Някогашен познат, днес професионален партиец, подвизаващ се ниско във властта, коментирал пред приятели, че с последните „Нерви и утехи” от миналия петък съм опитал да се „прикача” към „злобата на деня” и да се възползвам от проблемите, които имаме с Македония. Доколкото това не е било казано спонтанно, в случайна компания, а се е обаждал поотделно на всекиго, мисля, че изблиците му не са чак толкова непринудени. Нямам навик да се обяснявам на никого, придържам се към старомодното писателско разбиране, че мотивите и причините за какъвто и да е текст се съдържат в самия него. Но истината е, че винаги извън написаното има неразказани и дори неспоменати „пружини”, които пораждат и движат цялото му създаване. Понякога съм ги посочвал, най-често под линия, а специално тук, в „Нерви и утехи”, нерядко съм разчитал на това, че читателите ги знаят от предишни публикации. През изминалите години за Македония съм писал тук поне в десетина петъци и нагласите ми по темата са ясни и неприкрити. Смятам, прочее, че по нея всеки има право на мнение, стига то да не е формирано от меркантилност и кариеризъм. Което не ми пречи поне веднъж и аз да споделя с поддръжници и опоненти какво смятам, а и какво изпитвам, когато залягам над текста.

Тръпката, която това име извиква у мен, е заложена от съдбата нехайно,

но и твърде... съдбовно. Осъзнал съм го вече възрастен мъж, когато съм пресметнал две и две и съм осъзнал как епизодът, разиграл се там преди (вече) сто години, е позволил животът ми да се случи. Да започне и да се състои. На фронта при Дойран дядо ми Павел, млад войник хелиографист от Четвърти плевенски пехотен полк, бил изпратен в тила на дивизията да смени повредена част от хелиографната станция. Когато изпълнил задачата, попаднал пред очите на дядо ми Донко, началник на артилерийски обоз. Този ми дядо, фелдфебел, при всичките си ордени от предишните две войни, в Европейската вече бил надхвърлил строевата възраст. Но имал остри очи, разпознал своя млад съселянин, разпитал го за службата и му наредил: ще остане да преспи при обоза и утре ще се върне на първата линия. Може просто да е искал момчето да се наспи както трябва, да се окъпе (също лукс на фронта), да хапне, а и да си поприказват. Или пък старият воин се е догаждал по някакви свои признаци, че утре ще почне последният (неуспешен) щурм на Антантата срещу укрепената дойранска линия на 9-а плевенска дивизия.

Нямало е откъде да знае, че на сутринта разчетът на хелиографната станция ще бъде избит до крак, но точно това се случило. Дядо ми Павел остава жив благодарение на тази съдбовна среща.*

По това време баща ми, четвъртият най-малък син на дядо Донко, е бил почти тригодишен. Майка ми още не е била родена – дядо Павел отишъл на фронта ерген, за да не оставя сираци. Водил съм синовете си там, край езерото – да видят къде родът ни се е спасил преди още да се е появил. Това Там е в Македония, не знам само в коя част – в гръцката или в Северната. Преди да влезе в политиката, Божидар Димитров ми бе обещал карти от онова време, за да се ориентирам къде точно съдбата ни е ударила едно рамо, но така си и остана.

Това и за децата ми не трябва да е без значение. След войните от Лерин в България пристигат прадядо им Христо и прабаба им София. Заселват се в столицата, тук раждат децата си, тук са гробовете им. Фамилията им под турско са били куриери на Вътрешната организация – важна роля в начертаната от Гоце Делчев модерна система на революцията. Братовчеди и братовчедки живеят в днешния Флорина, в Солун и другаде в Северна Гърция. Това също е Македония, също стара българска земя. За нас понятието въобще не се изчерпва със скопската държава, претенциите й да контролира и да противостои на чувствата ни в тяхната цялост са прекалени, несъстоятелни, някак комични. Македония, както е известно, е нещо повече.

В детството ни злободневието просто заобикаляше тази тема. По същото време (както се разбира) тя е била болезнено актуална в Пиринско, но в Северна България, особено в училище, сякаш бе изчегъртана от живота. Учителката ми по история в прогимназията Тинка Йорданова обаче бе очевидно храбра жена. Веднъж ни обясни несправедливостта на мирните договори през обединителните войни. Воден – разказваше тя – е приказен град, красив и чист, с невиждани водопади, които се спущат към една благословена долина. На мирната конференция било вече решено да го оставят на България, когато гръцкият представител заплакал. „Защо плачеш” – попитали го Великите сили. „Плача, защото там е гробът на майка ми и вече няма да мога да ходя при нея” – отвърнал той. „Така ли? – трогнали се изненадани Силите. – Щом майка му е погребана във Воден, значи там са си гърци. Ще го дадем на гърците. И тъй с лъжа и коварство са ни отнели град Воден."**

Когато за пръв път видях Воден, веднага го познах

Водопадите скачаха отсреща и над тях се виеше дъга. Внезапното усещане за загуба бе като спиране на сърцето. В градинката над водите един възрастен човек ни показа изрезка от скопски вестник: карта на Югославия, включваща и Солун. „Ке го даете Солун на Тито?” Помълча и добави: „Назе нали дадохте!...” Навърташе се над водопадите и заговаряше пътници от колите с български номера. Изрезката му бе измачкана от показване. Беше през 1979-а, шейсет и шеста година след Букурещкия мир, а една българска душа не можеше да се примири. Не вървеше да му разкажа версията на учителката Тинка Йорданова: как сме ги „дали”...

В семейното издание на „Гоце Делчев” и „Хайдушки копнения” баща ми бе подчертал изречение от предисловието на Яворов към биографията на Гоце. Намирам го сега, то, разбира се, гласи същото, каквото и тогава: „Трябваше да се поеме знамето на старите български революционери и да се побие на македонска земя.” И на следващия ред: ”Решителната борба, която се поведе, направи от робската страна едно необозримо гробище на светци”.

Това знаме на българската национална революция, побито в робската земя, се настани завинаги в съзнанието ми. Яворов бе мое божество в поезията, вярвах му без колебание. А „гробището на светци” със своите герои държеше мисълта ми неспокойна, но и възторжена. Особено ме вълнуваха образите на борци, отишли от Стара България да търсят смъртта в планините отвъд Осогово. Христо Чернопеев от Дерманци, Кръстьо Асенов от Сливен, племенник на Хаджи Димитър, Тома Давидов от Ловеч, Лука Иванов от Панагюрище, Марко Лерински от Котел, Парашкев Цветков, битолски войвода, учител по музика от Плевен, паметникът му е току до училището, в което Тинка Йорданова ни преподаваше „своята” история – тези мъже задоволяваха моите нагласи за романтика, за революция, за съдбовно посвещение. С годините опознах и много други красиви и величави съдби, иконостасът с жертви за българската свобода се попълваше през десетилетията, направо от „гробището на светци”. Македония никога не стана дори странична тема в моя писателски труд, не се превърна в препитание, в сечиво за житейски пробив или кариера. Може би затова съм уверен в правотата си, защото не мога да извлека полза от нея.

Някога бях написал нещо за патриотизма и там няколко реда, че родолюбец трябва да бъдеш на своето си поприще – като работник, като творец, като баща. Да се трудиш и да допринасяш със съзнание за дълга си, а ако отечеството поиска повече, да не губиш време. И наивно бях прибавил, че е нечестно и грозно да бъдеш професионален патриот, да осребряваш свети чувства и слова, а патриотизмът да ти е само една синекура. Всичко няколко реда, а неприятности безчет. И също тъй безчет засегнати. Но това беше отдавна.

Днес какво е – вие ми кажете!

Познатите ми отвъд Осогово са внимателни хора, рядко ще ме атакуват с болезнените си исторически съновидения. Подсмиват се на „античкия” скопски Дисниленд, но нямат мъжество да разговаряме и някак да изравним везните – поне помежду си.*** Не ги упреквам. Първо, това не е безопасно. И после – това би бил един самоунищожителен порив. Те са изградени с тези измислици, с тази обезобразена историческа фактология, боравят с нея, мнозина от тях с нея си вадят хляба. И още по-страшно: те знаят истината. Но за да я произнесат, ще трябва да стъпчат дипломи, титли, кариери. Това, което не им прощавам, е, че те затаяват тази истина, че застават между нея и хората, които ги четат, слушат и уважават. Ограбват ги, тях, своите съграждани.

Изкушавам се да споделя един инцидент, който се разигра край Босфора

Той е част от драмата, която днес се играе у съседите. На балканска писателска сбирка срещнах симпатичен северномакедонски (по днешному) поет – вежлив, церемониален и малко, както се полага, занесен. Приказвахме си редовно, разправях му за гръцкия дял на Македония, за Лерин, за Воден, за Костур – не беше ходил там, а някои чуваше за първи път. Описах му семейната ни връзка с тези места, така както я описах и на вас. Колегата ме слушаше внимателно, мисля, че не пропусна нищо.

Когато се сбогувахме, много сериозно заръча: „Поздрави нашите хора там!” Сигурно съм го погледнал с интерес, защото натърти: „Твоите хора, в дома ти. Нали са македонци...” Реших да постъпя хладнокръвно: в къщата ни всички сме българи, прадедите са се изселили отдавна, преди да създадете македонската нация, а отгоре на всичко – и от друга държава. Нямаме македонци в семейството. Тогава избухна гневно, до запенване: „Пак ли с тия ваши лъжи, какво искате вие, да се уча да пиша на български ли?” Не можеше да се успокои, бе опитал да отскубне шепа македонци от българската нива и го бях контрирал. И какво бе трупал в себе си през цялото време, докато тъй благо си приказвахме? Разбрах, че е непоправим. И че не е само той. Края сложи един издател от Белград, член на журито на „Балканика”.

„Недей да учиш български, Михале – посъветва го той, – ти учи албански.” Кой знае, от Белград нещата може и така да изглеждат...

През изминалите години на ХХ век македонизмът бе почти неприкосновен. С него не се спореше открито, не го притиснаха решително с факти и аргументи, възраженията на нашите учени и публицисти, доколкото ги имаше, се появяваха откъслечно, заглъхваха нелогично. Долавяше се натискът на външни сили и понякога се откриваха доказателства за това.

Във вестник „Антени” отпечатахме стихотворения в проза от талантливия и нестандартен Миле Марковски. Бяха за Охрид, за очите на езерото, за Билянините извори, пронизани от носталгия и нежност към изгубения край. Ако ги намеря някъде вкъщи, непременно ще ви разкажа повече. Помня само, че ме удиви майсторството на поета в един жанр, който не беше особено популярен у нас. Стиховете се харесаха, но тази публикация завърши печално за главния редактор Борис Крумов. Точно по това време Брежнев да вземе да иде в Белград. Оплакали му се директно и Борето, мир на праха му, отхвърча. Поне такава версия стигна до нас.

Независимо от това излязоха важни и талантливи творби, някои от тях и незаменими в българската литература. По времето, когато в Пиринско клокочеше трагедията, поръчана от Москва, по книжарниците се появиха (1952, 1953,1954) първите три книги от тетралогията на Димитър Талев: ”Железният светилник”, „Илинден”, „Преспанските камбани”****. Почти паралелно с извратената фантасмагория на Коминтерна тези романи разпространяваха достоверната историческа истина. Защото тя, истината, следва своя логика и понякога напук врагу дирижира живота.

Мисля, че важни за литературата и – пак за истината! – бяха и романите „Литургия за Илинден” от Свобода Бъчварова и „Охридска балада” от Серафим Северняк. И двете – правдив пътеводител в т. нар. обща история. Колкото и да се издават и преиздават тези книги, в наши дни все ще бъде недостатъчно. Дано така да стигнат и до нашите управници, които подписват договорите със съседите.

Достоен и централен в българското кино бе филмът на Георги Дюлгеров „Мера според мера”, едно кинематографично вълшебство, което въвежда зрителя в сърцевината на историята. В него се саморазкриват героите на освободителната борба, най-великите от „гробището на светците”, които изповядват от екрана подробностите на българската трагедия в Македония.

Към всичко това добавям и забележителното стихотворение на Петър Караангов „Кръвта остава”, един от върховете на българската поезия през втората половина на ХХ век. Колкото да изглежда нереално днес това, тая в себе си надежда, че то може да се окаже пророческо.

За няколко десетилетия в условията на двусмислено „добросъседство” приносът на българското изкуство в борбата за истината не може да се нарече незначителен. Творците изпълняваха своя дълг и оставиха на следващите поколения страници, кадри и живопис, които през новия век ще им бъдат опора в съхраняването на гордост, чест и самочувствие. Те също ще влязат в наследството, от което зависи бъдещето. Лекомислието и безотговорността, които владеят върховете на държавата, трябва да се сменят със смирение пред великите сенки на прадедите. И да ги пазят от мръсни планове, както и от собственото си малодушие пред онези, които пред тези сенки треперят.

А миналото не е в наша власт. То е равно на нас. Понякога и по-силно. Когато проумеем, че то също има чест и съвест, тогава ще намерим себе си...

КРЪВТА ОСТАВА

Петър Караангов

“Но най-харното, най-хубавото,

най-честното ни остана – кърфта

цела болгарска, блага!”

Дим.Миладинов

Руши се хълма – едничко рамо.

Планината се кърши – бяла.

И всичко става на части. Само

кръвта е цяла.

Юначен юнак лежи на тревата

върху зелена морава.

На бели реки

изтече водата –

кръвта остава.

Черни баири. Село без песен.

Гори дърво запалено.

Скрита под шипка розово-весела

кръвта цъфти

алена.

Ще зайде слънце. Свод ще помръкне.

Конник нейде минава.

Звезда да падне, ручей да млъкне –

кръвта остава.

Взеха му всичко. Даже му взеха

връхпланината корава.

Ах, като чисто греещо ехо

кръвта остава.

Цвете алено

върху уста няма 

горчива роса слага.

Горчи небето. Едничка само

кръвта е блага.

И грее в синята, в глухата вечер

страшна жарава.

Когато и нас ни няма вече.

кръвта остава!

________________

*”Дойран, интимно”. „Нерви и утехи”, 12.09.2008

**След години, вече голям мъж, припомних на учителката си тази странна притча. „Когато аз бях дете – обясни тя – така ни разказваха какво се е случило със земята ни. Беше след войните, раната още кървеше. Във вашите учебници истината беше смотолевена, изопачена и аз използвах простонародната версия – да запомните за цял живот каква неправда е извършена с българите.”

*** „В нашите отношения напоследък мълчанието се превърна в главен инструмент. Но истината е, че когато премълчаваме едно и също нещо, ние всъщност го изричаме. И премълчаното ни... свързва. Може би се намесва и срамът от демагогията и меркантилността на политиците, които не позволяват на раната да се затвори. Думите, които ще я излекуват, още не са измислени. Мълчанието е просто шанс - да ги оставим да се появят. И ако може - без да съсипваме нищо дотогава.” („Мълчания край езерото”. „Нерви и утехи”, 31.08, 2007)

****„Гласовете ви чувам” излезе през 1966 г.

(Към картината на Светлин Русев.:

Светлин Русев. „Балада за връх Ножот”.

През 1983 г. услужих на Светлин Русев със спомените на Христо Силянов „Освободителните борби на Македония”. Интересуваше се от описанието на епопеята на вр. Ножот. Когато ми ги върна, открих, че споменатото описание летописецът на народната борба завършва с думите: ”Вдъхновени певци и живописци, способни да възпроизведат в художествени образи и статии дивната саможертва на 45-те, още не са се явили.” Художникът бе подчертал тези редове с блед молив. Вероятно е искал да се отметне, че се „явява”.