facebook
twitter

Наблюдател

Интервю

Човечеството не може да построи толкова обекти, колкото искаме да изпишем

Художниците и меценатите са като електрически шнур - единият край не функционира, без другият да подава напрежение, смята доц. Владимир Аврамов
1000
Снимка: Архив
Владимир Аврамов

 --визитка--

Владимир Аврамов е роден през 1970 г. във Враца. Завършва стенопис в НХА "Николай Павлович". Специализира църковна стенопис в Халкида, Гърция. Автор е на над 35 църковни обекти в България, Русия и Гърция, сред които Катедрален храм "Възкресение Христово" (2800 кв. м), гр. Усинск (Русия), храм "Възкресение Христово" - Гърция (1050 кв. м), българските манастири "Покров Богородичен" в с. Ресилово и "Св. Теодор Тирон", Правец. Заедно с екипа си е изографисал 9060 кв. м. Доцент е по стенопис във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий".

 

- Доц. Аврамов, преподавате стенопис от години, „феминизира“ ли се този арт занаят предвид това, че все повече момичета записват тази специалност?
- Стенописта (въпреки стереотипното й асоцииране единствено с църковната стенопис) е много разнообразна, широкоспектърна и комплексна специалност. Може би – чиста проекция на обществото. Включва както атрибутивните и идентифициращи я класически техники като монументална живопис (фреско и секо), сграфито, мозайка и витраж, така и нови, хибридни синтетични форми: комбинирани техники, дигитален печат, 3D прожектиране (mapping), че дори и мобилни инсталационни стенописни пана. Чрез това си многообразие съвременната стенопис наистина се легитимира като плуралистична, демократична специалност, интегрираща различни медии в съвременната градска култура. Разбира се, това включва и необходимите й презентационни ,,спътници“ - медийно представяне, засилени социални наблюдения и рефлекси, боравене със съвременни, понякога алтернативни инструменти и медии. Именно затова правя асоциацията, че стенописта се доближава до реалния обществен сектор с всичките му любопитни тайни и предизвикателства.
От друга страна, женското любопитство във всички епохи е пословично осезаемо… Да, днешната жена се позиционира в почти всички т. нар. мъжки сектори, изследвайки, синтезирайки и анализирайки необичайните ситуации може би по-сетивно от мъжа. В такъв случай няма нищо странно, че една уж консервативна, привидно чисто мъжка територия (предвид тежките физически работни условия) като стенописта се ,,феминизира“, както вие се изразихте. Има обаче и още нещо… Може би компенсаторно, но манталитетът, самочувствието и дори специфичната ,,монументална“ креативност на дамата стенописец се изменя към повече мощ, интензивно пластично разнообразие и сила в посланията - все неща, за които сме свикнали, че са приоритетни на мъжката същност. Сиреч специалността може и да се феминизира, но за сметка на това пък чрез споменатата енергичност и експанзивност творческият профил и пластичният маниер на дамите в нея своеобразно се ,,мачовизират“.

- В България има ли достатъчно обекти, които да привлекат вниманието на младите художници, захванали се с монументална живопис?
-  Предвид особеностите на търсещата творческа натура е сигурно, че човечеството никога не може да построи толкова обекти, колкото художникът иска да изпише. На младия творец, който по презумпция е много, понякога радикално експанзивен, винаги му се струва, че възможностите му за реализация са малки, да не кажа нищожни. Но практиката ми е доказала, че когато си отдаден изцяло на изследван творчески проблем, съдбата винаги осигурява "терен“ за неговата реализация. Тук ролята на сходната архитектурна гилдия е фундаментална. Тя е призвана да осигури оптималния архитектурен ,,носител“ за осъществяване на безконфликтен, органичен синтез с монументалните изкуства. Това е особено наложително и в църковната архитектура, където понякога проектираните обекти са плод на чист маниеризъм, самоцел или дилетантщина.
А иначе - поръчки за монументални творби винаги е имало, независимо в кои сектори. В посттоталитарна България светските монументални прояви са силно редуцирани в сравнение със ситуацията преди години, когато стенописта се ползваше, за жалост, като инструмент за политическа пропаганда. Скъпоструващ инструмент впрочем…

- В градската среда все повече се налагат графитите и много професионални автори се насочват към тях. Как ще коментирате тази тенденция?
- Забелязвам наличие на организирани на местно, общинско и дори държавно ниво симпозиуми, фестивали и конкурси за професионални монументални произведения. В това число и на тяхна модифицирана, но много популярна форма като урбан арта - изкуство във и за градска среда. В София цял един квартал като ,,Хаджи Димитър“ е експериментално поле за подобни проекти. Стените на коритото на Владайска река - също. И това е обнадеждаващо, въпреки че по света това е отколешна масова практика в огромни мащаби. Дори в съседните Румъния, Гърция, Албания. Колаборацията между уличния артист и школувания му арт събрат, продукт на академично образование, е все по-плътна, ползотворна и за двамата и в края на краищата - ефектна и ефикасна. Графитите стават постграфити; постграфитите вече са норма в градската култура; естетиката и бриколажът (за мен това си е уличен миш-маш) са в непрекъснат диалог, в особен съюз.  Уличният художник ,,хулиган“ Банкси вече излезе от нелегалност и се превърна в моден гуру и дизайнер, т.е. официализира се.

- С екипа ви сте заети с изографисването на новия катедрален храм в Ловеч. Каква е концепцията?

-  Този храм има особена семантична натовареност – идеята е да се визуализира светозарната роля на Светите братя Кирил и Методий чрез използване на всички психологични внушения на цвета, композиционния ритъм между задължителни персонажи и реални исторически църковни събития и особено чрез ползване на преднамерена игра на светлината с формата като алюзия за "божествената светлина“ на делото на равноапостолите.

- Срещате ли разбиране сред спонсорите на такива мащабни проекти у нас?
-  Въпросът за желанието на спонсорите за подкрепа трябва да бъде отнесен към самите спонсори. Безспорно е обаче, че те са основен, често решаващ фактор за реализиране на внушителни  проекти. А и не само за внушителни… Но особено за големите мащаби, свързани с програмирането на времето и средствата за огромни периоди, художниците и спонсорите са като електрически шнур - единият край не функционира, без другият да подава напрежение. Безсилни сме да бутаме камъка към върха само на батерии. Или с други думи без спомоществователи, както Остап Бендер би се изразил: "Проблемът на давещите се остава в ръцете на самите давещи се“.
-  В Русия, където имате доста реализирани стенописи, нещата по друг начин ли изглеждат?
-   Знаете ли - руската земя, руската душа и руската църква са както респектиращи и необятни, така и отчасти непонятни в цялостната си същност. Това като че ли е най-точното в случая, като под църква разбирам основния смисъл на това понятие: съборния принцип на християнските общини, вярващите последователи на Спасителя, а не самата сграда. След 18 години работа в Русия не мога наистина да формулирам как точно нещата там се случват. А и кой ли би могъл?!
 -   Как успявате да съчетаете работата си в ателието като живописец със скелетата по обектите?
-  Честно да си призная – не успявам така, както ми се иска. Всъщност опитвам се да регламентирам вътрешната необходимост да създавам картини в ателието като опозиция на ангажиментите ми като преподавател. Дотук добре. Но като добавим и стенописните проекти, свързани с много време и огромна физическа и психическа натовареност, нещата стават застрашително комплицирани. Изходът, или по-скоро решението, много често е въпрос на чисто професионална интуиция за приоритетност.

Все още няма коментари

Още

Време е да заслужим свободата си
По морето кокаин плава, или голямото нашабляне
Където стъпи Данаил Кирилов, правото капитулира

24.04.2019

Людмил Илиев

1270 1

Влез или се регистрирай за да коментираш

×