Медия без
политическа реклама

ОБРАТНИ РАЗПИСКИ

Цивилизациите: къде се блъскат

Много, страшно много пари се дават за превод, заразсъждавахме с леко униние на една литературна среща в странство - ние, група разноезични автори. Имахме предвид огромните средства за превод на огромните бюрократични потоци в ЕС - всеки час, всеки ден, всяка година. Нашата неизречена докрай досада беше свързана с факта, че бихме предпочели тези пари, или поне част от тях, да отиват за превод на нашите собствени и несъмнени шедьоври. Които сега - по липса на такъв ресурс, оставаха или непреведени, или преведени и четени от прекалено тесни приятелски кръгове, и прочее. На това швейцарският участник в събитието, като потомък на израснали в сурови условия и здравословен рационализъм деди, рече простото: "Бе все пак по-добре пари за превод, отколкото пари за война". 
Прав беше. Причините за войната - това безусловно зло, са търсени от кой ли не древен и съвременен мислител. Хънтингтън цяла книга написа по темата - "Сблъсъкът на цивилизациите", в чийто предговор предполага, че основните конфликти са "породени от универсализма на Запада, 


мюсюлманската войнственост и стремежа за политическо утвърждаване на Китай"...


Това хем звучи правдоподобно, хем вземем ли да чоплим, пак ще потънем в униние...И ще вземем да питаме - защо универсализмът на едни да е в една понятийна редичка с войнствеността на други и със стремежа за утвърждаване на трети? Защо се е получило така? Така ли е изобщо? 
Оня ден прочетох как в Саудитска Арабия арестували египтянин, задето закусвал с колежка в службата. Бил заснет от камери как жената го храни с ръка, макар и облечена по саудитските закони - не се вижда лице. Пък в тази страна се предвижда мъжете и жените да са разделени на работните места. По пол. 
Та като се замислям за тези неща, ми се струва, че сблъсъкът минава през пола, не другаде. Струва ми се, че радикалите в мюсюлманския свят не искат да отстъпят "мъжкото царство", това е. И ще кажа какво имам предвид. Както си седях наскоро в скромно софийско ресторантче на обяд, забелязах, че съседните две маси са пълни с девойки на по двайсетина години - поне десетина. Те обядваха там - едната маса говореше български, другата - английски. Волю-неволю подслушвах - приказваха си смешни неща от семействата - мама така, тате онака, от ученето - май бяха студентки, от бита и музикалните си пристрастия. Момичета като момичета. Хапваха съвсем умерени по цени блюда, пийваха по бира, чувстваха се очевидно добре и съвсем на място, шеташе им сервитьорка горе-долу на тяхна възраст... Беше картинка, която дори у нас преди трийсетина години не можеше да се види - в заведенията тогава или седяха главно пиячи и бохеми, или - когато имаше младежи, то момчета с девойки с цел ухажване, купон, такива неща. Неволно си спомних едно свое неотдавнашно блуждаене из кафеджийския и ресторантьорския ландшафт на един арабски град, хем силно туристически - Керуан в Тунис. Вечерта нещо бях объркал програмата или бях поел по своя, но помня, че два-три часа обикалях центъра и заведенията самичък. Влизах тук, влизах там, нещо питах, нещо ме питаха, наблюдавах...
Никъде, в нито едно заведения от тези пет-шест, които посетих, 


не видях нито една жена! 


По улиците имаше, да, но много малко жени. И нито една не беше сама, а с мъж или мъже. В заведенията на Керуан обаче не видях нито една! Там изобилстваше от мургави младежи и юноши, които, похвално, не пиеха алкохол, а чай. Или кафе, или цветна вода някаква. Играеха табла или домино, или - наредени, да кажем, така десет-петнайсет парчета, гледаха кой минава, кой влиза и излиза. Какво си говореха? Не знам. Не разбирам арабски. Сигурно пак за семейства, за работа, за футбол - човешки неща. Но очевидно притежаваха и сплотеност, и общност. Парна ме мисълта, че част от тази сплотеност се дължеше и на общото им убеждение: мястото на жената е вкъщи. При печката, зад дуварите, не на улицата. Камо ли в кафенето и ресторанта.  
Та в основата на цивилизационния сблъсък днес има какво ли не. Само че основното е желанието на мъжете от мюсюлманския свят да не изпуснат юздите на властта у дома. Примерът, който им дава "разпасаният" според тях останал свят, е зловреден и упадъчен. Не го искат - заплашва йерархията, заплашва емоционалния им комфорт и не само семейното, но и общественото равновесие. 
Певицата Доли Партън пее в хита си "Джолийн": "Ти си толкова красива, Джолийн, но те моля, не ми вземай мъжа само защото можеш да го направиш"...
Да си представим саудитката от горния пример да пее такава песен. Не можем. Не може. Една жена да моли друга да не й отнема мъжа, защото е прекалено красива, ама не го обича като нея... В този свят мъжът взема жена, която поиска той, плаща за това на баща й, на братята й. Ако има мерак и пари - взема и втора, и трета - то си е негова работа. После - печката, забрадката, чадора. 
Цивилизациите се блъскат най-вече при фереджето. 
Не казвам, че когато източната жена го хвърли, ще стане по-щастлива. Ще стане по-свободна, това е сигурно. Инак в тази свобода парчетата на света пак ще намерят за какво да се блъскат. Ще има обаче и еволюция на сблъсъците. Ще бъдат, надявам се, по-безболезнени.