трябва да се капсулираме. Както българинът трябва да учи чужди езици, така и ние трябва да обучаваме другите на нашия език. Всеки един език е прозорец, а нашият език въведе кирилицата в Европейския съюз. Тази азбука е богатство и за други народи, а и за всеки, който я владее.
- Какъв е езикът на публичните лица, политиците, т.нар.звезди. Има ли недоучени сред тях?
- Това е въпрос на лична отговорност, човек, ако се изложи или се излага с езика си, с правописа, с липса на езикова култура, какво по-голяма санкция от това обществото да го заклейми. Вътре в себе си някой ще направи гримаса и ще се отдръпне от този човек. Позорът от една погрешна езикова култура човек го носи със себе си.
- А не претръпнахме ли твърде много към подобно излагане, вече не ни прави впечатление?
- В това е проблемът, че лесно подминаваме грешките и проявяваме търпимост към пошлия езиков вкус. Знаете ли коя е санкцията - осмиването. И дори безмълвната критика. Има писани и неписани закони, моралът е неписан закон. Ако писаните предполагат санкции и контрол, то неписаните са една естествена норма и когато човек я прескочи, за такъв човек в определени среди вече няма място.
- Каква е отговорността на медиите в опазването на добрия език?
- Много голяма. Оттам тръгват тези немарливости. Журналистите са вглъбени в някои проблеми и теми, но често пъти пренебрегват формата или пък съзнателно я принизяват, за да са по-четивни. Преследвайки някакво съдържание, актуална задача, те не обръщат внимание на формата. Някои дори не са образовани в езиков план или са небрежени, защото преследват друга по-важна мисия. А някои от тях трябва да преминат допълнително езиково образование. Много клишета се използват, модерни фрази, но изтъркани от съдържание, които нищо не казват.
- Кои са съвременните предизвикателства пред българския език?
- От една страна, е застрашена графическата система на българския език. Латиницата масово навлиза, но ние можем и трябва да се преборим. Гърците са пример за страна със стара азбука, която е типична за тях, каквато за нас е кирилицата. Това, че кирилицата е българска азбука, трябва да се казва по-често, да се разказва, да се осветли Европа каква е ролята на нашите учители, които създадоха българската средновековна литература. Нашата азбука е едно от големите ни богатства. Другото вмешателство в нашата култура е свързано с личните имена. В нито един закон не е предвидена защитата на личните имена на българите, а това го е имало и е било под контрола на българската църква. При светото кръщение е имало именник. Кръщелното свидетелство е било повече от акта за раждане. Имало е правилник за получаване на името. Виждаме какво става сега. Разбира се, човек трябва да има право на избор, но не може традиционните имена да се пренебрегват – норми в това отношение има в цяла Европа. Трябва да има контрол, защото чрез името човек се свързва с държавата си. Има случаи, в които родители нанасят поражение на своите деца с дадените им имена, и децата са смехотворно възприети поради странни „творчески“ решения, напр. Тенислав, Кротозар и др.
- Има ли опасност българският език да изчезне, застрашен ли е?
- Има застрашени езици, има понятие езикова смърт. Ако го занемарим до степен да го замърсим с цели мисловни модели от чужди езици, ако го изоставим. Езиците са като обществата, като отделните човешки индивиди. Както има червена книга на застрашените биологични видове, както изчезват популации и животни, така изчезват и езици. От 6 хил. езика, след 30 години ще останат наполовина. На всеки три месеца изчезва един език от света. В Европа това е много по-трудно. Изчезват най-вече заради демографски причини - изчезват хората, а с тях и езикът им. Нашият език има писмена култура, а там където има такава система с дълги традиции, това става трудно. Езикът изчезва тогава, когато няма възпроизводство от поколение на поколение. Но имаме изчезване на диалекти в България. С грижи, усет, възпитание, любов, чувство, вкус, уважение, сантименти - така се пази словото. Езикът е средство за молитва, с него се общува и с отвъдни светове. Предава ни се от нашите деди, за да го дадем на децата. Това е дълг. Цялата тази връзка между минало и бъдеще е в езика.