Медия без
политическа реклама

Сегашна стойност

Продуктивността на Гинка

Снимка: Архив

Едни дългогодишни сравнения на цените в Европа - от 2000 г. до миналата година, публикувани от Евростат в разгара на лятната жега, подпалиха цяло пожарище от тиради за българската икономика. Интересно, че и колеги икономисти, и откровени дилетанти обявиха съмнителните резултати от ценовото проучване за „лоша работа“ и хвърлиха в огъня на „унищожителна“ критика самите принципи на икономическата политика, която – напук на постоянните скандали и несвързани идеи за „реформи“ - България следва от началото на новото хилядолетие. Един от главните аргументи, който всеки от полемистите ползва както му дойде, за да „обоснове“ своите предложения за реформи, е така наречената „производителност на труда“, която у нас изоставала, стагнирала, умирала, но трябвало бърже да бъде стимулирана. И тук всеки поднася своя буламач от предложения като панацея за целта. Странното е, че кажи-речи еднотипни, повърхностни до ужас размисли за „производителността“ се употребяват за диаметрално различни реформаторски „визии“. Доколкото имам време и търпение да хвърлям бегъл поглед на въпросните „визии“, забелязвам, че българската мисловна продукция по нищо не се отличава от аналозите, сервирани в другите страни от „нова“ Европа. Единственият (псевдо)консенсус в шарената бърканица от ялови идеи е прокламираната цел –

да догоним, да „наваксаме“ изоставането

от световните („западни“) лидери по производителност на труда. Казвам „псевдоконсенсус“, защото това е псевдоцел. Въпросната производителност на труда е един кух и напълно безсъдържателен показател при всички макроикономически сравнения – динамични, междуотраслови, международни. Зад уж еднофакторния измерител се крие взаимодействие на купчина разнопосочни стопански фактори, та изчислената константа няма безспорна и еднозначна интерпретация. Каквато и да е стойността, тя нищо не значи. От години е емпирично доказано, че от 60-те години на миналия век връзка между производителността на труда и брутния продукт, икономическата активност и доходите няма. Корелацията клони към нула. Сиреч „производителността на труда“ е чисто шизофренна, налудна индикация.

Ще се опитам да обясня кратко защо е така. Какво значи „производителност на труда“? Тя може да бъде дефинирана само като натурален показател – отношение на количеството произведен продукт и количеството труд, вложено за това. Първото делено на второто - Q/W. Получената константа има смисъл само като микроикономически показател, за еднакви условия, среда, технология, качество и всичко друго - за да измерим тъкмо разликата в интензивността на труда. Да вземем две моми. За да ги различаваме, „чернооката е Гинка, а пък русата Калинка“. Ще им дадем по един чувал картофи, еднакви ножове и по една кофа. Старт! И мерим. За един час Гинка е обелила цяла кофа картофи, а ленивата Калинка е напълнила кофата наполовина. Значи Гинка има два пъти по-голяма производителност на труда от Калинка – като сръчна картофобелачка. Дотук. Ако сменим дейността, резултатът може да е съвсем друг, включително точно обратен. Например ако дадем на момите по две куки за плетене и кълбо прежда. Може да се окаже, че блондинката е по-сръчна в ръкоделието и за ден е наплела повече от Гинка. Така че дори за двойка моми

няма производителност на труда изобщо –

зависи какво вършат. Всеки има различна производителност на труда за всяка отделна работа, с която се захване. Моята производителност на труда като дърводелец е точно нула при над 90% риск да остана без пръсти. А представете си сега какво е да сравним производителността на труда на 100 души? На цели нации? Лудостта става пълна, ако вместо в натура опитаме да мерим производителността на труда в стойност, това подменя самата дефиниция на показателя. Вместо Q/W смятаме Q*P/W. Нито е производителност, нито е „на труда“, намеси ли се цена. Измененията на цените зависят от неизброим куп фактори, свързани далеч не (само) с труда. Тази подмяна на показателя е грехът на Рикардо.

Тъкмо Дейвид Рикардо (1772–1823), за да усъвършенства теорията за абсолютните ценови предимства, с която Адам Смит (1723-1790) обяснява различията на международната търговия и богатството на народите, формулира принципа за относителните ценови предимства (comparative advantage). Обяснява ги именно с различната производителност на труда. И докато сравнява броя часове, нужни на англичанина и на португалеца да произведат сукно и вино, разсъжденията са ясни. Но после в сметката на разходите се намесват парите и хаосът става пълен. В опитите да подредят купа фактори, които влияят върху международната търговия, се включват брилянтни икономисти като Ели Хекшер и Бертил Олин, Готфрид фон Хаберлер, Рюдигер Дорнбуш, Стенли Фишер, Пол Самюелсън, накрая Алън Диърдорф формулира своя „общ закон за икономическите предимства“. После

глобализацията опроверга всички до един

Нищо от цялата теория за сравнителните предимства не работи в наше време, защото всички икономически теории се градят върху предпоставки като „свободна търговия“, „еднакви условия“, „неограничен достъп до пазарите“, „еквивалентни цени“, международно търговско право и пр. Какви „еднакви условия“ в свят, където обменът се диктува от квоти, мита и нетарифни ограничения, картели, патенти и „брандове“, пряк политически натиск, та чак до забрани и санкции, в т.ч. до ниво отделна фирма, банка, персона?

Никаква „производителност на труда“, това глупашко пустословие не може да е цел, ограничител, дори и ориентир за икономическата политика. Истинската национална цел е съвсем друга: да имаме хармонична, почтена, стабилна и предвидима, трудолюбива и миролюбива, удобна икономическа среда, в която всеки бизнес и всеки трудещ се е добре дошъл да работи, за да развива своите относителни предимства и да печели. Не да догонва когото и да било, а да прави онова, където е най-производителен, което може, а другите не могат и никога няма да свършат по-добре. Резултатът може да се мери само по това какво си успял, какво си продал, какво си спечелил и колко си събрал. А задачата на държавата е поне да не вреди, ако не може да помага. Да пази. Да стриже, но да не скубе – всекиму еднакво. Иначе пропада. Бягат от нея.