Либералите не са врагът. Те са жертвата

Първата работа на хора с първобитни убеждения, израсли в неплуралистични общества, е при появата на сериозен проблем да обвинят либералните елити. Тази пропагандна линия се движи от началото на миграционната криза в Европа през 2015 г. и върви паралелно с всички национални избори, където крайната десница (в повечето случаи с фашизоидни послания) набира скорост. Либералите изглеждат лесна плячка - тоталитарно скроеният мозък не се плаши от хора, за които различното мнение и различният изобщо си струват уважението, тъй като либералите досега не са успели да докажат силата си (да покажат мъжество един вид) чрез унищожаването на света. Националисти предизвикаха Първата световна война, а не много време след това националсоциалистите успяха отново да въвлекат целия свят във Втората световна война. После комунистите продължиха съсипията по време на Студената война и краят им се не види, ако се съди по патилата на Венецуела. Европа постигна най-големия си просперитет, когато либералната струя опитоми краищата и ги приближи към центъра, защото либерализмът по своята същност се застъпва за повече свобода на индивида. Либерализмът беше заложен в самата тъкан на ЕС, тъй като се смяташе, че той е следващата еволюционна точка. Затова и някак закономерно се появи в края на 20-и век теорията на Франсис Фукуяма за края на историята, според която западната либералната демокрация е крайната точка на човешката социална еволюция.

Уви, събитията през последното десетилетие и малко повече показват, че прогнозата му е била грешна. Антилибералните режими се посъвзеха след разгрома им пред 1989 г. и с инструментите на либералната демокрация започнаха да си прокрадват пътя обратно. Миграционната криза в Европа от 2015-а беше събитието, което даде на антилибералите ключа към завръщането към атавистичния светоглед. В този смисъл ще бъде несправедливо да кажем, че либералните елити нямат вина. Имат и тя се състои в това, че допуснаха нетолерантността, радикализма и крайното като легитимна гледна точка по различни причини, вариращи от парадокса на толерантността до преследването на тесни партийни интереси, лични амбиции, национални егоизми. Има обаче

голяма разлика в развитието на проблема в старите демокрации и в недоизградените

Например най-пресните избори в ЕС, които изправиха на нокти европейската общност заради очакванията, че фашизоидните Шведски демократи ще излязат първа сила. Резултатите показаха известен ръст в подкрепата за тази расистка политическа формация, но той беше минимален на фона на очакванията – те завършиха трета политическа сила, която продължава да среща силен отпор от страна на останалите политически формации. По-вероятно е левицата и десницата да се коалират, отколкото някоя от тези групировки да протегне ръка към Шведските "демократи”, които се застъпват и за напускане на ЕС. Между другото това е една от възможните причини защо не успяха да реализират тенденциите, очертани в социологическите проучвания. Възможна причина е, че повториха грешката на Марин льо Пен, която на президентските избори във Франция през 2017-а изгуби сериозна подкрепа със заявленията си за напускане на еврозоната. Французите може да не харесват много неща на ЕС, да не са съгласни с подхода към кризата в еврозоната, да не обичат големите реформи и да имат проблем с глобализацията, но ЕС за тях е дебела червена линия, която не искат да пресекат. Същото е и с шведите. В Италия също крайните политически сили удариха на камък в мига, когато започнаха да говорят за напускане на еврозоната. Дори и Гърция, която най-много пострада (до голяма степен заради собствената глупост на политическите си елити), осъзна, че напускането на еврозоната би означавало истинска национална катастрофа.

Освен че Шведските демократи атакуваха нещо съкровено за Швеция, друга причина за неуспеха им да се превърнат в първа сила е плурализмът. Неслучайно именно плурализмът е обект на яростни атаки от страна на антилибералната пропаганда, целяща да превърне медиите, които са основен проводник на плурализма, тоест разнообразието от мнения, в обществен враг номер едно. Вярно е, че плурализмът допуска и радикални мнения, но когато те не са преобладаващи и срещу тях са равнопоставени разумни позиции, базирани на факти и експертиза, разрухата се избягва. В този смисъл изключението, което доказва правилото, е

Великобритания, която стана жертва на подкопаването на плурализма на мнения

След референдума от 2016 г. излезе много любопитно и всъщност очаквано изследване, което показа, че мнозинството от британските медии са отразявали ЕС през годините предимно в негативна светлина, тоест необективно, включително и обществената телевизия Би Би Си. Когато в едно общество доминира негативното, когато фактите са изместени от емоции и дневният ред се диктува от настроенията в социалните мрежи, когато се създава истерия срещу нещо, чиято заплаха е най-малкото спорна (такъв беше случаят с истерията от 2014-а, когато паднаха трудовите ограничения за българи и румънци във Великобритания), ксенофобията, насилието, престъпленията на расова и дори сексистка основа са закономерни последици.

Всъщност точно това е

проблемът в България, която вече е пропита от ксенофобия,

расизъм и откровен фашизъм до степен, че продажбата на чаши с ликовете на сатрапи като Сталин, Ленин и Хитлер или пък Мусолини се подминават безнаказано. Апатичността на институциите, неспазването на закона и откъсването на медиите от обществената им отговорност разпространява вируса на общественото унищожение. През последните две десетилетия и нещо България извървя изцяло обратния път към соца, тоест към тоталитарното общество, в което негативизмът, включително и към фактите и експертизата, преобладава. Това, което отличава соца от либералния свят, е отношението към индивида, тоест към човека. Соцът мрази човека. Той обича народната маса. Първата задача на соца (на всяка тоталитарна система впрочем) е да смаже човешкото достойнство, а това обикновено става, като даден човек или група хора са обявени за врагове, вместо просто да бъдат разглеждани като опоненти и към тях да се подхожда с аргументи вместо с омраза. Днес са Сорос, либералите, бежанците, хомосексуалните, болните, журналистите. Преди „лошите” са били евреите, ромите, черните, пак болните, хомосексуалните. С други думи,

за антилибералите различните са обществен враг

За разлика от Швеция или Франция, Италия, Германия, (Великобритания е различен случай), САЩ, където либералната демокрация има дълбоки корени и където цари върховенство на закона, в България демокрацията не успя, защото изграждането й не започна от най-важното – развитие на уважение към индивида, какъвто и да е той, и неговите права, свободи, нужди, а оттам и нуждата от върховенство на закона и независими институции, които да бранят индивида.

В едно развито плуралистично общество се води конструктивен дебат по наболелите въпроси, а екстремните възгледи биват осъждани. И няма никакво съмнение, че миграцията (външна и вътрешна) е един от най-важните. Този проблем обаче не се решава чрез изключване, маргинализиране, сатанизиране. Става със смислен разговор за това кое всъщност е проблемът и как да се реши. Когато разговорът се измести ad hominem, се губи смисълът. Така че либералите не са виновни за това, че са либерали. Драмата на българското общество, а и на останалите със застрашена демокрация е липсата на плурализъм. Именно липсата му пречи на българския коментатор в социалните мрежи да се усъмни в убежденията си, чувайки алтернативно мнение. А съзнателното или несъзнателно допускане в българското медийно пространство на човеконенавистна реторика и символика допълнително охрабрява онези, които доскоро са се свенили да покажат симпатиите си към идеологии, които са отнели милиони човешки животи в не толкова далечната ни история. Развитите либерални демокрации ще преболедуват вируса на фашизма, националсоциализма, ксенофобията и останалите човеконенавистни бактерии. Някои ще се тръшнат на легло за известно време, други ще се разкашлят, а трети вероятно ще почувстват само известно неразположение. Нестабилните демокрации обаче са с опасност за живота. Преминаването им към антилиберализма е на практика завръщане към мъртвите. Това е истинският проблем. Зад скандиранията срещу Сорос и либералните елити се крият смъртоносните вируси на антилиберализма, а това е синоним на тоталитаризъм, на мракобесна диктатура. И тук е важно да си спомним още веднъж, че либералите досега не са предизвикали нито едно масово унищожение, докато досието на антилибералите е твърде дълго. Непоносимо дълго.