Следюбилейно

Нямах никакво намерение да се намесвам допълнително в спора след непремерените - надявам се! - и нехристолюбиви думи на руския патриарх, който на практика иска да ни забрани да пазим паметта за всички тези, които волю или неволю са дали живота си за нашата свобода, независимо от каква националност са били. Но изявленията на сегашни и бивши руски депутати и общественици нарушават всякакво приличие и очаквам нашата държава, ако има достойнство, да реагира. Как - да решават държавниците ни, нали затова сме ги избрали. 

Когато бях ученик, по радиото въртяха една втръснала ни се песен за българо-руската и българо-съветска дружба, в която припевът беше: "рамо до рамо, крило до крило, както винаги е било". Всяка сутрин с трамвая минавах покрай Руски паметник. Тук беше побит огромен плакат, посветен на тази дружба, с годините 969-а, 1878-а, 1944-та. Откъде се беше взела първата година на нетленната, според някой угодник, българо-руска дружба. Е, от големия поход на княз Светослав Киевски, който бе превзел Северна България, след като разбил българите в битка, вероятно при Преслав. Макар че се бе оттеглил към столицата си Киев, заплашен от печенежко нашествие, остави разнебитена България лесна плячка в ръцете на византийците. Та аз си припявах: "както не винаги е било".

И действително, след Освобождението отношенията между България и Русия твърде кратко време са топли. В началото на 80-те години руският дипломатически представител у нас опитва да извива ръцете на правителството да приеме руския неизгоден за нас план за строителство на железопътни линии. При режима на пълномощията по едно време не само начело на Министерския съвет стоеше руснак, но и три от седемте министерски поста по едно време бяха заемани от руснаци. Като че имаха основание мрачните предсказания, че Русия иска да превърне страната в своя колония. 



Особено неблаговидна бе ролята на Русия при Съединението 



В първите дни след 6 септември 1885 г. руският печат го приветства. В "Новое время" пишеха въодушевено: славянският свят се радва и заедно с него приятелите на човечеството във всички страни. В "Санктпетербургские ведомости" акламираха рухването на "картонените прегради", поставени от Берлинския договор. Особено възторжени бяха славянофилите. Един от техните водачи - Сергей Аксаков, провъзгласи: Пропука се Берлинският договор! Троши се!

Във върховете обаче останаха неприятно изненадани. Знае се, че император Александър III не обичаше княз Александър. С неприязън посрещна случилото се в Пловдив. Самодържецът веднага отзова опитните руски офицери, които бяха на българска служба. Начело на армията останаха млади българи. Сред тях майорите се брояха на пръсти.

От средата на септември и тонът на печата се промени. Вестникът на отявления реакционер Михаил Катков "Московские ведомости", който минаваше за рупор на двореца, заяви, че не одобрява станалото, защото било ненавременно. "[То] едва ли е желателно сега, когато освободената от Русия България е хвърлена в хаос и изложена на пагубни интриги... Съединението ще бъде желано тогава - пише Катков, - когато Русия освободи България, както преди от турците, така сега от хаоса."

А пък княз Мешчерски в "Гражданин" направо отсече, че Русия не бива да признава станалото: "Струва ми се, че ако Русия направи това, тя тутакси би се отрекла от историческото си значение и призвание, би подала ръка на шепа негодници-революционери."

Александър III изложи в откровено писмо основанията за острата си реакция: "Днешното движение на българите аз не одобрявам. Те не ни послушаха, действаха тайно, съвети не потърсиха, нека сега сами сърбат кашата от тях сварена." Впрочем няколко реда по-долу той даваше да се разбере от какво е предизвикан този взрив на недоволство. "Ние трябва да имаме една главна цел - това е завладяването на Константинопол". Логично бе, че по-голяма и по-силна България едва ли ще подпомогне осъществяването й.

Настроенията срещу българите в Санкт Петербург бяха дотам силни, че дори Катков изпусна нервите си и призова Османската империя: Ставай! Теб те грабят!

Руските журналисти не можеха да разберат, че 



на мнозина българи започва да им омръзва да ги освобождават 



Пък и познанията им за ставащото в страната бяха частични и непълни. Неслучайно в "Биржевая газета" пишеха, че след революцията в Пловдив начело на правителството застанали известните водачи на въстанието Захари и Стоянов.

През лятото на 1886 г. недоволните русофили сред българските военни, недоволни от влошаването на отношенията, устроиха заговор. Плановете им бяха споделени, а съзаклятниците насърчени от руския военен аташе в София. 

През нощта на 9 август 1886 г. те нахлуха в двореца и принудиха княза да подпише абдикация. Той бе изпратен под конвой към руското пристанище Рени в устието на Дунав. Самият факт, че заговорниците го пращаха в Русия, говореше ясно за намеренията им.

След контрапреврат възстановеният на престола княз Александър направи сериозна грешка. Изпрати коленопреклонна депеша до руския император. Отговорът бе ясен и категоричен. Александър III не желаеше да го вижда в България.

Взелото властта Регентство опита да се помири с Русия. Помоли императора да предложи приемлив за него кандидат за българския престол. Предложеният грузинец Мингрели бе приет като подигравка в София. 

В страната пристигна генерал Каулбарс. Мисията му бе да "съветва" българите. Генералът обаче не бе дошъл да "съветва", той просто бе рупор на императорската воля. Обикаляше страната в ролята си на имперски пратеник. За да упражни допълнителен натиск, повика във Варна два руски военни кораба. Руската дипломация не можеше да се примири с мисълта, че България вече е отделна държава. Не отчиташе, че в страната са израсли политици, които не са свикнали да им нареждат, а самите те вече нареждат. Грубото поведение на генерала подхрани твърденията на русофобите, че 



Русия не желае да види самостоятелна, а зависима България



Руските моряци, акостирали във Варна, действаха като в завзет град и късаха от стените прокламациите на Регентството.

Видял, че губи контрол, Каулбарс се възползва от един маловажен инцидент, за да постави ултиматум в София. След отхвърлянето му напусна България. Дипломатическите отношения между двете страни бяха прекъснати. България остана без сериозен покровител в европейските конфликти. От друга страна, с необмислените си действия руската дипломация сама подрони основата за руското влияние в страната.

Дипломатическите отношения бяха възстановени с покръстването на престолонаследника княз Борис в православието. През 1902 г. дори бе уговорена военна конвенция между двете страни, която предвиждаше българска или руска намеса, в случай че Румъния нападнеше една от двете страни. През 1910 г. обаче руската страна, недоволна от българските претенции за Одринско и конфликта в Македония, обяви, че конвенцията губи сила. Нещо повече. Когато в началото на Балканската война за кратко изглеждаше, че България може да влезе в Цариград, Русия предупреди София да не храни илюзии, че може да остане там. Когато през лятото на 1913 г. Румъния нападна България в гръб, Русия реално не си мръдна и пръста. Нещо повече, допусна великият княз Николай Николаевич да бъде обявен за почетен шеф на румънския полк, влязъл първи в Добрич през 1913 г. 

С началото на Първата световна война отношенията бързо се влошиха още. Петербург имаше нереалистични очаквания, че България трябва да го подкрепи. София не виждаше защо ще се сражава в защита на Сърбия, отнела й Македония. В първата си среща с новия български пълномощен министър в Русия император Николай II заяви, че ако България не се откажела от водената от нея политика на неутралитет, щял "да я изключи от семейството на славянските народи". Увереността на самодържеца, че може с един замах да решава етнографски проблеми, направи угнетително впечатление дори на един искрен русофил, какъвто беше българинът. 

През декември 1914 г. напрежението стигна нов връх. Известният руски писател Леонид Андреев публикува открито писмо до българския народ, озаглавено "Търговци в храма". В него българското отношение към сражаващите се Сърбия и Русия бе сравнено с поведението на търговците от евангелската притча. Този път в България скочиха и най-последователните русофили като Иван Вазов, д-р К. Кръстев, Димитър Мишев. 

В крайна сметка България влезе в Първата световна война. Наши войски се сражаваха с руските в Добруджа и ги разбиха. Руски кораби пък обстрелваха Варна. В Санкт Петербург бившият руски пълномощен министър в София А. Савински написа доклад до външно министерство. Препоръчваше след войната България, която не слушала, да бъде разделена. Северозападна България трябваше да бъде присъединена към Румъния, Югозападна към Сърбия, а Източна към Русия, за да й осигури сухопътен достъп до Цариград. Само че избухна Октомврийската революция. 

Проф. Иван Шишманов писа преди повече от век, че историята е пристрастен адвокат, който не позволява на клиентите си да забравят сторената им истинска или въображаема неправда. Но виновен ли е чукът, че с него изковават не рало, а меч.